Бащата мина покрай стаята на сина си и забеляза, че всичко е безупречно почистено, леглото оправено. Изглеждаше сякаш синът му си е събрал нещата и си е тръгнал.
Подозренията на бащата се усилиха още повече, когато забеляза писмо на празната маса. На него беше написано: „За татко“.
С треперещи ръце мъжът отвори плика. От там изпадна лист хартия. На него пишеше:
Скъпи, татко,
Пиша ти с огронмо съжаление и тъга. Трябваше да избягам с новата си приятелка, защото знаех, че ти и мама ще вдигнете скандал. Сандра е най-голямата ми любов, тя е много добра. Знам, че няма да одобрите връзката ми с нея, заради пиърсинга, татуировките, байкерските дрехи и факта, че тя е много по-възрастна от мен. Освен това тя е бременна.
Сандра смята, че ние ще бъдем щастливи заедно. Тя има ремарке в гората и куп дърва, които ще ни стигнат за цяла зима. Мечтаем да имаме много деца.
Сандра ми отвори очите за това, че марихуаната не е толкова вредна. Ние планираме да я отглеждаме сами и да я продаваме на другите членове на комуната, за да имаме пари за кокаин и екстази. А през това време ще се молим да бъде намерено лекарство за СПИН, за да бъде излекувана Сандра. Тя заслужава това!
Не се притеснявай, татко, аз съм на 15 и сам мога да се погрижа за себе си. Някой ден ще дойдем, за да се запознаете с многочислените си внуци.
С много любов, твой син Дени.
P. S. Татко, всичко това съм измислил. Аз съм у Митко. Просто исках да ти напомня, че има и по-страшни неща, от лошите оценки в бележника. Позвъни ми, когато мога да се върна!

Излязоха от училище и понеже времето беше хубаво, решиха да се разходят в градската градина. Седнаха на една пейка, над която висок многогодишен клен хвърляше шарена сянка.

– Знаеш ли какво сънувах тази нощ? – попита Лора.

– Пак ли някои от твоите кошмари! – засмя се предизвикателно Динка.

– Е, не беше чак кошмар, – нацупи се Лора.

– Не се сърди, разказвай, – подкани я Динка.

Лора погледна напред с невиждащи очи. Картините от нощта оживяха в съзнанието ѝ и тя започна да разказва:

– Бях в една огромна стая. Приличаше на фабрика. Там имаше много интересни машини, някои от тях бяха недовършени, други абсурдни. Принципите на механиката бяха тотално объркани. Тези машини едва ли щяха да работят някога както трябва.

– На кого принадлежаха? – заинтересована от разказа ѝ попита Динка.

– „Това са недовършените ти дела“, каза ми един човек облечен в сини дочени дрехи.

– Спомним си, че като малка желаеше да станеш изобретатаел, – намеси се Динка.

Лора събираше всякакви механизми, чертаеше планове, но все не я удовлетворяваха и ги захвърляше нанякъде. В училище беше много добра по физика и математика, а неспокойната ѝ душа все нещо търсеше, искаше да твори, да изобретява.

– Представяш ли си, – каза с тъга Лора, – тези гротескни машини бяха продукт на онова далечно време. Те стояха там и очакваха да се погрижа за тях.

– Мислите приемат форма, – започна философски да обяснява Динка, тя обичаше да наставлява, коригира и поправя другите, – колкото я по-ясна идеята, толкова по-ясна е формата. Не бива да се оставят недовършени идеи и проекти. Те трябва да се разрушават. Защото хабят енергия, която ти би могла да използваш за друго по-полезно нещо.

  – Трябва да мисля съзидателно. Такива приказки съм чувала не веднъж, – сбърчи вежди Лора. – Дразни ме тази мания, всичко да бъде напълно завършено и всяко нещо предмет или мисъл, да се поставят точно на мястото си. Погледни светът наоколо, всичко е хаос.

– Възможно е всеки от нас да има такива хангари,  – замисли се Динка, – претъпкани с провалени начинания и безумни изобретения.

– Я си предстви,  – започна да имповизира Лора, – че има стаи пълни с миризми, вкусове, жестове и безполезни думи или задръстени с глупави намерения.

– Представям си една голяма камбана, която чудовищно звъни и напомня за всеки провал и неуспех, – малко тържествено каза Динка.

Небето се забули с облаци. Подухна хладен вятър и двете момичета забързаха за домовете си.

Е, те вече щяха да внимават за делата си. Вероятно всяка от тях си бе дала дума, че ще завършва всичко, което започнеше и нямаше да се спира на безполезни мисли, а ще ги унищожава.

Те бяха стари приятели, свързваше ги едно страшно минало. И двамата бяха прекарали в „Маутхаузен“. Там бяха оцелели между купища ходещи скелети.

– Помниш ли, – каза с тъга Петър, – бяхме се превърнали в странен вид добитък. Газехме боси по снега.

– Телата ни се бяха превърнали в нещо наподобяващо на човек, изгубил формата си, – добави Сандро.

– Болките от глада в стомаха, болестите, отсъствието на човешко отношение, – наведе глава Петър, – всичко това отекваше в телата ни. Не беше лесно да се издигнеш над собствените си останки.

– През ден бях започнал да мисля за самоубийство, – изкриви устни в някаква бегла усмивка Сандро. – За мен това беше начин на освобождение. Смъртта беше спасението ми.

– Хитлер беше психично болен и давеше всички ни в ужасите на болния си разсъдък. Съществуваше само един начин да се отървем от тези чудовищни жестокости, трябваше да умрем или ние , или той.

