Сбогуваха се в хотела. Бяха се прегръщали със сълзи в очи. Заспаха с преплетени тела. Времето им бе изтекло. Бяха си казали всичко, което трябваше да и кажат.

Сутринта се държаха мълчаливо за ръка. От време на време се споглеждаха.

Елена се опитваше да запечата всяка оставаща им секунда в паметта си. От представата, че скоро ще се лиши от близостта и присъствието на този мъж, сърцето ѝ се свиваше.

„Как ще живея без него? Без гласа и смеха му?“ – тревожно се мяташе мисълта в главата на Елена.

Той бе част от нея и тя от него. Животът им в бъдеще ще бъде като песен без мелодия, река без вода.

И двамата знаеха, че са един за друг, но обстоятелствата бяха против любовта им. Случи се да се срещнат на неправилното място и в най-неблагоприятното  време.

Бързият влак стоеше на първи коловоз, готов да потегли. Навсякъде около тях хората изпращаха близки и познати.

– Какво ще правиш след като се прибереш? – попита Елена.

– Ще работя, – неохотно каза Филип. – Когато работя не мисля за нищо друго освен за работата си, ……. но ще бъда най-нещастния човек на света.

Елена му се усмихна:

– Щастлива съм, че те срещнах. Ти си най-прекрасният подарък, който съм получавал до сега в живота си.

Железничарят се готвеше да вдигне палката. Филип с натежали като олово крака, които не искаха да се откъснат от земята, отвори вратата на вагона и се качи във влака.

Елена го гледаше мълчаливо. В очите му грееше такава нежност, се сърцето ѝ се сви от болка.

– Бих искала да ти кажа още нещо, – прошепна Елена, – ти не беше прав.

– За какво? – с недоумение я погледна Филип

– Че не знам колко ме обичаш.

– Защо ми го казваш чак сега? – изтръпна Филип.

– Защото не съм го разбирала ясно, както в този миг. Ти ме обичаш прекалено много, иначе не би ми позволил да остана тук и да направя това, което мисля за правилно, – гласът ѝ се задави в сълзи. – Ако ме обичаше по-малко щеше да ме принудиш да дойда с теб.

Тя обхвана лицето му с двете си ръце и го целуна за последен път.

– Ти си всичко, което имам на този свят, – тиха каза Елена.

– Сбогом! – с натежало сърце каза Филип.

– Сбогом!, – прошепна Елена.

Последно докосване. Тя се откъсна от него и се отдалечи с бързи крачки, без да се обръща. Елена се смеси със тълпата и се изгуби от погледа на Филип.

Влакът тръгна. Елена спря и седна на близката пейка. Покри лицето си с ръка и заплака……

Властите на провинция Ачех, разположена в северната част на остров Суматра в Индонезия, по искане на местните мюсюлмани започнали да разрушават църкви.

Пред очите на десетки вярващи били разрушени две протестантски и една католическа църква.

Съгласно изявлението от местната провинция, в близко време ще бъдат разрушени още седем християнски църкви.

Тези действия са в отговор на протестите на мюсюлмани, искащи закриването на църкви, които са построени без разрешение.

Ачех е провинция с преобладаващо мюсюлманско населени. Именно от тук през 12 век е започнало разпространението на исляма.

В момента 80% от 253 милионното население на Индонезия са мюсюлмани.

Няколко души се бяха събрали около масата и обсъждаха нервно случилото се. Бяха се сблъскали с нещо, което не бяха срещали до сега, а това даде възможност да помъдруват малко.

– Това е някакъв объркан проект? – Румен удари с ръка по масата.

– Не, – отсече Христо и огледа другите. – Вижте, ние се намираме точно по средата на едно от най-силните течения в света. То има ясно очертани граници. А точно тук се разделя на две. Едната част продължава на север покрай брега, докато другата завива на запад, за да се превърне в част от субтропическото течение в Южния Атлантик. Течението, което минава покрай Южна Америка се затопля с няколко градуса повече спрямо онова, което продължава покрай бреговете на Африка.

– Е, и? – попита нетърпеливо Дони.

– Двете течения се събират отново близо до екватора и когато се смесят, играят ролята на буферна зона между теченията на северното и южното полукълбо, – поясни Христо.

– Съжалявам, но нищо не разбрах, – въздъхна Никола.

– Ако двете течения са близки по температура, когато се съберат, тяхната способност да са буфер вероятно ще намалее, – продължи да разяснява Христо. – Възможно е дори да преодолеят силата на Кориолис, която движи преобладаващите ветрове и съответно плитките течения.

Емил се протегна към чашата с чая, но спря по средата. По лицето му се изписа разбиране.

– Това би могло да измени напълно посоката на океанските течения. Нали?

– Точно така – заигра весела усмивка върху лицето на Христо. – Въртенето на земята определя посоките на преобладаващите ветрове. То е причината ураганите в северното полукълбо да се въртят обратно на часовниковата стрелка, а циклоните в южното да се движат по посока на часовниковата стрелка. За това имаме Гълфстрийм, който минава покрай източното крайбрежие на Съединените щати, движи се на север и след това завива на изток. Така в Европа могат да се наслаждават на хубаво време, иначе би била необитаема.

– Какво ще стане, – почеса се по главата Дони, – ако вода от южното полукълбо започне да тече покрай екватора близо до Африка?

– Ще навлезе в местата, където се зараждат атлантическите урагани – отговори Емил, който бе метеоролог по професия. – По-топлите води означават повече изпарения, а повече изпарения означават по-силни бури. На тропическата депресия ѝ трябва повърхностна температура над 26 градуса по Целзий, за да набере достатъчно сила и да се превърне в ураган. Щом това стане, тази стихия абсорбира два милиарда тона вода на ден.

