Днес Мария реши да обясни на малката си дъщеря, за какво са необходими на човек веждите. И тя започна малко по-отдалеко:

– Лили, ти вече знаеш защо на човек са му нужни очите?

– Да, за да вижда, – бързо отговори детето.

– А носа?

– За да диша и мирише, а устата, за да се храни и говори, – каза Лили отегчено.

– Добре, а за какво са му на човек веждите, знаеш ли?

– За да не бъде глупав.

Когато видя учуденото лице на майка си Лили поясни:

– Е какво толкова? Лице без вежди изглежда глупаво.

Един бедняк отишъл веднъж при местния мъдрец го попитал:

– Защо съм толкова беден?

– Защото не практикуваш щедрост.

Бедният човек си мислел, че трябва да бъде много богат, за да практикува щедрост, за това попитал:

– Но как да практикувам щедрост, като нямам какво да дам на другите?

– Ти притежаваш пет неща с помощта, на които можеш да практикуваш щедрост, но ти не го правиш.

Беднякът бил изненадан:

– Покажи ми, кои са тези пет неща?

– С лицето си можеш да даряваш усмивка на хората. С очите си можеш да гледаш хората, с поглед изпълнен с любов и грижа. С устата си можеш да кажеш нещо добро за другите. Със сърцето си можеш да желаеш щастие на другите, но ти не правиш това. С тялото си можеш да правиш добро за другите. Ти си толкова богат, колкото сам си позволиш.

Близо до училището живееше стара изгърбена жена. Викаха ѝ баба Мара. На колко години беше никой не знаеше.

Край нея често минаваха ученици от училището. Сред тях бе и Марко. Голям присмехулник и пакостник беше. Често го наказваха за белите, които вършеше, но това изобщо не му въздействаше.

Срещнеше ли баба Мара все и се присмиваше. Веднъж сръчка приятеля си Иван:

– Виж я само каква е, – Марко се кикотеше и я сочеше с пръст, – със своите галоши прилича на въпросителна.

– Марко, недей така, – каза му кротко Иван, – тя е възрастна жена.

Но Марко не го слушаше, а се бе хванал за корема и се заливаше от смях.

Повечето деца помагаха на баба Мара. Чистеха, готвеха и обработваха малката ѝ градина. Христо ѝ цепеше дърва и поправяше покрива, беше навсякъде, където трябваше да се кове или закрепи някоя вещ в дома ѝ.

Но един ден се случи нещастие.

Работници ремонтираха близкия кладенец и бяха забравили да го затворят, преди да отидат за още материали.

Марко се бе затичал разперил ръце. Той не внимаваше къде стъпва, подхлъзна се и падна в кладенеца. Чу се вик:

– А- а-аааа!

Всички наоколо разбраха, че е станала беда. Дойдоха мъже и извадиха внимателно Марко. Занесоха го в къщата на баба Мара. Тя го изми, превърза раните на момчето и се помоли за него:

– Господи, това момче е паднало и сериозно се е наранило. Той е още малък, не позволявай да погине, смили се над него и го изцери ….

Марко беше изненадан, той я гледаше и не можеше да повярва….

„Толкова пъти съм ѝ се присмивал. Бил съм груб със нея, а тя ме изми, превърза ме и се моли за мен….“ – помисли си с тъга Марко.

Нещо в душата му се пречупи.

Откараха го в къщи и родителят му веднага извикаха лекар, който поклати сериозно глава, когато го прегледа обстойно.

Минаха няколко месеца. Марко стана от леглото след дългото и тежко боледуване. Той беше с повреден гръбначен стълб и имаше белег на лицето. Поради нараняването в гръбнака бе гърбав.

Нещо в него се бе променило. Когато го питаха, отговаряше почтително и с уважение. Думите му бяха изпълнени с любов и нежност.

Един ден Филип вървеше с майка си, капризничеше и се дърпаше. Той видя Марко, който идваше срещу тях и се стъписа. Искаше да му се присмее, но голяма буца заседна в гърлото му и той остана с отворена уста…

Майката на Филип се обърна към него и му каза:
– Бъди учтив и вежлив, великодушен и доброжелателен, състрадателен и отзивчив към старите хора и инвалидите. Бъди готов да им се притечеш на помощ.

