Денят бе слънчев и семейството на Петко реши да поеме път към планината.

– Уха, каква прекрасна идея! – възкликна радостно момчето.

Просторът винаги го бе привличал със своята необятност. Желанието да тича и да се радва на зеленината и цветята край него, бе необикновено събитие.

Обичаше да тича бос и да усеща земята под себе си. Сякаш тя му вдъхваше сила и ускоряваше устрема му напред.

Едва нагазили във високата трева на една малка поляна, Петко изохка. Седна на земята и повдигна крак. Там се бе забило малко трънче. Върхът му се бе навлязъл доста навътре в петата.

Баща му дръпна изведнъж причинителят на болката и каза:

– Помисли си сега, Петко, за корона символ на царственост, но направена не от злато, а от тръни.

– Имаш предвид трънливият венец на Исус? – попита Петко.

– Когато Му сложиха тази корона от тръни, Той се превърна в цар, но на него тежеше проклятието, което се падаше на нас, – добави бащата.

– Той понесе печалта ни и със скърбите ни се натовари, – продължи мисълта Петко.

– Короната означава власт, – бащата зарея поглед в далечината. – Исус стана цар на сломените, прекършените и съкрушените.

– Цар на ранените и отхвърлените, – гласът на Петко прозвуча като ехо.

– Всички те, – продължи бащата, – могат да дойдат при Него и ще получат изкупление за греховете си, защото Този, Който носи короната има власт над тези неща …..

Петко възторжено гледаше баща си. Той жадно поглъщаше думите му.

Бащата вдигна ръце и призова:

– Донесете раните, срама и скръбта в живота си и ги предайте във властта на Царя с трънения венец. И Той ще превърне скръбта в радост, смъртта в живот и шиповете в цветове.

Живеем в тежки времена. В домовете си се чувстваме като в затвор. Ограниченията ни правят уязвими към страха, депресията и неусетно се отчуждаваме един от друг.

Но има хора, които въпреки забраните се чувстват свободни. Дядо Тихомир и чичо Павел, както го наричаха в махалата, бяха от тези люде.

В днешния слънчев ден седяха на припек и разговаряха.

– Злото никога не се отказва, – повдигна вежди старецът. – То отчаяно води борба до край.

– Нищо не се добива чрез пирове и увеселения или приказки и възгласи, – подметна Павел, – а само в изпитания и духовни битки.

– Свобода дадена ни от Спасителя ни освобождава от всяко подтисничество и робство, – отбеляза дядо Тихомир.

– Тя ни е дадена чрез кръвта пролята на кръста от Божия син, – отбеляза Павел.

– Няма да поставим в бяг царя на злото с любезни фрази, – усмихна се Тихомир. – Той не се отказва лесно.

– Успехите ни в борбата срещу него, – повдигна показалеца си нагоре Павел, – се записват със сълзи и жертви.

– Това е, – натърти старецът, – призовани сме да водим една трудна и постоянна битка.

– Не сме родени за да живеем меки постели и на безопасни места…

– Трябва да добием сила от Бога, – поклати глава дядо Тихомир, – за да се изправим срещу стихиите и тайфуните в живот си.

– Творецът ни е дал всичко необходимо, – отбеляза убедено Павел, – трябва само да Го следваме.

Лекторът говореше за излизането на израилтяните от Египет. Слушателите бяха прочели нещо по въпроса, но въпреки всичко внимателно слушаха.

Говорещият започна да описва събитията свързани с появата на небесната манна:

– И Господ изпрати хляба Си на земята. Той бил вкусен, като медена пита. Този хляб бил достатъчен за един ден. От него не трябвало да остане нищо за другия ден с изключение на петъка, когато събирали за два дена. Когато слънцето започвало да напича, манната се стопявала …..

– Това е нерационално, – прекъсна го един от слушателите. – Защо само за един ден? Не трябваше ли да ги снабди с такъв хляб за цяла година? Това ще отнеме по-малко усилие.

Лекторът се изкашля и каза:

– За да разберете това по-ясно ще ви разкажа една притча. Един цар имаше син, който се обучаваше прилежно, защото в бъдеще му предстоеше да поеме царството. По закон царят можеше да вижда сина си само веднъж в годината. Двамата се обичаха много и искаха по-дълго да бъдат заедно, но закона бе безмилостен. Така баща и син постепенно се отчуждиха.

В залата настъпи тишина.

– Може би сега ви е ясно, защо Бог е изпращал своя дар всеки ден, – продължи лекторът. – За това и ние се молим ежедневно. Така връзката ни с Господа е постоянна.

Димо бе навел глава на Библията и четеше:

– „Той ще бъде велик, и ще се нарече Син на Всевишния; и Господ Бог ще Му даде престола на баща Му Давида“.

– Ние не обслужваме бебе в ясла или мъртвец на кръст, – подчерта бащата, който слушаше какво чете синът му. – Ние служим на Исус, който е по-велик от всеки израз, който можем да измислим за Него.

Димо впери поглед в баща си.

– Той се връща в слава много скоро с небесните армии, за да претендира за престола Си, – продължи възторжено бащата.

– Евангелията описват краткото време, когато Исус е живял на земята като Човешки Син, – отбеляза Димо.

– Но Откровението описва Исус такъв, какъвто е сега. Тази книгата не е откровение за религията, а за Исус Христос.

Бащата закрачи из стаята развълнувано и продължи, прибирайки кичур от косата си, който бе паднал върху лицето му.

– Същият Исус, чието раждане празнуваме по време на Рождество, е победителят войн, който в правдата „съди и води война“. Нека се радваме на този празник на откровението за Исус Христос, нашият скоро идващ Цар.

И двамата баща и син запяха:

– Ела Господи Исусе, не като бебе, а като Цар на царете и Господар на господарите. Ела за Своята църква и вземи своите светии…..

Царят се ожени за прекрасна принцеса. Той я обичаше много. За него тя бе всичко на света.

Обличаше се в бяло. Беше чиста и достойна за уважение. Хората ѝ се възхищаваха, защото бе добродетелна и правеше много за тях.

Един ден царят тръгна на дълъг път и даде нареждания на своя управител:

– Грижи се за моята съпруга. Вземи тази книга и изпълнявай всичко, каквото е написано в нея. Ако изпълняваш всичко от нарежданията ми, като се върна ще те възнаградя, но нарушиш ли и най-малкото от тях ще бъдеш строго наказан.

Измина доста време, откакто царят бе заминал. Управителят осъзна, че хората не са вече лоялни към владетеля и съвсем не са загрижени за съпругата му.

За нея казваха:

– Да, тя е благоразумна, но е прекалено старомодна.

Тогава управителят реши да измени облика на царицата.

Свали белите дрехи от нея и ги замести с пъстри. Изрисува и намаза лицето ѝ. След това започна да я разхожда из царството навсякъде.

Целта му бе да привлече плътски мъжете, чрез промененият образ на царицата, обратно в царството. Той искаше по всякакъв начин да ги задържи, за да не го мъмри владетелят, че са се разбягали.

Когато царят се върна, той бе огорчен от това, което управителят бе причинил на съпругата му.

– Какво си направил? Не чете ли инструкциите ми?

– Но те напускаха царството ти и бягаха в други царства ….. – мънкаше притеснен управителят.

Царят бе безмилостен. Управителят и всичките онези, чийто съвет беше последвал, хвърли в тъмницата.

„Христос възлюби църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я е очистил с водно умиване чрез словото, за да я представи на Себе Си църква славна, без петно, или бръчка, или друго такова нещо, но да бъде света и непорочна“.