Мартин бе навел глава и мъдруваше на глас:

– Толкова много песни, поезия, филми и какво ли не говорят само за любов, но какво всъщност е тя?

Миладин услужливо му се притече на помощ:

– Понякога използваме думата „любов“, за да опишем силно предпочитание към вид храна, стил или дейност, или за да изразим желание, или нужда от друг човек.

– Да, но любовта не е свързана с нашите предпочитания или дори нужди ни, – възпротиви се Мая.

– Тогава какво е? – отново попита Мартин.

Мая се изправи и заяви:

– Любовта не търси за себе си, а благополучието на другите.

Симо не се стърпя и се обади:

– Разбира се, здравите любящи взаимоотношения, независимо дали са семейни, приятелски или брачни, се характеризират с взаимна привързаност и задоволяване на нуждите един на друг, но истинската любов е родена от Божията любов.

– Точно това исках да кажа и аз, – подскочи Мая. – Това е израз на любов към другите, близки или на тези, на които се налага да служим.

– Как можеш да обичаш човек, който те е излъгал или те е онеправдал? – възкликна Лъчезар.

– Любовта трябва да бъде търпелива, мила, прощаваща, доверяваща се, защитаваща, изпълнена с надежда, почитаща и издръжлива, – добави Симо. – Тя не обвинява за миналите грешки, но се радва на доброто, правилното и истинното за всички.

– Но това е толкова трудно, – изпъшка Лъчезар.

– Никой не е казал, че ще изявяваш любовта си по този начин към другите и то сам, – усмихна се Симо.

– Кой ще ми помогне? – вдигна ръце Лъчезар.

– Има само Един и това е Исус Христос, – уточни Симо. – Подтикнати от Неговата любов, чрез Светия Дух да растем в любов към другите у дома, на работа си или където и да сме.

– Лъчо, просто трябва да Го поканиш в сърцето си и да Го последваш, – топло каза Мая, – за останалото Той ще се погрижи.

Студът яко хапеше, но Андрей си играеше навън в снега.

Дрехите му се намокриха и замръзнаха. Краката и ръцете му изтръпнаха от студа, но той не обръщаше внимание, играта го бе завладяла.

По едно време се усети и изтича у дома.

Майка му премахна замръзналите пластове по него. Уви го в топло одеяло и го постави до печката, като му подаде чаша с горещ шоколад.

– Толкова е хубаво, – възкликна Андрей. – Истински комфорт.

– Какво според теб означава думата комфорт? – попита го майка му.

– Удобство, – Андрей изстреля първото, която му хрумна.

– Не съвсем, – поклати глава майка му.

– А какво още? – попита нетърпеливо Андрей.

– Думата комфорт означава „да дадеш сила или издръжливост“ или „да успокоиш по време на страдание или стрес“.

– Интересно, не знаех, – каза замислено Андрей.

– Запомни, – започна да го наставлява майка му, – Бог може да бъде твоята утеха в студеното и хапливо време на живота. Божията любов, изпратена чрез обещанията Му, е покривало от надежда. Подобно на топъл юрган, има парче от Божието Слово, в което можеш да увиеш сърцето си, когато днешните ветрове станат много студени.

– Не е ли чудесно, – плесна с ръце Андрей. – Божията светлина ме заобикаля. Божията любов ме обгръща. Божията сила ме пази. Божието присъствие бди над мен. Където и да съм, Бог е с мен.

Борис се бе надвесил над масата и четеше нещо съсредоточено. Изглежда текстът поглъщаше цялото му внимание.

Изведнъж той вдигна глава, погледна брат си Недялко и го попита:

– Знаеш ли как се нарича човекът, който изработва струнни инструменти?

Недялко само повдигна рамене.

– Нарича се лютиер.

– Много странно звучи, – каза Недялко.

А Борис започна да преразказва, това, което бе току що научил:

– Лютиерите са невероятни майстори, които изпипват до съвършенство инструментите, които правят. Но колкото и изкусен да е един лютиер, ако няма в ръцете си подходящо дърво, всичко е напразно.

