Агнес влезе в стаята. Видя как децата страхливо се бяха скупчили на групички  и ѝ дожаля за тях. Те нямаха вина, защо трябваше да преживяват толкова ужаси и тормоз.

Шайма бе вперила поглед в прозореца и предизвикателно мълчеше. Таклеф реши, че не може повече да мълчи и заговори:

– Страх ме е, че мама и татко могат да умрат и да останем сами. Плаша се от това, че доста хора от семейството ни  ще бъдат убити. Изпитвам ужас, че ще ни застрелят. Или че ще използват оръжие, което заразява с опасни болести.

Агнес погледна момчето с болка.

– Има такова оръжие, – каза Таклеф. – Първоначално нищо не усещаш, а после ти става лошо, боли те някъде по тялото, а после умираш.

– Кой има такова оръжие? – попита Агнес.

– Воените и онези, които искат да властват над хората, – каза ожесточено Шайма.

Едно от момиченцата непрекъснато обикаляше и си бъбреше само.

Няколко момчета се бяха скучили край масата и се бяха притиснали едно до друго, явно бе, че изпитват страх.

– Понякога не мога да заспя нощем, защото си мисля за бомбите, които падат върху къщата ни, – каза смутено Реем.

– Сънувах, – започна да разказва Хинд, – че всички сме си в къщи и не можем да избягаме. Бомбите падат върху нас, всичко пламва и се събуждам.

– Мама каза, че много хора върху, които са падали бомбите са изгорели живи, – изплака Алия.

– Не вярвам да ви убият, – каза насърчително Ана, – та вие сте деца.

– Ще ни бомбардират, – каза тъжно Хамза, – нали гледах по телевизията. Но за всички тези войни, те ще съжаляват.

– Войната е страшно нещо, – смръщва вежди Сахар, – Оръжията са станали по-мощни и убиствени. Няма как да се защитаваме от тях. Ще ни избият до крак.

Децата не споделяха за това, което са чули по телевизията или от разговорите на възрастните, а го трупаха в себе си. А когато останеха нощем сами, ги застигаше тревога и отчаяние. За тях най-големият ужас бе да останат сами след войната.

Страхувате ли се да правите грешки? А защо да не ги правим?

Когато правим грешки, ние се учим на нещо ново, което не сме знаели до сега.

Ако признаваме грешките си, това ще ни помогне да се замислим и да поправим поведението си. Само ако нищо не правим, можем да не грешим, но понякога бездействието може да доведе до грешка.

Колкото повече опитваме и грешим, толкова по-бързо се учим, а това ни прави щастливи и удовлетворени.

Повечето хора няма да престанат да ни харесват или да ни се ядосват, че грешим, защото всеки осъзнава, че и той греши. Странно, но понякога се чувстваме неудобно край „идеалните “ индивиди.

Какво добро може да произлезе от една грешка?

Някои неща по-добре се усвояват, чрез допускане на грешки и учене от тях. Но нали така сме се научили да говорим, да ходим и хиляди други неща. Ще се откажете ли от такъв растеж?

Може да се окаже, че вашите несъвършенства и гафове са някои от най-големите ви активи.

Не се отказвайте от способността си да грешите , защото тогава ще спрете да вървите напред.

Представете си за момент само, че вие сте идеални, тогава няма нужда да учите, животът ви е лишен от предизвикателства и удовлетворението за овладяване на нещо, за което се изискват определени усилия. Това е все едно да знаете всички отговори и да печелите всяка игра.

Всеки проект ще има успех, защото всичко в него е направено правилно. Разговорите с хората няма да ви дават нищо ново, тъй като вие вече всичко знаете.

Как бихте се отнасяли към човек, който е безгрешен и знае всичко? Това не ви ли звучи самотно, скучно и отблъскващо?

Соня бе прекалено ангажирана жена в църквата и с дейности в общността. Тя е отговорна и способна, за това я избират в много комитети. Всеки път, когато я избираха за нова работа беше доволна.

Страхуваше се да откаже на някоя молба. За нея това би означавало нечие неодобрение. Тъй като се страхуваше да не разочарова хората, все повече се отказваше от собствените си интереси и желания, за да угажда на другите.

Веднъж Михаела я хвана на тясно и започна:

– Какво правиш? Така не може дълго да продължаваш, дори и да черпиш сили от Господа.

– Виж, ако отговарям на очакванията на хората, се чувствам добре, – опита се да я успокои Соня.

– В крайна сметка, правиш неща, които не са в твой интерес и вярвам, че за някои от тях дори не изпитваш голямо желание да ги вършиш, – атакува я отново Михаела.

– Когато дарявам на хората радост, се чувствам сигурна и спокойна, – каза Соня.

– Значи, за да спечелиш любовта им, правиш това, което искат от теб, – настояваше на своето Михаела. – Ставаш им роб. От къде знаеш, дали хората те приемат заради самата теб или поради това, което правиш?

– Така отбягвам голяма доза вина и объркване, – защити се Соня.

– Но така даваш на другите власт над себе си, – каза укорително Михаела. – Те те принуждават чрез заплаха за неодобрение.

– Аз не се притеснявам от това, че ще ме омаловажат, важното е да са доволни, – каза твърдо Соня.

– Имам чувството, че не знаеш какво точно искаш, – заяде се Михаела. – Като че ли не си свикнала да определяш своите приоритети и да вземеш независими решения.

– За да избегна конфликтите, не е нужно да се себе утвърждавам и да защитавам интересите си, – примирено каза Соня.

– И какво излиза, – намръщи се Михаела, – ако хората не одобрят някое твое действие, ти изпадаш в депресия. Кой контролира твоето настроение, ти или другите хора?

– Възприемам хората като нараними и слаби, и за това не бих искала да ги разочаровам.

