Корените на името на хамбургера се крият в името на един от най-големите градове на Германия – Хамбург. Град, от който значително много хора са емигрирали в САЩ.

През 1921 г. в Канзас се открила фирмата  White Castle. Фирменият ѝ специалитет били видоизменени сандвичи. Той бил по пет цента до 1946 г.. Странния деликатес помогнал на компанията да се утвърди.

Съмненията за безопасността на продукта били разсеяни от собственика на компанията Били Инграм с доста хитър ход. Били наети купувачи в бели престилки, които трябвало да купуват и ядат хамбургери. Така се създало впечатление, че даже лекарите купуват хамбургери.

В началото на 1930 година американският физиолог Джеси Ф. МакКлендон  е направил необичаен експеримент, в който един студент в продължение на 13 седмици се хранел изключително с хамбургери и пил вода. Експериментът, както и бъдещия живот на студент, са показали, че такава диета е напълно достатъчна за нормален живот.

На 3 септември 2010 г. готвачи от сръбския град Лесковац, произвели най-големия хамбургер в света, като се използва до 51 кг мляно месо за приготвянето на огромни котлети с диаметър 1,63 м и 2,5 см дебелина. А една от местните пекарни изпекла за сандвича хляб с тегло около 29 кг.

Студент редовно закъснявал за лекции.

Един ден професорът раздразнен от поведението му го попитал:

– Вие служили ли сте в армията?

– Да, – отговорил студентът.

Професорът го погледнал заинтересовано.

– И какво ви казваше старшината, когато закъснявахте за строя?

Студентът се засмя, а после спокойно каза:
– Здраве желая, другарю лейтенант.

През лятото на 2016 г. британският студент Ли Пенг създал шлем с помощта, на който всеки млад човек може да се почувства като старец с деменция.

Този шлем е направен от полупрозрачна матова пластмаса, пропускаща светлина. Вътре в него има екран, слушалки и устройство, което заглушава звуците наоколо.

На екрана човек вижда картина, която преди това преминава през компютърна обработка. Всичко наоколо се разлива и губи първоначалната си форма, даже и познат човек не може да се познае.

Звуците също се изменят. Този, който е надянал шлема, чува не това, което говорят тези около него, в същото време не е възможно да се каже едно ясно изречение.

Създавайки този шлем Ли Пенг е искал да покаже на младите хора, какво мъчение е деменцията.

Направил така, че неговите връстници се замислили за пенсионерите и започнали да се отнасят към тях със състрадание, а не с ирония.

Това бе добро място, особена на ски пистите. Петър, млад студент изучаващ философия, често идваше тук и караше ски. Това му доставяше голямо удоволствие, но му се искаше и друго, малко по-различно от спускане по пистите.

Петър често наблюдаваше порещите небето разноцветни парапланери. Именно на това място много добре се движеха въздушните потоци и парапланеристите ги използват много умело, когато бяха във въздуха.

Петър мечтаеше да полети, но се боеше от височината, затова само наблюдаваше полета на другите и им завиждаше.

Веднъж след поредното спускане  Петър едва не се сблъска с доста позната фигура – Марин, който много внимателно сгъваше купола на парапланенра си след проведеният полет.

– Здравей, – поздрави го Петър, – вече си станал професионалист, радвам се за теб.

– Знаеш, че най-напред започнах като любител, но това прерасна в нещо много по-сериозно, – повдигана рамене Марин.

– Аз отдавна  мечтая да летя, – каза въодушевено Петър, – небето отдавна ме привлича. Работата е там, че още като дете се боях от височините и аз използвах всяка минута да тренирам в тази насока. Въпреки това, достъп до парапланер, колкото и да се стараех, нямах.

– Тогава ела и ще летим заедно, но това може да стане утре. Програмата за полети днес съм изпълнил и повече няма да летя.

Очите на Петър искряха:

– Наистина ли ще ме вземеш? …. И аз ще летя?!

– Ела утре в седем часа сутринта, – усмихна се Марин и му подаде ръка. – Извинявай, но сега се оттеглям на почивка. Утре , сутринта ще се видим.

Марин му махна с ръка и потегли с колата си.

Петър тръгна към хотела с приповдигнато настроение:

– Утре ….., – въртеше се Петър широко разперил ръце, – ще летя. Ще се изпълни това, което толкова дълго съм мечтал. Няма да бъда сам, а с опитен летец …. и ще поря облаците.

Вечерта мина весело. С приятелите си Петър се заседя на бара, след което  заспа дълбоко.

Толкова дълбоко заспа, че проспа полета. Събуди се на обяд.

Марин беше изчезнал накъде „зад хоризонта“, а Петър нямаше телефония му номер. Двамата повече не се срещнаха.

Друг такъв случай да лети,  на Петър не се удаде повече. В живота не се прощава небрежността.

В университета бе дошло време за изпити. Студентите упорито работеха над учебниците. Една от групите в университета знаеха, че професорът е много взискателен и задава много трудни въпроси.

Дойде денят на изпита. Първи се реши да изтегли билет Владимир, той бе най-добрият в тази група. Бързо и точно се справи с всички въпроси, които му се бяха паднали.

Неочаквано професорът го попита:

– Как се казва нашата чистачка?

– Това някаква шега ли е? – изненадано попита Владимир.

– Аз наистина искам да науча дали студентите знаят името на жената, която чисти стаите и коридорите в университета, – съвсем сериозно каза професорът.

Владимир не можеше да отговори на този на пръв поглед лесен въпрос. Тогава професорът се обърна към останалите от групата:

– Знаете ли как се казва нашата чистачка?

Останалите от групата също мълчаха. Те всеки ден я виждаха в университета, но никой не се бе заинтересувал от нея, дори не бяха разговаряли с нея, а  как се казва за тях нямаше значение.

Един от студентите не издържа напрежението и попита:

– Нима е толкова важно да знаем нейното име?

Професорът бавно ги изгледа един по един, а след това обясни:

– Работата е там, че когато завършите университета, вие ще работите не с книги и учебници, а с реални хора. Всички те са различни и трябва да намерите общ език с тях. Всеки човек е важен, изключително важен. Запомнете добре това!

Изобщо не се съмнявайте, че този урок студентите запомниха за цял живот.