– Два милиарда тона? – ахна Милена.

– А когато стигнат до земя, те изхвърлят от десет до двадесет милиарда тона дневно, – каза Емил. – Разликата между буря и мощен ураган е времето, което са прекарали в поглъщане на вода край съответното крайбрежие.

Дони, който обикновено беше сред най-бързо схващащите в помещението засия. Той най-сетне разбра за какво става дума.

– Когато това течение се затопли изкуствено и част от тази вода избяга на север, бурите могат да станат много по-силни.

– И много по-чести, – добави Христо. – И какво следва от това?

– Че някой помага на жестоките бури да се разразят точно върху нас през последните няколко години?

– Специалистите по ураганите твърдят, че навлизаме в естествен цикъл, в които се увеличава силата на бурите, – каза Емил, противопоставяйки се на гледната точка на Дони.

– Тези генератори и затоплящи уреди, които открихме, загряват водата и то осезаемо. Те не усилват ли този цикъл? – защити мнението си Дони.

И все пак това бяха само идеи и предположения. Бяха се натъкнали на някакъв експеримент, но още не можеха да разберат същността му.

Единственото, което ги притесняваше бе, че не знаеха дали тези странни машини застрашаваха по някакъв начин тях и хората като цяло …..

За да се направи този превод са били необходими 25 години усилена работа.

Завършването на превода бил отбелязан с меса, извършена на родния език на коренните жители на местната община в град Зинакантан.

В момента на езика цоцил говорят около 350 хиляди човека в 59 общини на територията на район Лос Алтос в планинската част на щата Чиапас.

През ноември текстовете ще бъдат представени пред Асамблеята на епископите в Мексико за окончателно одобрение.

Епископът е подчертал, че в местните общини се търси Библията на кореният език на местното население, защото „хората искат да разберат по-добре Словото на Бога“.

Празничната меса на цоцилски език е събрала повече от 500 вярващи в град Зинакантан. Дошлите на нея били облечени в народни празнични дрехи.

Службата се наложило да се премести от храма на спортна площадка в града, защото църквата не могла да събере всички желаещи.

Месата е продължила два часа. На нея са присъствали главата на епархията и много мисионери.

Празненството е завършило с много народни танци и песни.

Виктор спря и се вгледа в следобедния пейзаж. Съсредоточи върху дишането си и проясни съзнанието си. Опита се да овладее емоциите си, но без особен успех.

Току-що бе преживял период, в който губеше разсъдъка си и действаше, воден единствено от чувствата си. Беше загубил контрол върху действията си. Съзнанието му се бе изолирало от реалността. Тези белязани с насилие мигове тревожно зачестяваха и продължаваха все по-дълго.

Те започнаха по време на мисията му в Афганистан. Тогава продължаваха само за част от секундата и се случваха на два-три месеца.

Той смяташе, че това му състояние се дължи на стреса от участието му в тази гадна война. В края на войната той губеше паметта си по цели дни. Понякога идваше в съзнание, но се намираше в други части на страната, без да знае как и защо се е озовал там. Пристъпите спряха, когато войната свърши.

Спомените за тези случаи избледняха. Но изведнъж се появиха отново. Безполезността на кариерата му стана очевидна, когато любимата му родина изчезна под вълните на новите промени. Краткотрайните загуби на паметта започнаха отново. Времетраенето и честотата им се увеличаваха непрекъснато.

По време на сляпата ярост на Виктор умираха хора. През последния месец се бе събудил от поредния епизод и бе видял, че четирима от подчинените му са загинали от неговата ръка.

Бяха наредени около масата за конференции и гърлата им бяха прерязани. Виктор не си спомняше да ги е убил. Нямаше представа как е успял да сломи съпротивата им, докато ги е ликвидирал. Четиримата бяха едри и яки мъже.

Съзнавайки, че току-що се е върнал от скритото насилие в съзнанието си, той се обърна, за да види дали неудържимата му ярост не е станала причина за още една смърт.

Гостът му бе слаб, млад учен в черни джинси и риза без вратовръзка. Теодор се бе втренчил във Виктор през дебелите стъкла на очилата си. В замъглените му очи се четеше недоумение и изненада от случилото се, на което току-що бе станал свидетел.

Виктор се зарадва, че вижда жив младия човек пред себе си.
Той застана пред младия мъж и заплашително скръсти мускулестите си ръце пред гърдите си. Гласът му беше спокоен и еднообразен, а бурните му чувства бяха временно овладени зад невъзмутимата му фасада.

– Поради некомпетентността на някои хора, задачата ти току-що стана много по-трудна.

Теодор не каза нищо. Седеше на ръба на креслото доста уплашен.

– Обади се моят човек – Виктор кимна по посока на строшения телефон. – Направени са два неуспешни опита да се спре неприятелят. Очаква се от другата страна да предприемат някакъв ход. Познавам ги много добре и знам, че единственият шанс срещу тях, е да избързаме с крайния срок. Трябва да си готов до 36 часа, в противен случай трябва да зарежем проекта.

– Не! – Гневът в гласа на Теодор изпъна хилавото му тяло.

Тесните му рамене се повдигнаха, той стана и неспокойно закрачи из стаята.

– Да или не, – засмя се злобно Виктор, – зависи от ситуацията и ответната реакция на тези отсреща.

Въпреки пристъпите и това, че не можеше да контролира съзнанието си, Виктор бе решил да унищожи веднъж и завинаги тези, които му бяха причинили това болезнено състояние и искаха да го унищожат.