В дома на Петрови имаше две момиченца Нели на седем години и Мими на четири.

Времето беше хубаво и Нели предложи на майка си:

– Ние с Мими ще идем на разходка, нали нямаш нищо против, мамо?

Беше почивен ден и никой за никъде не бързаше. Майка им Надежда само кимна с глава и двете момичета тръгнаха.

След известно време звънна телефона. От него звучеше плачещия глас на Нели:

– Мамо, Мима изчезна ….. загубих я …..

Надежда скочи бързо, съобщи на останалите в дома, какво се е случило, разпредели районите на търсене и бързо се отправи към вратата.

Когато я отвори, в къщата се възцари пълна тишина. На прага стоеше „виновницата на тържеството“.

Мими не можеше да стигне до звънеца, затова бе застанала пред вратата и чакаше някой да я отвори.

Тя видя облечените си родители и баба си, и попита:

– Къде отивате?

– Вече никъде, – усмихна се Надежда.

Като майка се опита да се овладее и да не изкрещи на малкото дете. Знаеше, че една неправилна реакция, може да нанесе непоправима травма на дъщеря ѝ.

Бащата и майката се спогледаха, а бабата само вдигна пръст към устните си.

Надежда попита:

– Къде е Нели?

– Тя срещна една своя приятелка. Стана ми скучно и си тръгнах към къщи, – обясни спокойно Мими.

Явно на Надежда ѝ предстоеше разговор и с двете момичета.

След няколко минути си дойде и Нели. Тя бе цялата обляна в сълзи.

Когато Надежда я видя в такова състояние побърза да я успокои:

– Мима се прибра. Каза, че си срещнала своя приятелка, а на нея ѝ станало скучно край вас, за това си тръгнала към къщи.

– Мамо, – хлипаше още Нели, – всичко разбрах. Прости ми. Ще се грижа в бъдеще по-добре за сестра си.

Майка ѝ я прегърна и детето се успокои.

С по-малката и дъщеря тя поговори по-късно.

Този урок бе от полза и за двете момичета.

Дамянка бе весела и пъргава на младини. Ходеше на работа, преизпълняваше нормата си, за което много ѝ завиждаха, най-вече за повечето пари, които получаваше.

Върнеше ли се в къщи, сръчните ѝ ръце приготвяха храна, перяха, чистеха, … Тя намираше време всеки да изслуша, да чуе как е минал денят му, да го утеши и насърчи, ако не е успял.

За това я обичаха много в къщи. Тя бе “безценна майка“ и „незаменима съпруга“.

Дамянка отгледа двама сина, гордееше се с тях. Израстнаха работливи и ученолюбиви мъже, намериха си добри момичета и създадоха семейства за пример, появиха се и децата, това донесе голяма радост за всички.

Дамянка бе неотклонен помощник на съпруга си, подкрепяше го във всяко от начинанията му, дори и когато грешеше, а след това вместо да го упрекне, казваше:

– Не се притеснявай, всеки бърка. Но от грешките си човек се поучава. Не гледай назад, няма да бъде все така.

Каква идилия!

Но се появиха болки в ставите и краката. Дамянка започна да се изморява бързо, а това ѝ състояние я плашеше.

Въпреки болките, тя се усмихваше на внуците и им казваше:

– Добре сега ще излезем на разходка, но преди това трябва да си взема „третия крак“.

Дамянка не се предаваше лесно, но на приятелката си един ден сподели с болка:

– Без този кривак никъде не мога да отида. Страхувам се, че някой ден краката ми нацяло ще откажат. Мазилата и таблетките вече не помагат, те временно заглушават болката. Всичко това е загуба на средства.

Приятелката ѝ я успокояваше:

– Годините ни не са малко вече. Всяко напрежение, безобидна травма от младежките и по-късни години, започват да се обаждат. Да се радваме на благовремието, което ни е подарено и още можем да се движим.

Дамянка въздъхна дълбоко:

– Знаеш ли, най-големият ми страх е, че ще се обездвижа, но още по-страшно ще бъде за мен да бъда в тежест на децата и внуците си. Иска ми се тъй както вървя, тъй да си отида, не искам да бъда бреме за близките си.

Колко много стари хора живеят с тези страхове, защото децата им забързани в мрачното си ежедневие, няма да могат да им обръщат достатъчно време.

Има много изоставени стари хора, за които никой не се грижи. Те са дали всичко на времето, за да бъде добре на околните, но сега са се превърнали в нежелан товар.

На тези застарели майки и бащи дължим много, време е да се погрижим за тях.

Учени от Бейхангския университет и Aalborg University, Дания, са разработили екзоскелет, чиято основна функция е да възстанови пациенти временно загубили способността да ходят.

Екзоскелетът помага по-бързо да се възстанови след сериозна травма или укрепва мускулите на пациент, намиращ се дълго време в инвалидна количка и преминаващ рехабилитация.

