Слънцето отново напомни за себе си с топлите си лъчи. През дългите дъждовни дни, хората се бяха скрили по домовете си, очаквайки по-хубаво време.

Дядо Петко и приятелят му Станчо бяха връстници. Стоплеше ли се времето, двамата използваха всяка минута да бъдат навън.

Сега се бяха подслонили под дебелата сянка на един орех и си бъбреха.

– Изобилието и процъфтяването не са обогатили света така, както изпитанията и трудностите, – отбеляза Петко.

– Не си ли забелязал, че страданията и теготите са ставали не веднъж причина за създаването на прекрасни песни, трогателни стихове, вълнуващи книги и вдъхновяващи биографии? – попита Станчо.

–  Но когато сме изпълнени със скръб и сърцето ни е измъчено от съмнения, много трудно е да се мисли за възвишената цел на страданието, – поклати глава Петко.

– Така е, – съгласи се Станчо, – в момент на болка е трудно да мислиш за нещо друго, освен за собственото си страдание.

– Нашата голяма дъщеря се ожени в чужбина – сподели Петко –  и ние с жена ми често ходим лятно време при нея на гости. Там изкачваме алпийските склонове по въжена линия.

– Навярно е много красиво да се гледа от лифта? – подметна Станчо.

– Гледката е възхитителна, – каза възторжено Петко. – Под нас изплуват чудесни килими от цветя с неземна красота.

– Да, но след няколко месеца всички тези цветя се погребват под дебел слой сняг, – засмя се Станчо.

– Но нали именно снегът им помага да израснат отново, – бурно реагира Петко, – защото тези бели кристалчета напоява земята с вода и запазва кълновете им от зимните виелици.

– Забележи, нашите бремена приличат на този сняг, – философски отсъди Станчо. – До идването на пролетта, цветята запазват красотата си под снега.

Странни старци, още е лято, а те говорят вече за сняг….

Който има уши нека слуша, но и да поразсъждава малко.

В планината живееше старец. Наричаха го дядо Серафим. Той имаше необикновен дар от Бога. Този старец можеше да узнае мислите и сърдечните желания на хората.

Веднъж до килията на един монах, той видя множество демони. Те потропваха с крака, танцуваха и много се радваха.

– Не без цел е това сатанинско веселие, – въздъхна Серафим. – навярно този монах е много мързелив, за това демоните са го обиколили без страх. Това е голяма беда! Ако продължава така, накрая може напълно да попадне под тяхна власт.

Серафим почука на вратата и влезе при монаха. Той нямаше намерение да му казва, че е видял бесове наблизо, нито да го укорява, че е мързелив.

– Брат, – каза Серафим, – имам голямо притеснение, но вярвам, че Бог ще ме избави, ако ти се молиш за мен.

Монаха бе много изненадан и смутен каза на непознатия старец:

– Аз съм недостоен да се моля за теб.

Серафим започна да го моли:

– Няма да си тръгна, докато не ми дадеш дума, че ще се молиш поне по един път вечер за мен.

Монахът не можеше да откаже на такава настойчива молба и обеща на стареца да се моли за него.

Първата вечер монахът застана да се моли за непознатият. И когато свърши си каза:

– О, грешна душо, за стареца се помоли, а защо не се моли и за себе си.

И веднага застанал отново на колене. Така всяка вечер монахът се молеше за стареца и за себе си.

Мина една седмица. Серафим пак дойде при монаха. Отново имаше демони около килията, но те бяха разстроени.

Старецът веднага разбра, че бесовете са ядосани за това, че монахът е почнал да се моли всяка вечер.

– Аха, – каза си Серафим, – нещата вървят на добре, но не трябва да се задоволяваме само с постигнатото.

И старецът отново влезе при монаха.

– Знам, че си изпълнил молбата ми и се молиш всяка вечер за мен. Така е нали?

– Да, вярно е.

