Нешо и Гого бяха неразделни приятели. Учеха заедно до 8 клас, но след това пътищата им се разделиха. Нешо отиде в големия град да учи за механик, а Гого остана в малкото им селище, където имаше селскостопанско училище.

Двамата приятели не можаха да се срещнат по време на ваканциите, но лятото им предостави тази възможност.

При срещата Гого усети голяма промяна в приятеля си.

– Нешо, какво е станало с теб, не мога да те позная?

– Срещнах Исус и той стана най-добрият ми приятел, – отговори Нешо.

– Да не си станал като ония, откачените, как им казваха …..а евангелисти? – Погледна го изпитателно Гого.

– Да вярваш в Исус Христос няма нищо откачено, – каза съвсем сериозно Нешо.

– Да бе, – засмя се презрително Гого, – вашият Бог бил заченат с непорочно зачатие. Иди  ги разправяй тия на някой друг. Кой знае майка му с кого е хойкала, а после ха-ха-ха ….. непорочно.

– Чакай, че и днес става това, – реагира бързо Нешо.

– Глупости! Че кой днес зачева непорочно?

– А тези, които забеменяват ин витро?

– Но това е нова технология, а това с твоя Христос е станало преди 2000 години.

– Искаш да кажеш, че Този, Който е създал всичко, не е познавал така наречената „технология“ преди 2000 години?

Гого се посмути малко, но отново нападна:

– Ами вашата Библия, която постоянно четете, не е написана от Бог, а от 66 човека.

– Първо не са 66, защото някои от книгите са написани само от един човек. Освен това те са говорили това, което са видели и чули от Бога.

– А нима това е Божие Слово тогава?

– Виж, – вече по-спокойно каза Нешо, – ако аз ти разкажа нещо и ти излезеш на улицата да го предадеш на другите, точно моите думи ли ще повториш?

– Смисълът ще е същия, – каза Гого и затихна.

Той започна да мисли упорито, за да намери още аргументи против Бог и християнството.

Изведнъж вдигна победоносно глава и тържествуващо каза:

– Къде е твоя Бог покажи ми го?

– Огледай се наоколо и виж колко точно и съвършенно е създадено всяко растение, животно, дори самият човек…..

– Да, да чувал съм такива приказки за Твореца, – прекъсна го бързо Гого, – покажи ми го така наяве. Искам да го чуя.

– Ти не можеш да чуеш Бога, защото умът ѝ е запълнен със хиляди други неща, които те разсейват. За да доближиш до Бога, трябва да останеш насаме с Него и да си спокоен.

– Това означава да седя и да мълча така ли? – намръщи се Гого.

– „Господ дава мъдрост, из устата Му излизат знание и разум“. Ако иска наистина да се срещнеш със Него кажи Му: „Господи искам да те чуя. Искам да се доближа до Теб и да те позная по-добре“.

Гого гледаше приятеля втрещено. Той нямаше желание повече да спори с Нешо. Наведе глава и прошепна:

– Бих искал да помисля върху това. Нещата са много по-сериозни, отколкото си мислех.

Двамата дълго вървяха мълчаливо. През това време Нешо викаше в ум си към Бога:

„Боже, помогни Му. Нека познае Истината и Тя да го освободи….“

Двамата скоро се разделиха и всеки тръгна към дома си. Но в сърцето на Гого нещо се бе променило…..

Наближаваше един от най-хубавите празници, Рождество Христово. В навечерието на празника пастир Джонатан бе зает с приготовленията около него.

Но в същото време той служеше на християните преследвани от ислямистката групировка „Ислямска държава“. Не отказваше подслон и закрила на гонените

Същата вечер го посети човек, които спомена, че идва от Багдад. Беше иракчанин, облечен в традиционното местно облекло. Изглежда бе свидетел на не едно от ислямистките издевателства, но в очите му нямаше страх, те светеха с особен блясък.

Новодошлият погледна Джонатан и попита:

– Мога ли да поговоря с вас?

Джонатан кимна с глава:

– Разбира се, заповядайте!

И двамата седнаха на една от пейките в църквата.

– Бях сляп, но сега виждам, – каза мъжът.

– Как стана това? – полюбопитствува Джонатан.

Той беше слушал много свидетелства и сега очакваше ново, което щеше да разкрие действието на Бога сред тези объркани от войната души.

– Аз бях мюсюлманин, но сега зная истината, – започна разказа си новодошлият.

Мъжът повдигна глава и се взря в далечината.

– Когато бойците на ИДИЛ атакуваха Мосул, – продължи той, – аз започнах да чета Корана. Четях го ежедневно, по 4-5 часа на ден. Исках да защитя религията си, за това обяснявах на хората: „Това не е истинския ислям! ИДИЛ няма нищо общо с исляма“. Жестокостта им според мен нямаше нищо общо с религията ни.

Изведнъж иракчанинът наведе глава и с болка завърши:

– За мой ужас разбрах, че ИДИЛ показва точно истинския ислям.

Така още един мюсюлманин бе повярвал в Христос благодарение на ИДИЛ.

Цял ден пътуваха. Такава им беше работата. Любомир беше снабдител, а Страхил беше застраховател. Двамата се срещнаха в едно малко село, където  им се наложи да пренощуват, а на другия ден щяха да продължат работата си.

Любомир и Страхил дълго разговаряха и споделиха впечатленията за промените настъпила в района. Накрая сънят ги обори и те заспаха.

Нощта беше спокойна и затихнала. Само от време на време се чуваше лай на кучета и бръмченето на някоя закъсняла кола.

Изведнъж вик разтърси тишината:

– Селото гори!

