Тази вечер Ангел и Христо се бяха събрали заедно. От край време обичаха да разговарят и да „разнищват“ нещата. Това беше нещо от рода „да вникнеш в същността“.
Христо отдавна бе предал сърцето си на Бога, но Ангел упорстваше, ровеше се в подарената му от Христо Библия, не подред, а на посоки и „провокираше“ приятеля си с въпроси върху неща, които бе прочел в нея.
Наближаваше Цветница и той бе намерил мястото, където децата прославяха Исус в храма, след като Той тържествено бе влязъл в Ерусалим и бе прекатурил масите на среброменителите, и столовете на ония, които продаваха гълъбите.
– Защо децата започнаха да викат: „Осанна на Давидовия син“? А главните свещеници и книжници, възнегодуваха?
– Разликата между децата и големите хора е в това, че децата, въпреки щуротиите, които правят, са искрени и честни. Те вършат това, което им харесва и не се съобразяват със нищо. Затова с радостни викове отдадоха подобаващата почит и хваление на Бог, – каза Христо.
– Но нали всички видяха чудесата, които направи Исус? – не отстъпваше лесно Ангел.
– Всичко истинско, всичко родено от Бога предизвиква гняв и негодувание, в тези, които живеят нечестиво, – с тъга в гласа си отговори Христо.
– Слепите и куците получават изцерение при Исус, децата Го хвалят, а свещениците осъди. Нима Исус мрази свещениците и няма любов към тях? Защо действа по този начин? – Ангел гледаше наивно Христо, като си правеше сметка, че така може да обърка и затрудни приятеля си.
– Защото това е единствения начин те да се покаят, – спокойно обясни Христо. – Чрез изобличението Той им дава още един шанс на тази земя. Той е свят, при Него не може да живее нищо нечисто.
Ангел не знаеше вече какво да пита, приятелят му за всичко имаше отговор.
– Не си ли забелязал, – каза Христо, – че свещениците и книжниците не се възмущаваха от факта, че Божия дом бе превърнат в разбойнически вертеп, а от децата, които хвалеха Исус.
– Колко грозно и лицемерно – съгласи се Ангел.
– Но нека не забравяме, – засмя се Христо, – че никой не е в състояние да попречи, а още повече да спре Бог да очисти храма Си.

Макаци станаха неочаквана пречка за развитието на Интернет в Индия, най-вече в град Варанаси, намиращ се в северната част на страната.
В съответствие с плановете на индийския премиер Нарендра Моди за подобряване на интернет услугите в страната, градските власти започнали да се разширяват оптичната мрежа.
Индийското ръководство е планирало в следващите три години, да достигне до 700 000 km широколентов кабел в цялата страна, за да се свържете с интернет 250 000 селища. За това е трябвало да бъдат заделени около 18 милиона долара. Въпреки това, маймуни ядат оптичните кабели, предотвратявайки тези планове.
„Ние не можем да премахнем храмовете, в които живеят маймуните, които дъвчат жиците“ – заяви един от инженерите, с когото са разговоряли журналисти.
Варанаси е известен в Индия не само като парламентарен избирателен район на Нарендра Моди, но и като свещен град, чиято възраст е над три хиляди години. Всяка година тук, на брега на Ганг, идват милиони посетители и поклонници. Много от посетителите, както и местните жители почитат маймуни като свещени животни и често ги хранят. Но очевидно, маймуните проявяват по-голям интерес към кабелите, отколкото към угощението предлагано им от туристите.
Властите не искат да изгонят маймуните, защото могат да предизвикат недоволството на гражданите.
Прокарването на интернет кабели под земята също е неудобно, защото жилищата в пренаселения град са много близко едно до друго. Впрочем, за развитието на интернет комуникаците пречат не само макаците, но и постоянното прекъсване на електроснабдяването.

Параклисът Notre Dame Du Haut e църква за поклонение, построена е през 1955 г. по проект на легендарния Корбюзие във френския град Ronchamp.
Това е един от най-големите архитектурни шедьоври през втората половина на 20 век. Параклисът добре пасва на околния пейзаж.
За кривата форма на покрива архитектът е взел идея от формата на раковина, която той е намерил случайно на плажа в американския град Лонг-Айленд.
Особен художествен интерес представлява южната страна на храма, пронизана от хаотично разположени отвори с витражи, пропускащи вътре слънчева светлина.

„Бог е любов“ – това не е просто красива фраза, а основата на живота. Много често нашето възмущение към църквата се дължи изключително или предимно на нас. Ние сме нетолерантни, немилостиви, завистлив, триумфираме над другите, горди сме, безчинстваме, търси своя полза и победата на своята гледна точка, досадно ни е, във всичко и във всеки виждаме зло, радваме се на неправдата, тъгуваме за истината, на нищо не вярвам, на нищо не се надявам и нищо не понасяме. Ние не обичаме. Ето защо, виждаме всичко в различна светлина.
Ние прощаваме на себе си, когато грешим и се надяваме да се коригира, но рядко оставяме това право на други хора. През цялото време, обвиняваме много хора, че са недостойни. Но сам Господ поставя всичко на мястото си.
Същото разминаване се разкрива и тогава, когато ние питаме: Защо трябва да отида в храма? В крайна сметка, въпросът звучи така, сякаш става дума за спортния клуб, университет или партия. Всичко това изглежда външно за отделния човек, неща които могат да бъдат полезни или безполезени в живота му.
С какво може да се сравни Църквата освен с болница? В клуба можем да отида или да не отида, но да отидеш на лекар, когато нещо те боли е невъзможно, това е необходимост.
Това не е избор: Къде е по-добре да отида – в храма, на фитнес, на парти или на танци? Ние говорим за фундаментално различен избор. Това не е избор, да го правя или да не го направи. Това е избор: да бъдеш или да не бъдеш. Един човек идва на църква, за да се научим да обича. Любовта не е просто „влияния …“, чрез нея целият ти свят и отношението към другите се променя. И различните неща – от курса на долара до кавгата с родителите, ще се възприема по съвсем различен начин.
Живот в присъствието на Бога, открива на човека смисъла на неговото съществуване, което се реализира чрез любовта.

Колко е хубава гората през зимата. Никъде няма зеленина, но в еловата гора между парцалите и преспите сняг се полюшват зелените клони на елите.
Вечно зелената смърчова гора е особена и загадъчна през студения сезон. Пристъпиш ли в нея ставаш участник в една бяла приказка.
Могъщите дървета се притискат едно о друго. Усеща се само студа, но тук е тихо и приглушено.
Великанските смърчове са изправили снага като колони.
Короните им са отрупани със сняг. Клоните протегнали се нагоре, закриват небето.
Вълшебството е някъде наблизо, достатъчно е да протегнеш с ръка и да го докоснеш.
Може би нейде се е свила къщичката на баба Яга, подпряна на кокоши крак, закътана в снега, задрямала за малко, та да дочака лятото.
Ей, какво чакате! Влезте в този тайнствен зимен храм на природата! Побързайте пролетта идва!