– Благодарение на твоите молитви неприятностите ми намаляха, но не са изчезнали съвсем. Ще ми покажеш ли още малко любов, като се молиш още един път за мен?

Монахът обеща.

Така измина още една седмица, през която монахът се молеше по два пъти за стареца, но не забравяше и себе си.

Серафим отново се отправи към монаха. Около килията му видя  демоните, но те бяха унили и мълчаха.

Серафим благодари на Бога и влезе в килията на монаха.

– Благодарение на молитвите ти, моите скърби почти отлетяха, – каза старецът. – Не знам, дали мога да те помоля и за трета молитва? Ако се молиш за мен три пъти, може би моите страдания ще престанат завинаги.

Монаха с радост се съгласи да помогне на непознатия. Така той започна да се моли три пъти за стареца и за себе си.

След една седмица Серафим отново бе пред килията на монаха. Бесовете бяха изчезнали.

Старецът влезе в килията и каза:

– Прости ми, брат. По-рано си мислех, че те домързява да се молиш, но сега виждам, че не е така. Сгрешил съм в предположенията си. Твоите молитви много ми помогнаха. Бих се радвал, ако служиш на Бога още по-усърдно.

– Обещавам, – радостно възкликна монаха. – Ще се моля редовно за болни и нуждаещи се.

Когато Серафим си тръгна, разярените демони изскочиха от храстите, където се бяха скрили. Те бяха ужасно ядосани на стареца, заради спасението на монаха и искаха да го унищожат.

Но Серафим отрази нападението им с молитва и те с викове се пръснаха накъдето им видят очите.

Демоните още няколко пъти отиваха до килията на монаха, но го заварваха в молитва и разбраха, че всяко тяхно действие по-нататък би било безполезно.

Така победени от Божията благодат, бесовете оставиха монаха окончателно на мира.

Пролет. Ледът в реката започна да се топи, въпреки че беше още силен и як. Тодор желаеше да скъси пътя си и реши да премине по леда на реката.

Хората на брега и съпругата му Таня, която пътуваше с него го молеха напрегнато:

– Не рискувай живота си!

Но Тодор беше упорит, самоуверен и с безгрижен нрав. Той не се вслуша в предупрежденията. И надявайки се на своя кон каза:

– На своя кон и в ада ще ида, дори и през този лед.

Тодор потегли бързо, Таня не успя да скочи от шейната и двамата се оказаха на сред реката.

Изведнъж леда се пропука. Безразсъдният мъж заедно със своя кон и шейната отиде под леда.

Таня по някакво чудо остана жива.

Те излетя от шейната и се намери върху твърд лед. Хората ѝ помогнаха и тя стигна бързо до брега.

Мъжът ѝ умря и навярно се е отправил към ада.

Не изкушавайте Господа със своята самонадеяност и гордост, за това може скъпо да си платите.

Самонадеяният човек е прекалено уверен в себе си, в своите сили, способности, достойства, в своята необикновенна мъдрост и никога няма да разбере, колко е глупав.

Ако той вижда само своите добродетели, то никога няма да открие своите недостатъци. Когато се сравнява с другите, ще се счита за по-добър от тях.

Светлината, в която вижда себе си и другите, всъщност е тъмнина.

Гордостта е твърде високо мнение за самия човек и твърде ниско за останалите хора. Трудно е да се изброят всичко, което е обект на човешката гордост.

Хората се гордеят със своята физическа сила, външна красота, възпитание, образование, позиция в обществото, в църквата, в държавата.

Те се гордеят с техния произход – родители, баби и дядовци. Родителите се гордеят с децата си. Някои от тях се гордеят с богатството, славата, силата, знанията и опита си.

Пазете се от гордост и самонадеяност, това са опасни пороци.

Слънцето надделя тези дни и дъждът спря окончателно. Само големите локви напомняха за изливащата се безспирно вода, която наводни полета и домове.

Група младежи без да  обръщат внимание на още незасъхналата земя, покрита тук там обилно с вода, крачеше към близкия хълм.