Любомир бързо стана и започна да се облича. Той беше вече готов да се втурне на помощ, когато Страхил го спря:

– Не си губи времето напразно. И без това ще се намерят достатъчно хора да гасят пожара, та това е цяло село. И освен това, това нас не засяга, защо трябва да тичаш да им помагаш?

Любомир го изгледа недоумяващо:

– Всеки от нас може да попадне в подобна ситуация, защо да не им помогна?

И без повече да се разправя, отвори вратата и хукна навън, за да гаси пожара с другите.

Страхил неохотно се надигна от леглото, облече се и бавно последва Любомир.

– Поне да видя какво става и без това няма да мога да заспя веднага, – измърмори той под носа си и продължи мудно по посока на виковете и пламъците, които разкъсваха нощния мрак.

Около една горяща къща плачеше жена, тя викаше отчаяно и протягаше ръце напред:

– Децата ми …. моля ви, спаси децата ми?!

Когато Любомир чу вопъла на скърбящата майка веднага се хвърли в дома, който вече беше целият обхванат в пламъци.

– Боже, този човек ще погине, – извика една възрастна жена, която уплашено гледаше буйния огън.

– Този е луд, – извика як мъж в работен комбинезон. – Какво ще открие в тези пламъци, а и покрива скоро ще се срути върху главата му.

Когато вече всички мислеха, че и Любомир е изгорял в къщата, той изскочи от вратата. В едната си ръка държеше пеленаче, а с другата бе гушнал около двегодишно момченце. Той подаде децата на майката и ѝ се усмихна.

Жената пое децата и просълзена започна да го благославя:

– Господ да те благослови и да те опази! Бог да осияе с лицето Си над тебе да ти покаже милост и да ти даде мир!

Които бяха наблизо се зарадваха и поздравиха Любомир и щастливата майка, а Страхил безучастно стоеше настрана и само наблюдаваше.

Той стана свидел на чудо, което го наведе на размисъл. Страхил имаше кораво сърце и не се трогваше от нищо, но тази нощ случилото се силно го докосна и разтърси.

Колко често стоим от страни и си казваме:

– И без нас ще се намерят хора, които да помогнат. Това нас не ни засяга.

Но по този начин хората продължават да гинат в огъня на пороците и греховете си и няма кой да ги спаси. Затова не стоте пасивни!

Дончо и Павлина бяха млада двойка, които се готвеха да встъпят в брак. Бъдещето им изглеждаше розово. Но грехът подкопа това толкова дългоочаквано щастие.

След като станаха семейство, Дончо започна да се увлича по силни алкохолни напитки. В тази си пристрастеност той затъваше все повече и повече.

Дончо започна да прекарва вечерите си навън. Това причиняваше много болка и мъка на Павлина.

Времето минаваше и идеалът на сърцето ѝ постепенно и безвъзвратно се превръщаше в пияница.

Накрая тя загуби търпение и отиде в кръчмата. Атмосферата в заведението бе задушна. От димът на пушещите вътре не се виждаше почти нищо. Миришеше на пот и повръщано. Долавяха се алкохолни изпарения.

Павлина отиде при кръчмаря и възмутено му каза:

– Върнете мъжа ми!

– Ето той е там, – с усмивка кръчмарят посочи към една от масите. – Вземете си го.

Там спеше пиян млад мъж, заобиколен от множество празни бутилки. Той беше грозно отворил уста и силно хъркаше.

– Нима това е моят мъж? – ужасена възкликна Павлина. – Какво сте направили с него? Върнете ми го такъв, какъвто го знаех преди.

– Пиянството е неотслабващ и издържлив порок, – поклати глава кръчмарят като леко се усмихна. – То прави мъжественият човек плах, целомъдреният похотлив и отнема всяко благоразумие. Виното удавя разсъдъка и всяка жизнена мисъл.

– Да, виждам, – каза с огорчение Павлина, – прекаляването му с алкохола, го е направил роб на дявола.

– Сълзи, кавги, мъка, рани без причина, зачервени очи, – каза кръчмарят и погледна със съжаление младата жена, – всичко това постига този, който се е пристрастил към алкохола.

– Защо не го изхвърлите тогава? – попита Павлина настръхнала.

– Дори да го набия и изгоня от заведението, той няма да усети нищо, защото мозъкът му е замъглен и той не усеща болка. Лошото е, че на другия ден като се събуди, няма да помни нищо и ще иска отново да пие.

Павлина разплакана напусна заведението.

Алкохолът е съсипал не едно семейство.

Това беше необикновен ден за него. Всичко наоколо му изглеждаше прекрасно.

Каква бе причината за това му състояние? Какво се бе случило с него?

Жельо се бе покаял и бе решил напълно да следва Господа. Радостта му нямаше край и той бързаше да сподели със всеки промяната, която Бог извърши със него.

След две седмици реши да посети позната, която му дължеше известна сума пари. Тази жена се увличаше от окултизъм, езотеризъм, прераждане и всякаква „мътилка и заблуди“ от този род.

Още не бе пристъпил прага ѝ, когато жената го попита:

– Искаш ли да разбереш какъв си бил в миналия си живот и каква е кармата ти? За сметка на парите, които ти дължа ще ти дам тази ценна и необходима за всеки човек информация.

– Та аз знам това, – засмя се Жельо. – Преди да се родя Свише, бях просто грешник, а преди това – човешки ембрион, а още по-рано – сперматозоид. Имам прекрасна аура – сега съм Божий син и никакви минали грехове не засенчват моята карма.

Езотеричката от изненада изтърва кристалната си топка, която падна на земята и се разби на парчета.

– А сега ми върни парите и се покай за лъжите си, с които омайваш хората. А аз ще се помоля за теб в църквата. Надявам се Бог да се смили над теб.