Тя бе възрастна жена, над осемдесет години. Вечно нещо правеше, шеташе и не стоеше на едно място.

Веднъж баба Стамена вдигна тенджерата със сварено мляко, кракът и се изкриви и тя падна на земята. Лежа дълго така, защото не можеше да се изправи. Когато се опиташе да се надигне, нещо дърпаше пострадалия ѝ крак и тя умираше от болка.

Така я намери Радой, най-малкият син на брат ѝ.

– Лельо, нали ти казахме да не вдигаш тежко, – укори я той.

– Че колко е една тенджера, – възрази му Стамена.

– Тенджера, но лежиш на земята и не можеш да станеш, – ядоса се не на шега Радой.

Извикаха комшийката Запряна, тя работеше като медицинска сестра в болницата в града.

– Ще ти бия една инжекция, – каза Запряна, но иглите ми са малки.

– Давай,  – настоя Радой.

След една седмица, на Стамена целият ѝ крак бе обхванат от болка и тя не можеше да помръдне. Закараха я бързо в града.

– Добре са ти били тази инжекция, – каза лекарят, – но иглата не е стигнала мускула и за това няма никакъв ефект.

Дадоха и някакви лекарства и ѝ биха две инжекции. Баба Стамена се прибра у дома, но не можеше да помръдне по-далече от леглото.

Вечерта дойде да я види брат ѝ. Той я погледна и сърдито и каза:

– От главата си патиш. Децата ти са в чужбина, кой щете гледа? По-добре изпий довечера някаква отрова, та да не тежиш на никого.

Стамена се огорчи и засегна много от думите му. Вечерта взе две бръснарски ножчета и разряза вените си.

Сутринта я намериха припаднала. Малката  ѝ внучка кръстена на нея, държеше ръцете ѝ и плачеше:

– Бабо, какво си направила. Покай се. Самоубийството е грях. Ето виж, Бог те е запазил и кръвта ти  не е изтекла, а се е съсирила.

Старата жена дойде на себе си и разбра каква глупост бе направила. Вдигна ръце си и устата ѝ започнаха тихо едва едва да шепнат:

– Прости ми, Господи, ако не беше Ти, каква голяма глупост щях да направя…..

Баба и внучка се прегърнаха и от радост заплакаха ….

Веднъж един старец и един от неговите ученици влезли през портата на един голям град, за да разкажат на хората там за християнската вяра.

Един християнин, жител на този град отишъл при старецът и казал:

– Нужни ли са на някого тук твоите проповеди. Хората тук са с натежали сърца и се противопоставят на словото на истината. Те не искат да се учат. Не си губи времето с тях.

Старецът го погледнал и казал:

– Прав си.

След няколко минути при старецът дошъл друг християнин и казал:

– Не се съмнявай, ти ще бъдеш добре посрещнат в този град. Хората те чакат и се надяват да чуят скъпоценните думи на Евангелското учение, идващо от устата ти. Те жадуват за знания и са готови да служат. Техните умове и сърца са отворени за теб.

Старецът му отговорил съвсем спокойно:

– Прав си.

Ученикът не издържал и попитал старецът:

– Обясни ми, защо и на двамата каза едни и същи думи? Та те казаха съвсем различни неща?!

– Прав си, – казал старецът. – Вероятно си забелязал, че и двамата казаха истината, съответстваща на тяхното разбиране за света. Първият вижда във всичко само лошото, а втория търси доброто. Двамата възприема света такъв, какъвто очакват да го видят. Всеки от тях изхожда от своя опит за разбиране на света. Нито един от тях не излъга. Те и двамата казаха истината, само че не цялата.

Много е лесно да се разбие и унищожи това, за което е положен много труд и е отнело много време.

Можеш дълго и внимателно да строиш къща, за да я направиш красива, да я снабдиш с удобни мебели, дори да промислиш и за най-малките подробности, а след това да я взривиш наведнъж.

Домът това е нашия семеен живот, а взривът е нашият гняв, егоизъм и неотстъпчивост.

Понякога, думите раняват много повече, отколкото кое да е оръжие и особено изреченото, което е излязло от устата на половинката ни.

В семейния живот е, както в шахмата. Необходимо е човек да се научи два три хода напред, да мисли, да предугажда, към какво ще доведе всяка казана дума или действие.

Трябва да отстъпваме в малките неща, за да не загубим големите. Като шахматист мъжът понякога трябва да пожертва пешката, като знае, че ако не направи това, след два хода ще загуби царицата си.

