Светльо сподели с приятеля си Симеон:

– Мислех, че не излекуваната болка просто изчезва с времето.

– О, де да беше така, – усмихна се тъжно Симеон. – Тя просто се пренася. Появява се отново в следващия сезон с различно лице, но със същата тежест.

– И аз съм забелязал, че когато вляза в нова връзка с надежда за ново начало, проектирам старите рани на нови хора, – с болка констатира Светльо.

– Така е, – съгласи се Симеон. – Миналите ни разочарования оформят настоящите ни реакции, а непреодоляната болка се превръща в леща, през която всичко се интерпретира.

– Какво може да се направи в такива случаи? – попита Светльо.

– Виж, – прехапа устни Симеон, – Бог е наясно с този модел. За това Той не пренебрегва разбитите сърца. Лекува и грижовно превързва раните ни.

– Знам, че ни изцелява, – отбеляза Светльо.

– Забележи, – наблегна Симеон, – изцелението не е прибързано, насилствено или повърхностно. То е умишлено и лично.

– Мога до някъде да се съглася, – Светльо поклати глава, – че изцелението е акт на послушание и мъдрост.

– Исус „превързва съкрушените сърца“ и извайва красота от пепелта, – допълни Симеон. – Бог не ни създава нови връзки и не ни поставя спешни задачи, преди да се погрижи за сърцата ни.

– А когато се забавя? – попита Светльо.

– Това е доказателство за подготовка, на която сме подложени, – отговори Симеон. – Това, което усещаш като тишина, може да се окаже процес на възстановяване.

– С течение на времето неизпълнените желания могат да създадат тиха скръб, с която се научаваме да живеем, вместо да се лекуваме от нея, – въздъхна дълбоко Светльо.

– Бог те кани, да донесеш тази болка при Него. Изцелението започва, когато осъзнаеш къде си наранен. Бог лекува това, което носим в Неговата светлина.

– Може би трябва да занеса всяка болка, разочарование и рана пред Господа, – започна да изрежда Светльо. – И да Го помоля да изцели сърцето ми, да възстанови надеждата ми и да ме подготви за това, което ми предстои.

– Довери Му се в процеса на изцеление и няма да съжаляваш, – подкрепи го Симеон.

Милен крещеше:

– Домашниии! Защо все ме питате за тях? Сякаш няма други важни неща под слънцето! Мразя да пиша домашни.

Милен предпочиташе да играе на компютъра си или с приятели навън.

Един ден дядо му като го слушаше, му каза:

– Твоите действия като дете определят резултатите, които ще имаш в бъдеще като възрастен.

– Знания, резултати и домашниииии, – размаха ръце възмутен Милен.

Дядо му го погледна спокойно и попита:

– Не си ли се замислял, че колкото по-рано започнеш да трупаш знания, толкова повече време ще имаш възможност да ги използваш и да натрупаш още по-нови?

Милен се замисли. До сега не бе гледал така на задълженията си в училище.

Изпухтя и тъжно поклати глава:

– Ако не съм натрупал достатъчно знания навреме, трудно ще наваксам с всичко, което ще ми предстои. Имаш право, дядо. Може да ми е неприятно сега, но ако се заловя, както трябва, ще имам успех за напред.

Сашо се качи в колата и потегли. Бе решил да прекара няколко дни в планината. Искаше да се уедини.

Мислите, които подхранваха тревогите му, се промъкнаха неканени и …

– Край, – въздъхна тежко Сашо. – Толкова очакваното ми време за покой и мир изчезна, а се надявах, че съм оставил проблемите си у дома.

Сашо не се отказваше толкова лесно. Той започна да се моли.

В главата му изплува стихът:

„Не се безпокойте за утре, защото утрешният ден ще се безпокои за себе си. Всеки ден има достатъчно свои грижи“.

– Това е, – каза си той. – Притеснявах се какво може да се случи и това разрушаваше обещания от Бога мир за настоящето. Тревогите не постигат нищо. Те само ме разсейват да следвам Божията воля.

Бог знае за „утрешните“ проблеми, така че можем да Му се доверим, че ще ни помогне да се справим с тях, когато възникнат.

Ако нашите тревоги се материализират, ще можем да се справим с тях с Божията помощ в този момент.

Но засега нека се фокусираме върху Божието присъствие, което ни помага с тревогите „на днешния ден“.

Рони бе чернокож. Той бе преживял много мрачни моменти още от детството си, особено по време на апартейда.

Веднъж бе присъствал на един урок в едно африканско училище.

Учителката попита децата:

– Как бихте определили думата „памет“?

Едно чернокожо момиче отговори:

– Паметта е нещо, което ми помага да забравям.

– Как така? – изненадано попита учителката.

– В миналото имам много неща, за които не искам да си спомням, – уточнило детето. – За това си спомням само хубавите неща.

Много хора носят ужасните спомени от на пръв поглед незабравими неща, но думите на това момиче дават надежда.

Ако се научим да помним само добрите неща, тези спомени могат да ни дадат сили да продължим напред без болезненото си минало.

Спомнянето кой е нашият Бог и че ние сме Негови, може да ни помогне да преодолеем болезнените моменти, което не можем да забравим.

Очите на Стефан блестях. Той бе много развълнуван.

Не можа да намери точните думи, за това само подаде листа хартия, който държеше, на баща си.

Това беше тест по математика с оценка сто процента.

Бащата внимателно започна да разглежда теста.

– Татко, учителката каза, че времето е свършило, а бяха ми останали още три въпроса, на които още не бях отговорил, – сподели Стефан.

– Но как си получил тогава отличен резултат? – попита бащата учуден.

– Учителката ми показа благодат. Разреши ми да завърша теста, въпреки че времето бе свършило, – обясни Стефан.

– Бог ни е дал много повече отколкото заслужаваме чрез Христос, – добави бащата.

– Така е, – съгласи се Стефан, – благодатта и милостта са незаслужени благословения.