Данаил попадна в приюта с деца като него, невиждащи, загубили зрението си. Той носеше очила, за да не разберат хората, че е сляп по рождение.

Данаил много обичаше музиката. Той се опитваше да нагласи чутата мелодия на клавишите на мобилни телефон. Това учуди много учителите му.

– Данаил иска да се научи да свири на пияно, – каза Василев на директорката на приюта.

– Дайте го на Даря, може би тя ще измисли нещо по случая, – каза директорката.

Така започна неговото обучение. Учителката му по музика Даря Николова, слагаше пръстите му на клавишите, като му показваше как най-лесно може да извлича тоновете от тях.

По-късно Данаил не само свиреше, но и сам съчиняваше музика, пишеше песни. Той е много критичен към себе си и някои от творбите си унищожаваше веднага щом не му харесваха.

На един конкурс Данаил порази журито и зрителите със свиренето си.

Стана студент в института по социални технологии и рехабилитация.

Всеки ден изминава пътя от дома до института. Пътят не го плашеше. Той не се страхува, че ще се заблуди.
Освен в своя град Данаил се движи така и в околните селища, дори ходеше и на екскурзии и по-надалече.

Често го питаха:

– Как се ориентираш в града?

А той отговаряше:
– Прекрасно разбирам как е изграден един града. Знам, че се състои от квартали, които се разделят на разни участъци. И във всеки квартал има кръстовища със светофар и пешеходна пътека.

Когато Данаил се движи в града, той скрива бастуна си в чантата, но слага задължително очила, които отчасти скриват слепотата му.

Веднъж учителят му се скара:

– Защо не се движиш с бастуна си?

– С този бастун само предизвиквам съжаление, – глухо изропта Данаил. – Не могат ли хората да разберат, че да си сляп, това не е повод да те съжаляват? Инвалидността е непосредствена причина, човек да се усъвършенства и да развива своите умения.

Своите навици Данаил развиваше ежедневно. Неговата главна задача бе, да бъде полезен на хората.

Питаха го:

– Когато завършиш института, с какво ще се занимаваш?

– Ще уча хора, като мен, които не виждат да се ориентират в града, да скачат с парашут и разбира се да се усъвършенстват в музиката.

В моргата докараха три нови трупа. Студент стажант попита:

– За какво се усмихват тези? Тук е морга, а не цирк.

– Всичко зависи от това, при какви обстоятелства е настъпила смъртта, – каза ръководителят му. – Ето този първият е спечелил милион от лотарията, еуфория, инфаркт и смърт. Вторият се е оказал в обятията на най-добрата проститутка в града, еуфория, инфаркт, смърт. А третия го е убила мълния.

– Тогава защо се усмихва? – попита стажанта.

– Помислил е, че го фотографират…..

В двора на Харвардския университет е разположена статуята на Джон Харвард, която е направена от скулптора Даниел Френч.

На плоча под статуята има надпис: „Джон Харвард, основател, 1638 г“.

Студентите наричат тази скулптора „Статуя на тройна лъжа“.

В действителност, седналия човек не е Джон Харвард, а студентът Шърман Хор, който бил избран от Даниел Френч, защото той е пряк потомък на първия пуритан в Нова Англия и се е превърнал в модел за скулптора.

Джон Харвард не е основател на университета, а само спонсор. Той е дал библиотека си и половината от състояние си на Университета.

Освен това, Университетът е бил създаден две години по-рано от посочената дата.

Тиха лятна вечер се спускаше над селището. Баща и син се връщаха доволни след успешен риболовен ден.

– Татко, всичко беше толкова интересно за мен, – каза Мартин. – Как потъваше плувката … и аз веднага дърпах … а тя се мяташе на кукичката.

Хванатите рибки, които лежаха в чантата, бяха най-голямото богатство за това малко момче. То бързаше за дома си, да разкаже на майка си за своя удачен риболов.

– Колко е хубаво, че те имам, татко, – каза Мартин и хвана баща си за ръката, като се притисна силно към него.

Думите на синът предизвикаха сълзи в очите на бащата. Момчето затича напред, а баща му се върна няколко години назад.

Той бе млад човек лудо влюбен в прекрасна девойка. И двамата бяха студенти в престижно учебно заведение. Градяха планове за бъдещето си. Родителите им осигуряваха всичко през тези години. Това бе един весел и безгрижен живот.

Но веднъж това безоблачно щастие бе разрушено само за миг. Милена бе забременяла.

– Какво да правя, – питаше се Георги. – Не мога да оставя Милена в такъв момент. Но това означава край на кариерата ми.

Приятелите му го съветваха:

– Да направи аборт и след това забравете за случилото се.

Родителите му настояваха:

– Сега не ви трябва дете. Махнете го.

Георги се измъчваше:

– Да оставя детето и да забравя кариерата си или Милена да направи аборт и да продължим да живеем все едно нищо не се е случило?!

Той видя в очите на любимата си объркване и страх пред бъдещето. Нужно бе да се вземе решение и това решение трябваше да го вземе той.

Накрая събра сили и заяви категорично:

– Никакъв аборт?

– Не очаквай, че ще подкрепим твоето решение, – заявиха родителите му. – Сам се оправяй.

Приятелите им се отдръпнаха и скоро съвсем изчезнаха. Останаха само Георги, Милена и бъдещето им дете.

Трябваше и двамата да напуснат университета, тъй като работата, с която изкарваха прехраната си заемаше почти всичкото им време.

Събраха малко пари и си купиха малък дом в покрайнините. Роди се и малкото им момченце, което им донесе много радост. Заживяха щастливо, оставяйки назад всички трудности и неприятности. След време Георги си намери и по-добре платена работа.

– Татко, виж, мама ни чака, – завика радостно Мартин.

Когато седнаха на масата, Мартин въодушевено разказваше на майка си, как баща му го е учил правилно да сложи стръвта, да метне въдицата …. как рибата се мятала на кукичката ….

Мартин бързо заспа. Милена също се бе сгушила и затворила вече очи. Георги ги гледаше и си мислеше: „Взех правилно решение тогава и никога няма да съжалявам за това“.

Веднъж на лекция по социалните проблеми професорът повдигнал една книга и казал:

– Тази книга е червена.

– Не, – казали студентите.

– Да, тя е червена, – настоял професорът.

– Това не е вярно, – не отстъпвали студентите.

Тогава професорът обърнал книгата. Всички студенти видели, че горната обложка наистина е червена.

– Не казвайте на някого, – каза професорът, – че той не е прав, докато не погледнете ситуацията от неговата гледна точка.