Идвайки си в къщи, независимо от трудния ден, проблемите в работата, съпрузите трябва да запазят доброто си настроение. Те трябва да се поддържат и радват взаимно.

Когато зарадваме любимия човек, радваме себе си. Весела шега, мила дума доставя радост на душата и за двамата съпрузи.

Най-важното между мъж и жена в едно семейство е, да запазят любовта си, чувствата и уважението един към друг, а всичко останало е „дреболии, на всеки може да се случи“.

Наоколо беше тъмно. Дора се събуди, но не можа да определи, колко точно е часът. Усети, че съпругът ѝ, който спеше до нея, странно хрипти, сякаш се даваше и не му стигаше въздух.

Бързо светна лампата и се разтрепера. Наистина Дони се давеше, а от устата му течеше кръв. На възглавницата му се бе образувало малко червено петно.

Протегна ръка към телефона и набра Бърза помощ:

– Ало мъжът ми се дави …..от устата му тече кръв….Иван ….Вазов ….. 18.

– Тръгваме веднага, – отзоваха се веднага отсреща.

Дора имаше чувство, че мъжът ѝ си отиваше. Едва успя да го обърне на една страна, както бе чувала, че се прави в такива случаи. Очите му бяха отворени, но върху тях имаше бяла пелена.

Тя хвана ръката му и хлипайки започна:

– Господи, притеснена и уплашена съм…… Не знам какво да правя, докато дойде линейката, – силен плач разтърси тялото ѝ. – Господи, ако той сега умре и не отиде при Теб ….. все още не е готов, ….. има нещо, което не е простил ….. изповядал ……, върни го, дай му живот, за да се поправи.

Тя плачеше и тъжно го гледаше.

Изведнъж пелената от очите му падна. Дони гледаше право във нея.

– Какво се е случило? – попита той. – Защо плачеш?

Тя го прегърна силно и се разрида. Между хлипанията ѝ се долавяше:

– Благодаря ти, Господи…… Ти си чудесен…. Няма друг… като Теб.

Скоро пристигна и лекарят. Той прегледа Дони. Премери кръвното му и с апарата от линейката му направи кардиограма.

– На косъм е бил, – каза докторът, като погледна разплаканата жена. – Цяло чудо е, че още е жив след това, което е преживял.

После той дълго обяснява на Дора с медицински термини, какво е станало със съпруга ѝ.

Тя нищо не разбра от разясненията му, но едно знаеше, че мъжът ѝ умираше, но не беше готов още да си отиде и Бог го бе върнал обратно. Дал му бе втори шанс, за да се поправи.

Вечерта беше притихнала. Гъсти черни облаци закриваха луната и угнетяващо действаха на всичко. Людмил крачеше нервно в стаята.

Недялко мълчаливо го следеше и хвърляше от време на време поглед върху движещите се фигури на телевизионния екран. Той бе по-малкия, затова винаги слушаше брат си и го следваше навсякъде.

– Боже, имало ли е някога по ненужно изобретение, – извика Людмил и със замах изключи телевизора. – Като четеш или слушаш радио, мислено си представяш всичко. Безкрайни гледни точки, безгранични хоризонти.

Недялко внимаваше на всяка дума от монолога на брат си, той знаеше, че сега батко му ще се впусне в поредните си философски разсъждения.

– Докато телевизионния екран смачква всичко, – продължи да мърмори и негодува Людмил, – смалява света, да не говорим за ума. Вместо да гледам телевизия, по-добре е да се спусна по Амазонка с лодка и да позволя на племето хиваро да ми изсуши главата.

Недялко не се стърпя и  се обади:

– Какво е това племе?

– Живеят в джунглата и обичат да правят изсушени глави. Такъв обичай имат, – отговори Людмил.

– Шегуваш се, – не му повярва Недялко.

– След като обезглавят човек, правят разрез от темето назад чак до врата, – съвсем сериозно започна да обяснява Людмил.  – След това обелват врата, скалпа и лицето. Зашиват го като торбичка. Зашиват още очите и устните. Напълват го с камъни и го варят, докато се свие до размерите на бейзболна топка.

– И за какво са им тези изсушени глави? – попита уплашено Недялко.

– Окачват ги една до друга, – засмя се Людмил. – Представяш ли как се полюшват леко от вятъра.

– Боже Господи, – изстена Недялко.

– А сега си представи хората зазяпани в телевизионните екрани, – плесна с ръце Людмил. – Не ти ли приличат на онези изсъхнали черепи, които водени от вятъра се поклащат незаинтересовано и затъпяващо ….