Евлоги свърши със сандвича и смачка салфетката.

– Смяташ, че това е опит на тази групировка да се добере до радиоактивните материали, за да си направят бомба? – попита Евелина.

– Какво друго може да бъде? – вдигна рамене Евлоги. – Знаем, че от година искат да се доберат до тях. Никой не очаква, че може да намери хранилище с природен  плутоний. Единствения шанс е да използват нечие откритие в тази насока.

– Това е терористично оръжие. При експлозията му ще загинат много повече хора, в сравнение с тези, които ще се разболеят от лъчева болест, – скочи Камен.

– Само да се спомене за радиоактивно замърсяване и ще настъпи паника в цялата страна, – засмя се Димо. – Спомняте ли си какво стана с антракса? Хората тичаха да се запасяват с лекарство против него.

– За съжаление, – обади се отново Евлоги, – конкуренцията при медиите ги принуждава да използват сплашване, за да продават място за реклама. История за атака с атомна бомба, ще накара пресата да влеят чувство на обреченост, а това ще помогне на терористите да всеят страх.

– Трябва да знаете, че медиите не са независими, – подхвърли Камен. – не става дума за влияние от една или друга партия, което да унищожи обективността им. Собственият ни консуматорки манталитет допусна медиите да се кооперират с търговците за реклама на какво ли не.

– Има редактори и директори на новинарски емисии, – започна да обяснява Димо, – които с нетърпение очакват терористична акция, самолетна катастрофа или убийство на известна личност, за да надуят тиражите и да вдигнат цените на рекламата.

–  Докато рекламодателите субсидират медиите,  – засмя се Евлоги, – пресата винаги ще търси негативното.

– Тогава каква е алтернативата? – попита Евелина. – Там, където държавата  се меси в новините, хората не получат нищо друго освен пропаганда.

– Не знам, – призна Евлоги. – Ядосвам се, че когато няма истински новини за отразяване, медиите търсят просто да всеят някакъв страх. Всяка година умират хиляди тийнейджъри, но рядко едно убийство се превръща в национална трагедия. И това става не защото този младеж е по-важен от другите, а защото подробностите около смъртта му подхранват нечии интереси.

– Звучи доста брутално, – отбеляза Димо, – но не мога да го отрека.

– Всичко това е толкова тъжно, как хората не могат да го осъзнаят? – гласът на Евелина звучеше безпомощно.

Каквото и да коментираха, фактите бяха налице. Едни дърпат конците, други ги подкрепят, а останалите трябва да търпят и да се съгласяват.

Лили и Георги бяха притеснени. Бяха подочули, че престои побой между големия им син Станислав и известният хукиган в квартала Канарата, чието истинско име бе Димитър, който се славеше се като джебчия и пияница, а няколко пъти е бил клиент и на полицията.

Родителите на Станислав решиха да бъдат внимателни. За това и Георги не атакува направо сина си:

– Раздаването на юмруци не доказва правото ни, нито е израз на силата ни. По-добре  превъзхождай противника си духовно и морално.

– Това ми е напълно ясно, – ухили се Станислав.

След това сви ръце в юмруци и започна да подскача все едно беше на боксов ринг.

Това ядоса Георги:

– Не ме карай да ти трясно едно кроше, – и Георги подгони сина си.

Станислав прескачаше по две стъпала надолу и се заливаше от смях.

Георги се разтрепера и извика, малко преди синът му да затръшне външната врата:

– Никакви побоища! Ясно ли е?

– Остави го, нищо лошо няма да му се случи, – Лили се опита да успокои Георги.

Станислав се върна след два часа. Под едното му око имаше голяма синина.

– Добре те е подредил, – избухна Георги.

– Не прави трагедии за толкова малко нещо, татко. Юнак без рана не може, – опита се, да се пошегува Станислав.

Лили забеляза драскотините по едното рамо и гърба, прехапа устни и попита с тревога:

– На земята ли те събори?

– Да, събори ме, но после и аз го притиснах до земята, – с гордост каза Станислав.

Това ядоса Георги още повече и той повиши тон:

– Следващия път може и без око да останеш.

– Дължа го на теб, татко, – предизвикателно се обърна Станислав към баща си.

– От мен синини още не си носил, – натърти Георги.

Станислав се усмихна:

– Следвах съвета ти. За такива като Митето добрата дума е като масло в огъня, разпалва го още повече. Опитах се да обуздая животинското у него, но той ме удари много силно.

Георги наостри уши и вече по-спокойно каза;

– Разкажи ми всичко. Как стигна до това положение?

Станислав погледна баща си в очите и започна да разказва:

– Миналата вечер Митето заедно с двама от неговите бабаити приближиха до Маргарита и ѝ предложиха разходка накрая на махалата, в оня пущинак …..нали го знаеш. Един от тях беше леко попийнал и вдигна полата на момичето. Тогава не се стърпях и се намесих. Казах им: “ Не ставайте досадни, момичето с нищо не е заслужило такова отношение“.

– Предполагам, не са били много любезни след това, – каза Георги.