– И какво дърво са използвали? – попита Недялко.

– Алмугово, – наперено отговори Борис. – Между даровете на Савската царица е имало и такива дървета. От тях Соломон заповядал да направят арфите и псалтирите за певците в Божия дом.

Недялко завъртя глава:

– Скъпоценно дърво, превърнато в прекрасен инструмент, в ръцете на виртуозен музикант. Това не е ли всичко нужно, за да бъде прославен Бог?

Борис се почеса по главата:

– Ами ако и най-скъпото дърво, превърнато в най-съвършения инструмент в ръцете на виртуозен лютиер, е само “мед що звънти и кимвал що дрънка”?

– Искаш да кажеш, че в сърцето му няма обич към Спасителя? – попита Недялко.

– Това имах предвид, – съгласи се Борис. – За да хвалиш и прославяш Господа, е необходимо, да Го обичаш с цялото си сърце.

Валеше изобилно. Баща и син бяха седнали един друг и разговаряха. Димо обичаше тези моменти, защото научаваше нещо ново.

Бащата попита:

– Замислял ли се как се появяват цветята, подправките, житото, от което правим хляб?

– Честно казано, приемаме ги като даденост и лично аз не съм се замислял как са се появили, – призна Димо.

– Всички те започват от едно невзрачно, миниатюрно, незабележимо и лесно да бъде подминато семенце, – усмихна се бащата. – Зрънцето не привлича внимание, но когато го сложим в почвата и го полеем с вода, то пуска коренче, после слабичко стъбълце, което се превръща в цвете, храст, дърво.

– Защо ми разказваш всичко това? – повдигна вежди Димо.

– Никога не бихме предполагали, – поклати глава бащата, – че има толкова много потенциал в семенцето, обаче Бог е скрил огромна сила и мощ в него. С помощта на едно семенце можем да нахраним някого, да направим света по-красив, да направим сянка или да разместим почвените слоеве с мощните корени на младите растения.

– Така е, – потвърди Димо. – И аз понякога съм се чудил за този процес, засяваш малко зрънце, а израства голямо растение.

Бащата потупа сина си по рамото и добави:

– Така нашата вяра, колкото и малка, и невзрачна да ни изглежда, има силата да мести планини, да прогонва страхове, да стопля сърца. Бог е Твореца на мъничките, но много мощни неща.

Зимата приближаваше с бавни и равномерни крачки. Сутрините станаха много тъмни.

Децата се събуждаха много рано и когато някой светнеше лампата, ставаше толкова ярко наоколо, че те покриваха очите си с ръце.

– Когато светлината дойде, на тъмнината нищо друго не ѝ остава, освен да избяга, – казваше майка ми.

Тази сутрин към малките се приближи баба им и за да ги успокои, започна да им разказва приказка:

– Когато човекът направи грешка в градината, която Бог бе сътворил, той бе изгонен от нея. Тогава попадна в свят, който бе много тъмно място. Далеч от Бог, хората започнаха да търсят други източници, за да намерят цел, удовлетворение, забавление, … списъкът е много дълъг. Врагът зарази сърцето на човека и започна битка. Целта му бе да държи хората далеч от Бога. Той грабна живота и любовта, специалните дарове от Бог за нас, и накара човечеството да започне да празнува смъртта и страха.

Децата слушаха внимателно.

– Няма ли кой да помогне на хората? – попита малкият Ицо.

Бабата се усмихна:

– Да, Исус. Той дойде, за да направи сърцето на човека отново изправно пред Бога. Даде ни благословението на вечния живот и ни показа как любовта покрива всичко, като пожертва Себе Си за нас.

– Бабо, мен ме е страх от тъмното, – плахо се обади Мимето.

– Бог е по-велик от нашите страхове, – старицата погали внучката си. – Страхът може да ни попречи да бъдем сигурни в силата на Бог и да разчитаме на Него. Но знайте, Исус вече е спечелил битката срещу врага. Той е достатъчно силен не само да унищожи злото в сърцата ни, но и да го възстанови, за да можем да живеем свободни от страх и изпълнени с любов в Бог.