Те обичаха да разсъждават над актуални и интригуващи за момента въпроси.

– Някои хора смятат, че църквата може да промени този свят към по-добро, само ако се уподоби на него, – разпалено махаше ръце Огнян.

–  Но колкото повече църквата се оприличава на света, толкова по-слаб става нейният авторитет и влияние – противопостави му се  Спас. – Така не църквата ще променя света, а светът ще я преобрази по свой образ и подобие.

– Какво тогава? Да се изолираме от света ли? – подскочи Мартин.

Той бе от хората, които първо говорят, а после осмислят какво са казали, но това не винаги го извеждаше към добър край.

– Бог не ни е призовал да се отделяме от света. В молитва за учениците си Исус каза: „Както Ти прати Мене в света, така и Аз пратих тях в света“, – уточни Симеон.

– Мартине, ако се отървем от другите, не можем да им помогнем и да им покажем любов, – намеси се Спас.

–  Още повече, Бог не ни призовава да станем като този безбожен свят. Не трябва да се сливаме с него, не трябва да усвояваме неговите ценности, принципи, поведенчески модели, – допълни Симеон.

– Библията ни предупреждава: „Всичко що е в света, – похотта на плътта, пожеланието на очите, и тщеславието на живота, – не е от Отца, но е от света“, – каза Спас.

– Какво остава тогава? – попита Мартин. – Освен да си пожелаем, Христос дотолкова да изпълни живота ни, че да не остане място за заблудите и изкривяванията в този свят.

Влакът извиваше блестящата си снага между хълмовете. Колелетата потракваха в неустоим ритъм, напявайки някаква своя си песен.

До прозореца седеше възрастен мъж с побелели коси и прошарена брада. На главата си имаше сламена шапка. Бе по фланелка и кафяви панталони с широки крачоли.

Срещу него седеше млад мъж в костюм, обут с обувки последна мода. Погледа му се рееше в бързо преминаващата зеленина.

Старецът се усмихна лъчезарно на спътника си, разчупи разделящата ги преграда и неусетно двамата се запознаха.

– Пламене, – каза възрастният мъж, – много съм пътешествал по света и съм забелязал нещо много интересно.

– Какво? –  попита вяло Пламен.

– Хората, които винаги си спомнят Небесното царство, дори и в най-мрачните си дни остават спокойни и радостни.

– Само толкова ли? – подигравателно присви очи Пламен.

– Ако небесната слава възприемахме като реалност, – въздъхна възрастния човек, – ако обръщахме по-малко внимание на материалните неща, а повече на духовни и вечните, нямаше толкова лесно да се подаваме на каквато и да е тревога и притеснение.

– Много хора бягат от реалността, – измърмори под носа си младежът.

– Това няма да помогне на никого, – усмихна се старецът. – Само твърдата вяра в бъдещото тържество на Небето ще ни направи по-отговорни в живота.

– Погледни хората около нас, – небрежно махна с ръка Пламен. – Кой днес мисли за небето или за вечността?

– Но как ще знаят за тях, ако не им кажем? – попита възрастният човек.

Пламен само въздъхна и само лицето му издаваше, че не бе съгласен със всичко, което говореше този човек.

– Мога да кажа само едно, – продължи старецът, – бягството от реалността е нежелание да погледнем към бъдещето и да приемем това, което Бог е подготвил за нас.

– Но кой ще повярва това в тези мрачни дни, изпълнени с безредие, страх и несигурност? – Пламен поклати отрицателно глава и сбърчи нос.

– Християнинът, който гледа с увереност в бъдещето, остава спокоен и радостен, защото знае, че един ден Христос ще царува, а ние, „Ако устоим, то ще и да царуваме с Него“.

Пламен от малък бе воден от родителите си в църквата, но всичко там му изглеждаше скучно и неинтересно.

Но днес думите на този непознат възрастен човек го докоснаха и той почна сериозно да се замисля върху нещата…..