Вълненията в Румелия се засилиха и започнаха да вземат все по-застрашителни размери.
Правителството на Народната партия не бе посветено в плановете на революционния комитета, но усещаше постепенната промяна на общественото настроение. Тъй като бе предупредено от Високата порта, то взе някои мерки за да ограничи съединиското движение.
Главният секретар на областта Н. Начов издаде окръжно до префектите. В Него се казваше:
„Забранява се на чиновниците да участват в политически борби….“
Кръстевич се отказа от обиколката на областта и на 1 септември пристигна в Пловдив.
И на 3 септември свика частния съвет.
– Събрах ви, за да обсъдим положението на областта, – каза строго Кръстевич. – Трябва да се установи строг контрол върху печата и да се наказват всички противодържавни агитации.
– Това едва ли ще помогне, – плахо се обади някой от присъстващите, – закъсняваме, назряват събития, които не бихме могли да контролираме.
Въпреки, че бе прав му изшъткаха и тръгнаха да изпълняват поставените задачи. Те знаеха, че Захари Стоянов не млъква във вестника си.
– Ето от него трябва да започнем, – обади се слаб мъж изразил гласно мислите на останалите.
На 2 септември З. Стоянов, П. Зографски, Ив. Стоянович и капитан К. Паница заминаха за провинцията да агитират народа.
В същия ден в Панагюрище настана вълнение, което постави началото на въстанието за Съединението.
По примера на Априлското въстание трима младежи излязоха на главната улица с развято знаме и след няколко изстрела обявиха:
– Долу Румелия! Да живее Съединението!
Властите ги арестуваха, но това предизвика народното негодувание. Около две хиляди мъже и жени обсадиха околийското управление, освободиха арестуваните и взеха знамето.
Всички излязоха на улицата и започнаха да викат:
– Да живее Съединението!
От Пазарджик бе изпратена жандармерийска рота да възстанови реда.
Новината за случващото се в Панагюрище застигна З. Стоянов в Пазарджик. Сърцето му се изпълни с радост, но и с тревога:
– Това ранно предизвестяване, дали няма да обърка пак нещата? Но щом се е почнало трябва със всички сили да се подкрепи, – каза си Захари.
След това седна и бързо почна да пише, въодушевено:
„В Панагюрище, главния лагер на Бенковски, мястото, гдето прогърмяха най-напред черешовите топове, вчера на 2-ри са извикали: „Долу Румелия!“. Гърмежът на 40 пушки поздрави тия високо патриотични думи… Камбаните бият! Живейте, панагюрци! Костите на Бенковски, на Волов, на Икономов и другите тържествуват“.
Захари се изправи, усмихна се и веднага изпрати написаното във вестник „Борба“.
Вълнението в Панагюрище и раздвижването на властите ускори провъзгласяването на Съединението. Един от офицерите, които се бяха включили в комитета изрази мнението на останалите военни:
– Моментът е подходящ, защото войските са свикани на маневри.
На 3 септември революционни комитет все окончателно решение:
– Акцията в Пловдив трябва да се извърши на 5 срещу 6 септември. Майор Д. Николаев е необходимо да обгради конака с войска и въстаническите чети от Голямо Конаре. Чирпан и Станимака.
С бързи писма поручик В. Стефов нареди:
– Местните комитети да вдигнат народа на 5 септември.
На 4 септември З.Стоянов и П. Зографски бяха арестувани и отведени в Пазарджик. Главният секретар Н. Начов нареди:
– Изгонете ги веднага от областта, за да не размиряват населението.
Но пазарджишкият префект не можа да изпълни тази заповед. Бивши опълченци бяха образували отряд, който се насочи към префектурата. Пред опасността от безредици и сблъсквания префектът отстъпи:
– Добре, ще ги пусна веднага.
Още същата нощ З. Стоянов тайно се завърна в Пловдив. На 5 септември той написа прокламацията на Съединението:
„Братя! Часът за нашето Съединение удари! ….Вие се задължавате в името на отечеството ни, в славата и величието на България да се притечете на помощ и да подпомогнете святото дело“.
По същото време в отделни градове и села комитетите вдигнаха народа в името на съединението.
Успешно се проведе акцията и в село Голямо Конаре. На 4 септември пристигна в селото пловдивския префект Петър Димитров, изпратен от правителството да спре откритите съединиски демонстрации, но неговото появяване не попречи на въстаниците да обявят Съединението, Към тях се бе присъединила и местната власт.
На 5 септември начело с Чардафон Велики голямоконарци арестуваха префекта и провъзгласиха Съединението. В Голямо Конаре се събраха въстаници и от околните села. Сформираха се два отряда.
По- късно голямоконарския отряд спря край Пловдив, за да получи нареждане от майор Д. Николаев.
На въстание се вдигнаха от Чирпан и Станимака. И техните отреди се насочиха към Пловдив.
При село Калфата, днешното село Съединение Старозагорско, чирпанският отряд бе настигнат от войскова част. Завърза се престрелка. Загинаха петима от четниците, няколко бяха пленени, а останалите се разпръснаха. Това бе единственото стълкновение между въстаналия народ и войската.
През нощта на 5 срещу 6 септември Пловдив бе необичайно притихнал. По калдъръмените улици се чуваха само стъпките на патрулиращите войници.. В затъмнените къщи чакаха уговорения сигнал. Край града се събираха въстанически отряди.
Към 4 часа майор Д, Николаев поведе войската. За кратко време резиденцията на главният управител бе обкръжена и към войниците се присъединиха въстаническите отряди.
Тревожният звън на камбаните на църквите „Св. Георги“ и „Св. Богородица“ известиха началото на въстанието.
И докато разбудените граждани се стичаха към конака Г. Кръстевич бе арестуван.
– Вие сте свален и трябва да напуснете страната, – му каза З. Стоянов от името на революционни комитет.
В ранната утрин на 6 септември цели град бе на крак. На площада пред конака се събираха граждани.
Провъзгласяването на Съединението в Пловдив и другите градове на Южна България стана без особени трудности, защото нямаше българин, който да е против това дело.
Това бе една от „най- лесните революции, защото тя отдавна бе извършена в душите“.
През 1937 г. диктаторът на Доминиканската република Трухильо поръчал почистване на населението на Хаити от страната си, защото през 30-те години на миналия век много от жителите на Доминиканската република, се оплакали от набезите на хаитяните, които им крадели храната и добитъка.
