В този ден Ради и Жоро изобщо не очакваха да им се случи беда. Те извършваха планирана профилактика по електрическите стълбове.

Неочаквано Ради докосна един от проводниците с високо напрежение. Повече от 4 хиляди волта преминаха през тялото му.

Забележете, при изпълнение на присъда върху електрическия стол използват само 2 хиляди волта.

Ради висеше на предпазния колан.

Жоро се притесни:

– Помощ! Викайте бърза помощ! – извика към група мъже, които бяха доста далече от тях.

„Няма време. – каза си Жоро. – Трябва да му направя изкуствено дишане. В това положение, може ли да се извърши нормална реанимация? ….. Няма как трябва да опитам“.

Жоро оглеждаше нещата и преценяваше обстоятелствата. Той не можеше да сложи приятеля си да легне, за да направи каквото и да е, но реши да действа.

Ако почакаше още малко, докато дойдат и ги свалят, … приятелят му можеше да умре.

Жоро се надвеси над Ради. Повдигна брадичката му нагоре, доколкото това бе възможно, а челото отведе назад. Редуваше няколко вдишвания в устата на Ради и тридесетина притискания на сърцето му. Повтаряше това, докато у приятелят му се появи пулс.

– Оживя, слава Богу, – въздъхна с облекчение Жоро.

След това откачи предпазния колан от Ради, метна приятеля си на рамо и с него се спусна на земята.

Някой бе чул викът на Жоро за помощ и се бе обадил по телефона.

Когато линейката пристигна Ради бе вече дошъл в съзнание. Скоро след това той напълно се възстанови.

– Жоре, ти ми спаси живота, – каза Ради, когато двамата приятели се събраха отново заедно. – Благодаря ти.

– Знаеш ли, – засмя се Жоро, – някои от тези, които са ни гледали отдолу, казват, че сме направили страхотна „целувка“.

– Нека да си приказват каквото искат, – Ради потупа приятеля си по рамото. – Ако не беше тази „целувка“ сега щях да гния в земята.

Можеш да имаш добро послание, но човекът отсреща ще го възприеме според своята нагласа, емоции, предубеждения и предварителни представи. Не е достатъчно да си точен и много интелигентен, важното е да разбереш как мисли и възприема слушателят ти.

Всяко послание е предмет на интерпретациите и емоциите на хората, към които е отправено.

Веднъж излезли от устата ти, думите вече не ти принадлежат. Ние имаме изключително право само върху мислите си.

Когато изказваме дадено изречение, то не е завоевание, а отдаване. Отворим ли уста ние споделяме с другите и те интерпретират, а понякога изопачават нашия първоначален замисъл.
Колко пъти сме си казвали: „Всъщност нямах предвид това“.

Защо се получава така? Как думите могат да се изкривят до такава степен?

Отговорът се крие в начинът на възприемане, а не в самото послание. Ти казваш едно, а всеки го възприема кой както намери за добре.

За това е нужно да познаваме аудиторията си и да използваме точните думи, които ще накарат хората да чуят това, което сме искали да им кажем.

Когато езикът на кълвача излиза от устата му, можете да видите малки „крепежни елементи“ благодарение, на които той извлича бръмбарите. Езикът се крепи на специална лента дължината, на която е достатъчна, за да омотае целия череп на птицата.

Кълвачите могат безболезнено да дълбаят кората на дървото благодарение на  уникалната структура на черепа си.

За разлика от другите птици, клюна при кълвача не е съединен направо с останалата част от черепа. Между тях се намира особена тъкан, която изпълнява същата функция, както амортисьора в автомобила.

Кълвача често се опитва да извлече насекомите изпод кората на дърветата, където има продълбани отверстия. С голяма вероятност подобни дървета се заразяват от дърворазрушаващи гъби, които образуват симбиоза с птиците, които ги пренасят на нови дървета.

Случва се понякога майките да изпаднат в отчаяние, та те не са от желязо. Обикновено това става след верига от събития.

Сутрин е. Диди дълго време седя в банята, а след това заявява категорично на майка си:

– Не искам тази рокля, дай ми онази, с която бях вчера.

– Но тя е изпрана и сега съхне на простора, – спокойно обясни майка ѝ.

Как да е двете се споразумяха и Диди облече предложената ѝ рокля. Но когато дъщерята седна на закуска, дълго рови в чинията си, в която имаше пържени яйца, а за капак на всичко изтърва филията с масло на земята.

В това време  техника звънна по телефона и доста грубо заяви на Елена Данаилова:

– Няма да дойда днес, утре ще се видим.

Той не дочака възраженията ѝ, а продължи настъпателно:

– Вие сте много, а аз съм само един.

Елена позвъни във фирмата на техника. От там я успокоиха:

– Ще видим какво можем да направим за вашия случай.

Поолекна ѝ, но остана малка утайка от огорчението.

Тя отвори хладилника и настръхна. Кокошката, която бе купила вчера и щеше да приготви за обяд, миришеше много лошо.

– Сега къде да изхвърля това? – започна да нервничи Елена.

Като добра майка и домакиня Елена съчини на бързо обяда „от въздуха“. След това поигра с дъщеря си.

Дойде време да прибере баткото от училище. Елена оставя дъщеря си да играе, но на малката и трябваше куко. Диди сяда на него половин час, без да става. Майка ѝ я обиколи с любимите ѝ играчки и хукна към вратата.

След малко Елена се върна с по-големия, огледа всичко и въздъхна отчаяно:

– Пак трябва всичко да оправя.

Диди и Ники седнаха на масата да обядват, но се скараха. И за какво? И двамата искаха да ползват една и съща лъжица.

Елена се опитва да ги успокои:

– Ники, дай на Диди лъжицата, ще ти дам друга.

– Но аз първи си я взех, – промърмори недоволно Ники и посягна да я грабне.

– Тя си е моя, – не отстъпваше малката.

Тук Елена не издържа:

– Като си най-малката, това не означава, че светът се върти около теб, – скара се тя на Диди. – Като животните сте. Живея в някакъв зверилник. Ходя след всеки от вас, чистя, прибирам, готвя….  И как се отнасяте към храната и чуждия труд? ….

Елена крещеше неудържимо, разрита играчките по пода, събори книгите от бюрото, хвърли дрехите от дивана на пода, седна на един стола и ……..

Видът ѝ сякаш казваше: „Правете каквото искате вече …“

На масата стана тихо. Диди се разплака. Ники подаде лъжицата на сестра си и съчувствено погледна майка си.

– Хайде да се наядем, а после да нарисуваме всичко, което сме изяли, – каза Ники на Диди.

Малката погледна брат си с разплакани очи и кимна с глава.

– Давай, ти си зоопарк, – каза весело Ники, – а устата ти е клетка. Да подгоним тигъра в клетката. А сега дойде и слона. Бързо го пускай вътре…..

Елена ги погледна и се разплака.

Диди стана от стола, дойде при майка си и я прегърна. След това ѝ се усмихна и каза:

– Ти си най-добрата майка.

Днес Мария реши да обясни на малката си дъщеря, за какво са необходими на човек веждите. И тя започна малко по-отдалеко:

– Лили, ти вече знаеш защо на човек са му нужни очите?

– Да, за да вижда, – бързо отговори детето.

– А носа?

– За да диша и мирише, а устата, за да се храни и говори, – каза Лили отегчено.

– Добре, а за какво са му на човек веждите, знаеш ли?

– За да не бъде глупав.

Когато видя учуденото лице на майка си Лили поясни:

– Е какво толкова? Лице без вежди изглежда глупаво.