Денят бе студен. Вятърът не прощаваше на смелчаците решили да се покажат на вън. Сняг нямаше, но студът вилнееше с пълната си сила.

Наско натискаше педалите на колелото си, борейки се с насрещната стихия. Сълзите му се стичаха по лицето, а вятърът ги грабваше и отнасяше нанякъде.

Горчеше в сърцето му, а думите на сестра му още кънтяха в ушите му:

– Колко си глупав, Дядо Мраз няма! Даже и слабоумните го знаят това!

Къде отиваше Наско в това студено време? При баба си.

– Тя ще бъде честна със мен, – казваше си момчето. – Винаги и направо ми е казвала истината. Никога не ме е лъгала.

В дома на баба му ухаеше на топли кифлички. Наско се самопокани и веднага започна да опитва от вкусотиите на масата. Докато ядеше, той разказа на баба си какво е преживял.

– Чуй ме, миличък, може да ти се иска, но Дядо Мраз наистина няма, – каза сериозно старата жена. – Това е само приказка. Тя се разказва на децата, не знам защо и те много страдат като теб, когато разберат истината.

Наско бе преглътнал вече сълзите си, но в очите му се четеше скрита тъга.

– Я си обличай палтото и да вървим, – подкани го баба му.

– Къде ще ходим, бабо?

Тя не му отговори, само му подаде ръка и двамата излязоха.

Отидоха до универсалният магазин, където имаше всичко. Когато застанаха на вратата, баба му подаде една педесетачка и му поръча:

– Иди купи нещо за този, който има нужда от него. А ще те чакам тук.

Наско често пазаруваше с майка си, но никога не го бе правел сам. Магазинът бе пълен с хора. Момчето постоя няколко минути смутено сред навалицата, стискайки парите в ръка.

„Какво да купя? – помисли си Наско. – И за кого да го купя?“

Той прехвърли в ума си всички, които познаваше – приятели, съседи, членове от семейството му…

Изведнъж се сети за Боби, който миришеше лошо и имаше мръсни и зацапани с кой знае какво коси. Той седеше точно зад Наско, когато бяха във втори клас. Когато настъпеше зима, майка му изпращаше бележка на учителката, че е болен, а той просто нямаше палто, за да излезе навън.

– Ще купя палто за Боби, – реши Наско.

На Наско му хареса едно от палтата. Имаше топла подплата, а и външно изглеждаше много добре.

Когато го занесе на касата, жената любезно го попита:

– Това подарък за някого ли е?

– Да, – каза срамежливо Наско и подаде банкнотата.

– Много е хубаво, – усмихна се жената. – Навярно ще го хареса.

Тя постави грижливо палтото в една голяма чатна и пожела:

– Весела Нова Година!

Същата вечер бабата на Наско заедно с внука си опаковаха подаръка в новогодишно изрисувана хартия, като прибавиха някоя и друга празнична панделка.

Наско написа на пакета: „За Боби, от Дядо Мраз“.

Когато Боби получи новото си палто, очите му искряха от радост, а сърцето на Наско преливаше от любов. Той бе разбрал, че няма по-хубаво от това да зарадваш някого в Новогодишната нощ.

Сватбата е хубаво нещо, но Слави пристъпи към нея с малко притеснение.

Денчо, първият му приятел го смушка в ребрата:

– Какво си увесил нос? Забавлявай се, Дидка е яко парче! Какво те смущава?

Слави въздъхна тежко:

– Гледам майка ѝ Рена и се чудя кога ще почне да ни се меси в семейния живот.

– Не бери грижа за това, – посъветва го приятелят му. – Като му дойде времето, сам ще измислиш, какво да правиш.

Но Слави не можеше да се успокои. Наслушал се бе на разкази с оплаквания от вредни тъщи. Осен това Дидка бе единственото ѝ дете, а майка ѝ бе сама. Всичко можеше да се очаква.

Мина време, но тъщата за радост на Слави, не се появяваше често на хоризонта. Тя всеки ден звънеше на дъщеря си и двете тихо си говореха, но това бе всичко.

Когато му се роди син, Слави изтръпна:

– Сега по цяло денонощие ще стои у дома и ще ни учи на ум и разум.

Но Рена не направи така. Тя купи количка за детето, донесе цяла чанта с памперси и дрешки за малкия, но след това тихо се оттегли.

Е, понякога седеше с внука си, докато Дидка ходеше до поликлиниката или зъболекарят, но това бе за кратко време.

Един ден Слави предложи на жена си:

– Хайде тази година да отидем на море, а детето ще го оставим на майка ти, да му се порадва по-дълго време.