Филип наведе глава и се изчерви. Той бе чувал за случая с Марко и разбра какво искаше да каже майка му.

Тъмнината бе обгърнала с уморените си длани стихналото градче. Във всеки дом цареше тишина и спокойствие. Градската суматоха оставаше отвън, зад портите.

Това бе най-хубавото време, когато семействата се събираха и си разказваха интересни истории край огнището.

Домът на Калчо ковача по нищо не се отличаваше от другите, но си имаше безценен разказвач. Това бе дядо Марин, възрастен човек с посивели коси, запазил яката си снага. Много страни бе обиколил, с какви ли не хора се бе срещал, през какви ли не беди и препятствия беше минавал, но доброто си сърце бе запазил.

Тази вечер малките го бяха наобиколили и настойчиво му се молеха:

– Хайде, дядо Марине, разкажи ни нещо, моля ти се.

Старият човек вдигна стомната, пийна малко, усмихна се добродушно на децата и примирено каза:

– Добре, добре, само мирувайте.

Децата веднага се умълчаха, сякаш някой бе замахнал с вълшебна пръчка и им бе залепил устата.

– В Рим имало един банкер, – започна своя разказ дядо Марин. – За него говорели, че е най-богатия човек на света.

– Наистина ли? – запна учудено малкия Станимир.

Някой от останалите изшъткаха на малчугана, но Дядо Марин не му обърна внимание, а продължи:

– Веднъж поканил папата с кардиналите му на гости у дома си на вечеря. Ястията били поднасяни в златни съдове.След вечеря всички се отпуснали тежко по местата си сред оглозгани кости, рибни скелети, черупки от стриди и кори от портокали. Банкерът казал: „Какво пък, по-добре да си спестим миенето“ и изхвърлил един от съдовете през прозореца

Гостите веднага последвали примера му и започнали да изхвърлят всички съдове от масата през отворените прозорците,а те падали в реката, която минавал край този дом. След тях полетели мръсните покривки, белите кърпи за хранене. ……, всичко, до което успели да се доберат. Гостите се смеели, а смехът и отеквал надалече от дома.

– Но дядо, нали каза, че съдовете били златни, – обади се Силвия. – Нима за този банкер те не са имали стойност?

– Той бил много хитър човек, – засмя се дядо Марин. – Преди това бил наредил да опънат мрежи край брега. Там стояли гмуркачи, които изваждали всичко, което се изплъзнело от мрежата.

– И всичко ли са успели да хванат? – попита Станимир.

– Един от служителите в домакинството на банкера, се появил на брега на сутринта и започнал да проверява всички извадени предмети по списък, като пробивал дупка срещу името и описанието му на листа, – допълни разказа си дядо Марин.

– Че това ли му е прехваленото богатство? – изрази гласно неодобрението си Симо.

– Може би така е искал да покаже, че златото няма голямо значение за него, тъй като е много богат, – заключи Севдалин.

Дядо Марин весело гледаше децата край себе си, слушаше коментарите им и се усмихваше, а на себе си казваше: „Виж колко са малки, а разсъждават, като големи хора, има хляб в тях“.

Мъглата е вид валеж. Тя се състои от натрупване на микроскопични капчици вода в приземния слой на атмосферата и обикновено намалява видимостта.

Водните капчици в мъглата имат размер 0,01 мм. Гъстата мъгла съдържа около 1200 капки на 1 кубически см, което не е достатъчно, за да се намокри повърхността на даден обекта.

В пустинята Атакама, която се намира в Чили, от древни времена, капчиците мъгла се събират чрез камъни, които са така разположени, че водата се влива във вътрешността им. Там тя е защитен от дневната светлина.

До 40% от водата в крайбрежните гори с червена дървесина се е образувала от мъгли. Дървета получите част от такава вода чрез корените, когато от наситените с мъгла дървета на земята капе вода.

Намибийският бръмбар, живеещ в пустинята, всяко утро събира вода от мъглата. Неравната повърхност на черупката му помага за формирането на водни капки върху твърдите му крила. След това тези капки се стичат в устата на бръмбара и утоляват жаждата на му.

Най-мъгливото място на планетата е остров Нюфаундленд в Канада. Там мъгла се наблюдава средно по 120 дни в годината.

Мъглите се появяват за няколко часа, но могат да продължат и няколко дни, особено в студения сезон.