– Митето ме погледна кръвнишки и ревна: „Какво, ти да не си пазач на тази ….. развратница? С какво ви плаща?….. Не се намесвай, за да не ти размажа физиономията“. Бях побеснял и го предизвиках: „Ако можеш. Чакай ме утре по това време на същото място“. Митето се разсмя: „Какво дуел ли ми предлага’? Това е доста остаряло ….“. Не се стърпях и им извиках: „Стахливци!….. Фукльовци! Знаете само да заплашвате. Ако ви стиска елате!“ Митето ме изгледа презрително: „Ще дойда! Ти гледай да не забравиш да дойдеш“.

– Имаше ли и други там? – попита с тревога Лили. – Нямаше ли кой да ти помогне?

– Саирджии колкото искаш, – засмя се самодоволно Станислав. – Нямах нужда от тяхната помощ. Справих се абсолютно сам.

Това, което се бе случило бе доста опасно. Георги се чудеше какво да каже на сина си, за да го отклони от подобни инциденти за в бъдеще. Той разбираше, че синът му бе постъпил правилно, беше защитил едно безпомощно момиче, но побоя, нараняванията …..

В този момент Станислав изненада родителите си с контра аргументи:

– Нима когато пребиват някого пред очите ми, трябва да отклоня поглед в страни, както правят мнозина, все едно нищо не съм видял? Татко, ти не си ме учел да стоя безучастно в такива положения. Много пъти съм те виждал да помагаш на хората дори, когато това е било в твой ущърб.

Георги замълча, погледа му се замрежи от сълзи.

– Гордея се с теб сине, …….въпреки че не съм привърженик на побоищата, – каза Георги и прегърна сина си.

Науката се занимава с формули и епруветки, но има и духовен свят, за които науката нищо не знае.
Много автори не вярват в живота след смъртта и техните книги са пълни с трагедия и песимизъм. За съжаление, същото може да се каже и за живота им.
Колко далеко е това, което ни предлага Исус Христос: „Аз съм възкресението и живота; който вярва в Мене, ако и да умре, ще живее; и никой, който е жив и вярва в Мене, няма да умре до века“.
Нашата надежда за безсмъртие се основава не на нашите желания, стремежи, аргумент или инстинкт за самосъхранение, а само на Христос.
Ние знаем, че Христос е жив и имаме надежда в този живот и в живота след смъртта.

Исус Христос е бил екзекутиран, погребан и възкръсна. Изненадани ли сте? Не? Самата същност на всичко това е неговата смърт и нищо повече.
Разпятието. През цялата човешка история този искрящ диамант непреодолимо влече и примамва към себе си. Неговата трагедия привлича към него всички страдащи. Неговата надежда зове всички търсещи.
Кръста. Колко чудно е това оръдие за наказание! Какво ли не се е случвало с него в историята на човечеството! Кръстът е бил боготворен и презиран, покриван е със злато и е изгарян на клада, носен е на гърдите близо до сърцето и са го хвърляли на боклука. Всичко се е случвало, но никой не е преминал равнодушен край него. Кръстът просто не остава такава възможност.
Опитайте се да не забележите, когато приковават към дървото едно от най-невероятните обръщения към човечеството.
Разпънатият на него Дърводелец утвърждава, че Той е Бог слязъл на земята. Свят! Вечен! Победителят над смъртта!
Ако това е така, това е повратна точка в историята на човечеството, а ако ли не е, то това е най-голямото заблуждение.
Именно това прави кръстът, което е – същността на всичко. Тази трагедия отне жилото на смъртта и милостта изплати дълговете ни.
Погледнете по-внимателно в Самият Месия. Евреин, чиято смърт измени света и  влиянието Му не може да се сравнява с нищо преди, нито след това.
Не е чудно, че са го нарекли Спасителят.

На церемонията присъстваха само няколко възрастни жени, които поздравиха младоженците щом свърши всичко.

Силвия беше останала в предверието. Тя забеляза една жена със сурови черти, която надничаше в залата, криейки се зад вратата.

– Коя от всичките е булката? – попита жената с доста остър глас.

Вероятно беше дошла в края на службата. Силвия ѝ посочи една от жените цялата облечена в синьо.

– Не може да бъде, – възкликна разочаровано жената. – Чух, че била много красива.

– Тя е, – потвърди Силвия.

– Аз съм дъщерята на младоженеца – и когато видя недоумение в очите на Силвия добави,- от предишното му семейство.

– Не знаех, че има друго семейство! – възкликна Силвия.

– О, да има. Той така  не се осмели да ни запознае с тази жена, с която сключва брак днес. Знам от мама, че е ходил с нея, още когато бях малка. Майка ми почина и те се събраха.

„Любовница, – помисли си Силвия. – Навярно е искал да се разведе с жена си, но после е размислил. Сега, когато всичко е свършило и те вече са стари, той се е върнал при нея“.

– Не съм тук заради сватбата, – каза дъщерята, като махна с ръка. – Просто исках да я огледам добре. Баща ми си падеше по красиви жени, вечно се заглеждаше след тях.

Младоженецът отиде при новата си булка, хвана я под ръка и я целуна.

– Не може да бъде, та тя дори не е красива, – сърдито изсъска дъщерята на младоженеца.

Жената излезе навън, изтича по пътеката, качи се в една кола и ядосана отпраши нанякъде.

Трагедията в предишното семейство беше избегната, но на каква цена?!

Когато дъщерята видя облечената в синьо старица, тя осъзна че преди много години баща ѝ не само е изгарял от страст. За него това не е било само изкушението на красотата. Тук имаше нещо безмислено и непонятно за самата нея.