– Не можех да понасям прекрасния живот, в който имаше слънце, дървета, птичи песни, всичко това ми вдъхваше ужас. Взех един остър камък от кариерата, където работехме и си прерязах вените. Някой беше ме видял и те бе извикал. Не знам как тогава ме спаси и излекува. Помниш ли какво ми каза след това?

– Да, – засмя се Петър. – Каквото и да става, дори до гуша да сме натикани в лайна, колкото и да ни унижават и да ни смятат най-долната класа роби, животът си е наш.

– Този живот съвсем не беше хубав, ала беше моят живот и никой не можеше да ми го отнеме, – каза Сандро. – Едва тогава, го разбра, когато ми се накара хубаво.

– Добре стана, Сандро, че Хитлер умря преди нас, но колко много зло остави, а колко много болка и мъка остави в сърцето ми.

– Знаеш ли, – каза Сандро, – понякога сънувам, че са спечелили войната и се събуждам целия облян в пот.

Петър го потупа по рамото и му се усмихна:

– Нали оцеляхме, сега е времето да се порадваме на живота. Само този, който не е минал през ада, в който бяхме, не може да оцени щастието да бъдеш жив.

Двете току що се бяха запознали. Лили бе сламено руса със сиви очи, а Маргарита мургава с гарваново черна коса и очи като маслина.

– Рано напуснах мястото, където израснах, като теб, – каза Лили. – Имаш ли приятели у дома?

– Само една приятелка, – каза Маргарита, – тя живееше около езерото. Обаждам ѝ се по телефона, но там няма да се върна. Имаш ли деца?

– Не. А ти?  – полюбопитствува Лили.

– Забременях на 15 години от братовчед ми. Направих аборт. – Магдалена замълча, а на лицето ѝ се изписа болка. – За това мразя онова място…. Баща ми ме насилваше, след като навърших 10 години, после братовчед ми. Избягах, щом станах достатъчно голяма, но след това много трудно се възтанових, …. не можах да преодолее всичко напълно. Не мога да понасям мъж да ме докосва, дори и да го харесвам, за това избрах жени. Някога се надявах, че нещата ще се промянят, но вече не вярвам.

– Разбирам, – каза с тъга Лили.

– Разбираш ли? Теб насилвали ли са те сексуално? – предизвикателно я погледна Магдалена.

– Беше по време на онези безброй стълкновения и убиства, които прерастват във война. Превързвах ранени в едно село, а след това трябваше да отида до града за медикаменти. Край мен мина кола и спря. В нея имаше четирима войника и едих офицер. Те ми предложиха любезно да ме закарат до града. Не исках да се кача, но до града беше много далече. Километър по-нататък свърнаха в горичката, …….виках, загуби си гласа от викане, …срамувам се от това.

– Ти нямаш вина за това, – каза Магдалена и погали Лили по главата. – Какво си направила? Приела си да те закарат мъже, които са казали, че ще ти помогнат.

Сълзи на гняв и болка се стичаха по лицето на Лили.

– Бяха вързали ръцете ми, – с мъка продължи Лили, – По едно време загубих съзнание…. Когато дойдох на себе си бях цялата изтръпнала. Изправих се и тръгнах. Добрах се до града, но на никого нищо не казах…… От тогава мразя този страх и си мисля с болка за жените, които са преживели подобно нещо.

– Те са били войници, но отдавна са умрели душевно, – каза Магдалена. – Това, което има значение е как си ти? Това е единственото, което можеш да промениш.

– Знам, – прошепна Лили.

– С главата си знаете това, но не и със сърцето, там трябва да проникне това знание, – посочи сърцето ѝ Магдалена.

– Знам и се опитвам.

Седяха на пейката и въпреки, че времето беше хубаво, между тях се усещаше подтиснатост и някаква тиха тъга.

Ваня го следеше напрегнато.

– Нещо трябва да се е случило с вас, – каза тя, очаквайки да чуе нещо интересно.

Кирил се усмихна някак особено.

– Когато бях малко момче, прочетох „Двайсет хиляди левги под морето“. Обикнах капитан Немо. Самото му име означава „никой“. Знаете ли това?

– Да, – каза Ваня.

– Да плаваш под световния океан, за да излекуваш човек от желанието му да се самоунищожи. Човек не може да бъде излекуван, щом не иска това. Само едно дете е израз на чистотата на човешката природа, а светът стоварва върху него разруха, мръсотия, насилие, ….

– Можете ли да уточните, какво точно имате в предвид?

– Спомняте ли си, когато бяхте малко момиченце? Вярвахте в приказките нали? А как преживяхте шока, когато всяка една от тях се рушеше пред лицето ви? Няма Пепеляшка. Няма Дядо Мраз. Баща ви не е идеален. Дори не е добър. Той мисли само за себе си. А това те наранява.

Очите на Кирил станаха мрачни и студени.

– Няма го идеалния принц, който да те заведе в своя замък, – продължи с болка Кирил. – Всички са двуличници и искат едно и също от теб, не се интересуват как се чувства малкото нежно аз, което живее скрито в сърцето ти. Те искат да те използват и да те хвърлят на боклука.

Това беше едно малко момче наранено, отхвърлено и неразбрано, което въпреки, че изглеждаше като възрастен, не бе успяло да порасне. Болката, отчуждението и липсата на любов не му бяха дали възможност да възмажее и да намери мястото си в живота.