Учените са насочили вниманието си към коленните стави, най-сложните в ставната система на човешкото тяло.

Именно коленните стави поемат по-голямата част от натоварването по време на ходене.

Движението на коляното става възможно при активността на няколко скелетната мускула разположени по повърхността и в центъра на въртене на ставите.

Адаптираният скелет помага на седящия пациент бързо да се възстанови и да започне да ходи.

Биомеханичната конструкция е доста сложна, но е пригодена за носене и удобна за човека.

Захари Димитров скоро щеше да отпразнува своя 17 рожден ден. Той играеше в местния футболен отбор. Много му допадаха видеоигрите.

Днес се провеждаше обичайната футболна тренировка. Всичко вървеше добре, докато Спас, един от играчите, не повали на земята Захари.

Георги този ден бе един от доброволците на бърза помощ. Той бе много близо до стадиона, където тренираха юношите и чу обърканите и уплашени гласове, на момчетата, които тренираха:

– Той е в безсъзнание …

– Съвсем леко го докоснах, какво му стана? – уплашено извика Спас.

– Лекар!

– Помощ! …. Къде се бавят тези с линейката?!

Георги изтича и помогна с каквото можа, но случаят не бе по неговите възможности.

Екип от бърза помощ заедно с треньора на футболния отбор побързаха да откарат Захари в реанимацията.
Те се суетяха около младежа:

– Това е най-тежкият ни случай до сега в практиката ни, – каза докторът, който прие пострадалия.

Родителите на Захари веднага пристигнаха в болницата, където бе приет синът им. Там те получиха зловещата информация:

– От 20 минути, синът ви е мъртъв. Причина за това е необратимата повреда на главния му мозък.

Но стана чудо. Една от сестрите, която бе погледнала към екрана на апарата, който доскоро показваше само една дълга непрекъсната линия извика:

– Сърцето му отново започна да бие.

Веднага Захари бе въведен в изкуствена кома. Температурата на тялото му бе понижена, за да може сърцето му да се справи със сърдечната травма.

На другия ден след трагедията Захари се събуди.

Лекарите бяха развълнувани и изненадани:

– Мислехме, че този младеж безвъзвратно е изгубен.

– Не съм допускал, че при такава тежка травма никога ще се събуди….

След три дена Захари разказваше на родителите си:

– Видях мъж с гъста брада, и дълги коси. Очите му бяха сини. Сигурен съм, че това бе Исус, въпреки че не се представи, защото бе обкръжен от ангели. Той положи ръка на рамото ми и каза: „Всичко ще бъде наред“. Имах чувството, че вижда всичко в мен.

След като се възстанови Захари се промени много.

– След случилото се аз се чувствам много по-силен, – споделяше с близки и приятели той.

Много хора повярваха, на разказа на Захари, но други се отнесоха с недоверие.

Един от чичовците му твърдеше:

– Навярно е пил някакво лекарство за спиране на сърцето по грешка, за това е спряло и сърцето му.

– Но той беше мъртъв 20 минути, – възрази майката на Захари.

– В паниката на лекарите няколко секунди са се видели като повече минути, – продължаваше да разсъждава на глас чичото.

Бащата на Захари не искаше да спори, за него бе важно, че синът му е жив. Само прибави:

– Хората могат да спорят с науката и логиката, но човешкия опит, никой не може да оспори.

Предстоеше вторият полуфинал на състезанието на пет хиляди метра. Всички много се вълнуваха от предстоящото бягане.

Състезателките се подредиха и след сигнала всяка се устреми към победата.

Изведнъж Ники падна, след нея бягаше Ани, която се спъна в падналата пред нея и също се строполи на земята, контузвайки крака си.

Те изобщо не бяха се срещали до сега. Не се познаваха, но се случи да бъдат заедно в тази ситуация.

Ани успя да стане, но разбра, че няма да може да продължи по-нататък бе получила сериозна травма на крака си, но реши да помогне на падналата си съперница да стане.

В този момент Ники дойде на себе си и попита:

– Какво става?

В този миг усети ръка на рамото си и глас на момиче навярно спортистка като нея, които ѝ каза:

– Ставай, ставай трябва да завършим това.

– Да права сте, – все още зашеметена и малко шокирана каза Ники. – Това е състезание. Ние трябва да го завършим…

Когато стигнаха финала подкрепяйки се, те се прегърнаха и се поздравиха. А след това Ники сложи куцукащата Ани на инвалидния стол и ѝ каза:

– Никога няма да забравя , как се докосна до рамото ми и ме насърчи: „Ставай, ставай …“. Ти си истинско въплъщение на спортсменския дух.

Хубавото бе, че травмата на Ани не беше сериозна.

Въпреки, че момичетата бяха финиширали последни, лекоатлетическата федерация допусна и двете да участват във финала.