– Трябва да се мотивираш, да правиш нещата по различен начин, за да обогатиш спектъра си от преживявания, – посъветва я Михаела.

Соня търпеше критиката ѝ. Тя ѝ бе приятелка и винаги ѝ казваше нещата направо, за това много я уважаваше и не се обиждаше от съветите и изобличенията ѝ.

Михаела си тръгна, а Соня дълго седя и мисли върху разговора.

– Права е, както винаги, – засмя се Соня. – Трябва да променя нещата. Наистина всичко това ме изтощава, дори не знам в даден момент коя съм.

Ако бизнесът и кариерата ви вървят добре, може да сте толкова свръх ангажирани с тях, че неволно се откъсвате от другите източници на удовлетворение и радост, докато бъхтите от ранно утро до късна вечер. Ставате все по-големи работохолици. Произвеждате повече, но във вас цари празнота, която е съпроводена с отчаяние.

Ако успехът ви напусне, започвате да се чувствате безполезни и отегчени, защото не сте вече уважавани като преди и не можете да се реализирате.

Представете си, че поради болест, нестабилност в бизнеса, пенсиониране или нещо подобно, не сте способни да давате резултати на същото високо ниво за известно време. В резултата ще се депресирате. Тази депресия е задействана от убеждението, че тъй като сте по-малко продуктивни, не ви бива за нищо.

Отсъствието на реална самооценка може да доведе до опит за самоубийство. Нима искате това? Има ли друга цена, която трябва да се плати?

Ако семейството ви страда от пренебрегване, ще се натрупа определено негодувание. Дълго време членовете на семейството ви могат да го задържат в себе си, но накрая то ще избие. Съпругата ви има любовник и иска развод. 14-годишният ви син е арестуван за кражба със взлом.

Когато се опитате да говорите с него, той презрително ви отговаря:

– Къде беше през всичките тези години, татко?

Дори ако всичко това не ви се случи, но сте депресирани означава, че ви липсва истинска самооценка.

Възможно е да продължавате да вярвате, че хората, които са постигнали големи успехи, са големи „клечки“ и изглеждат „по-специални“. Може да сте убедени, че истинското щастие и уважението на другите идва от вашите постижение. Но това дали е така?

Погледнете колко много хора нямат някакви особени постижение, но са щастливи и уважавани. Следователно големите постижения и щастието не са свързани.

Забележете, може да не сте съвършени или нямате успех, или другите не ви обичат, но това не ви прави по- малко стойностни.

Небето се бе забулило с облаци. Не беше много студено, дори вятър нямаше. Петър и Мария решиха да отидат по магазините да напазаруват, докато не е заваляво.

Селото, в което живееха, беше голямо и тъй като се намираше близо до града, бе оживено и в него имаше множество магазинчета за какво ли не. Хората пазаруваха там, където им бе по-близо или им харесваше обслужването и стоките.

Петър и Мария най-напред се отбиха в един отскоро появил се зеленчуков магазин. При едно от обикалянията си из селото Мария го бе „открила“. Тогава поговори с младата жена, която продаваше. Хареса ѝ обстановката и си обеща пак да отиде там.

И ето сега с мъжа си бяха в този зеленчуков магазин. Плодовете и зеленчуците бяха подредени с мерак. Нямаше нищо случайно поставено или небрежно нахвърляно. Отсъстваше миризма на гнило или развалено. Усещаше се свежия аромат от плодовете и заленчуците.

– Здравейте, – поздрави ги весело продавачката. – радвам се, че отново дойдохте, – обърна се тя към Мария. – Миналия път, когато казахте, че ви харесва тук и ще се отбиете отново, помислих, че го направихте от учтивост.

– Нямах намерение да ви правя комплименти, казах ви истината, – засмя се Мария. – Наистина ми харесва тук, а и вие ме обезоражавате с вашата усмивка.

Надя, така се казваше пеодавачката, засия от радост.

– Заповядайте, изберете си, каквото ви харесва, – предложи продавачката.

Мария се наведе над една щайга и започна да слага  в наелонова торбичка лук. Избра си и няколко глави чесън.

– Навън заваля, – каза Петър, – ще се намокрим хубаво, докато се приберем.

Мария подад торбичките за теглене на Надя и я попита:

– Днес времето е мрачно, как я карате сега в магазина?

– Не обичам такова време, – призна си Надя.

– На пък ми харесва, – засмя се Мария.- Обичам да слушам как дъждовните капки барабанят по прозореца.

– В такова време предпочитам да съм си в леглото и да си пусна телевизора, – каза Надя.

– Телевизор? – измърмори Петър недоволно.

– Е, може и с книга, – съгласи се Надя, – но не и да съм на работа.

– В такова време и на мен не ми е приятно да бъда на работа, – солидарно заяви Мария, – пък и днес е събота. Няма ли да почивате?

– Утре ще почивам, – обясни Надя, – но от следващата седмица, ще работя и в неделя.

Мария сбърчи вежди.

– Ето написала съм, че работя до 7 часа, – поясни за положението си Надя, – но докато почистя идват хора и не мога да им откажа.

– Трябва да почивате, – загрижено каза Мария. – Иначе ще загубите усмивката си.

Надя се усмихна.

– Да не бъде, – прибави Петър.

– Вие сте млада жена, не позволявайте, капризите на клиентите и преумората да ви отнемат радостта и усмивката, – посъветва я Мария.

– Ще внимавам, – усмихна се Надя.

Петър и Мария си тръгнаха. Дъждът ръмеше. Бяха забравили да си вземат чадъра, но това не им развали веселото настроение.

– Ще станем по-свежи и млади, – пошегува се Петър.

И двамата тръгнаха бодро към дома.