Дидка се усмихна и каза:

– Защо не поговориш за това сам с майка ми?

Слави вдигна рамене:

– Защо пък да не поговоря с нея?

Речено сторено. Слави се приготви предварително. Взе сладки и бонбони, и отиде при тъщата си.

Тя го посрещна с усмивка и му предложи чай. Слави похапвайки си от сладките и пиейки от време на време от чая, започна от далече:

– Хубаво би било нашият Румен да прекара известно време с теб през лятото, вярвам ще ти хареса тази идея. Знам, че обичаш внука си и не би изпуснала такава възможност. А ние с Дидка през това време ще отидем на море, малко на почивка.

Рена го изслуша внимателно и кротко му отговори:

– Разбира се, бих взела Румен през лятото, това не е проблем за мен. Но кажи ми, скъпи зетко, кога ще имаш възможност да заведеш тригодишния си син на море? Само сега. Защото следващата година  той вече ще е на четири и няма да е същото.

Слави въздъхна и си помисли: „Почна се“.

Рена продължи:

– А ти ще загубиш през това лято общението със сина си. Нима ще ми отстъпиш такива безценни и незабравими мигове? След 10-15 години твоят син няма да поиска да дойде с теб, защото ще се чувства голям и ще има свои приятели.

Слави разбираше накъде вече биеше тъща му.

– Той бързо ще порасне, – продължи поучението си тя, – но ти няма да имаш спомени, как за първи път си го държал за ръка и синът ти с възторг е гледал разбиващите се в брега вълни. Нито как заедно сте събирали мидени черупки или строили пясъчни замъци. Ти решаваш, но е хубаво сам да покажеш на сина си морето, той дълго ще помни това. Не го лишавай от тази радост!

Слави се замисли: „Всяко лято ме изпращаха при баба на село. Моят баща никога нямаше време за мен, беше все на работа. След това получи инфаркт. И никакъв спомен не ми остана от него“.

– Ти си много мъдра жена, – каза Слави. – Това лято трябва да заминем на море заедно с Румен. Ти си права не бива да губя това безценно време, което мога да прекарам със сина си.

Маргарита получи за рождения си ден странна порода куче, но тя го хареса веднага.

За нея нямаше значение, че изглеждаше малко чудновато. Дори не се притесни от това, че брат ѝ я дразнеше, като се подиграваше на животното:

– Нима това е куче?

– Виж, колко е миличко, – прегръщаше го ентусиазирано момичето.

През ваканцията Маргарита реши да посети баба си с новата си придобивка.

Влакът беше почти празен, така че момичето и кучето пътуваха сами в едно купе.

На Маргарита ѝ се наложи да посети тоалетната, но тя не се обезпокой много за малкия си приятел.

– Купето е празно, – каза си тя. – Ще притворя плътно вратата. Прозорецът е затворен. Къде може да избяга?

Но когато се върна, кучето го нямаше. Прерови цялото купе, но не го откри никъде. Беше готова да се разплаче.

Едва тогава забеляза малък отвор в стената към съседното купе.

– Там е избягало, – временно се успокои Маргарита.

Тя отиде до вратата на съседното купе, потропа, но никой не отговори.

Тогава Маргарита отвори вратата и пред нея се разкри чудна картинка.

На малката масичка до прозореца бе сложена печена кокошка. От едната страна страна беше кучето на Маргарита, което звучно дъвчеше парче от кокошката, а от другата седеше шокираният собственик на това прекрасно лакомство.

– Мога ли да си взема кучето, – попита Маргарита.

Изведнъж мъжът излезе от шока и погледна момичето. В очите му се четеше ужас. Мъжът попита шепнешком:

– Какво е това? Наистина ли е куче?

Представете си, че седите във купе. Около вас няма никой. Изваждате печената кокошка от чантата си и започвате да се храните. И изведнъж от стената излиза странно същество и започва да ръфа от храната ви …

Вие как бихте реагирали? Особено ако не знаете, че това е някаква странна порода куче.

Маргарита се извини:

– Съжалявам за безпокойството, което ви причинихме с моето куче.

– Няма нищо, – смънка мъжът.

Но след като излезе момичето със странното куче, мъжът дълго гледаше ту отворът, от където се бе появило кучето, ту наръфаната кокошка, преди да продължи закуската си.

Дядо Иван бе на 75 години. Той си бръсне главата, но си оставяше брада. Обичаше да живее на село, защото там бяха приятелите и познатите му.

Обикновено се носи из гората на велосипед, „търсейки най-краткия път“ до съседното село, преметнал на рамо чанта с противогаз.

Когато го видеха дошли от далече, за да берат горски плодове и гъби, се стряскаха и направо се парализират от ужас, но тези, които го знаеха само отскачат настрани. Иван им сигнализира със самоделно направен клаксон и се смее от сърце.

Но старецът си имаше една интересна особеност, така нареченият синдром на Плюшкин. Този навик трудно можеш да изкорени от него.

Той бе от множеството деца, които бяха преживели глада и студа на войната, за това не би трябвало човек да се изненадва на тази му привичка, да събира всичко старо и износено.

Това се отнасяше и за чорапите. Дядо Иван ги переше многократно, шиеше ги и им слагаше кръпки, но не се разделяше с тях.

Внучката му Наталия, красива млада жена, често го хокаше:

– Дядо, изхвърли тези стари чорапи, станали са кръпка до кръпка. Ще ти купя нови.

На което старецът се мръщеше и опъваше:

– Да, да само да си посмяла! …..Ще ги понося още малко.

Наталия бе разбрала, че дядо ѝ няма да я послуша, за това тя реши да изхитрува.

Купи му нови чорапи. Издебна дядо си, когато отиде в градината да копае, влезе в стаята, изхвърли старите чорапи и на тяхно място постави новите.

В края на деня Иван реши да се преобуе. Взе новите чорапи и дълго ги оглежда. Замисли се.

„Край, – помисли си Наталия, – сега ще ме хване и кой знае колко много ще се сърди и мърмори“.

Но не! След като продължително време дядо Иван въртя чорапите в ръцете си, вдигна глава, погледна внучката си и каза озадачен:

– Наталка, виж колко добре съм ги зашил, като нови са….

Обида, гняв, срах и много други негативни емоции всеки ден съпътстват нашето съзнание, лишавайки ни от здрав разум и трезво мислене.

Отрицателните емоции до нищо добро няма да ни доведат.

Ден като ден. С малко слънце и почти без вятър. Облаците намръщени се трупаха на небосвода и аха да заплачат.

Сашо, който бързаше за работа, бе блъснат във автобуса, в който току що се бе качил. Обхвана го ярост и бе готов веднага да отвърне.

„Само да ми падне, – помисли си Сашо, – с петата си ще го стъпча и ще го смачкам като цигарена угарка“.

От това получи частично облекчение. Даже си представи, как се заяжда с виновника, а после го поступва, докато стигне до своята спирката. Така настроението му се повдигна малко.

Но вместо това Сашо се усмихна и на този, който го бе блъснал каза:

– О, извинявайте! Толкова съм тромав.

Този хумор не бе изпълнен със сарказъм. Сашо се постара да каже всичко това просто и дружелюбно.

Тромавият „джентълмен“ се изненада, смути се и се изчерви, а след това се виновно каза:

– Извинете, навярно съм ви причинил неудобство, моля да ми простите!

Изведнъж напрежението спадна. Сашо и непознатия избухнаха в смях.

– Ама и вие го казахте, – смееше се „нападателят“, – сякаш вие ме бяхте блъснали.

И двамата отново бяха залети от нова вълна смях.

Автобусът спря. Шофьорът отвори предната врата, а след това щеше да отвори и другите, за да слязат тези, които не се бяха успели да се придвижат напред.

Но една нетърпелива „госпожа“ яростно натискаше звънеца и не махна пръста си от него. Сякаш ако веднага не отворят вратата пред нея, ще настъпи Третата световна война.

Това продължително звънене, отекваше неприятно в главите на хората и допълнително ги изнервяше.

Стоян носеше тежка чанта и бе готов да я стовари върху нетърпеливата жена.

Сред намръщените физиономии се обади силен мъжки глас:

– Леличко, на този звънец и един танц можете да ни изсвирите.

Автобусът се разтресе от смях.

Жената се смути. Нищо не каза, но продължаваше да натиска звънеца. На хората им беше вече все едно, това което ги разстройваше, се бе превърнало в източник на добро настроение. Всички се смееха от сърце.

А когато вратата се отвори, човекът, който стоеше зад нетърпеливата жена, взе да ръкопляска. Останалите го подкрепиха, като удряха дланите си една в друга.

Останалият път на автобуса се превърна в празник. От време на време се чуваше:

– Бъдете така любезен …

След, което следваше поредната шега.

Въпреки логиката човек трябва да постъпва, не така както му се иска, а точно на обратно. Вместо да си „връщате“, по-добре обърнете всичко на шега, тогава обидата и гнева ще отстъпят място на бурния смях.