Беше много студено. Старши сержант Данаил Маринов беше нощна смяна. Студът щипеше неумолимо.

Данаил от време на време потъркваше ръцете си, които бяха в ръкавици, но мразът проникваше и през тях. Младежът крачеше напред назад, за да се стопли. Беше едва осем часа, а го чакаше цяла нощ дежурство.

Телефонът иззвъня.

– Отидете на пътя и отбивайте движението в посока към града, има виелица.

– Слушам, – едва успя да каже Данаил, когато усети, че от другата страна бяха затворили.

Маринов взе със себе си няколко души и изпълни заповедта.

След около два часа Данаил получи нова заповед:

– Към вас ще дойде КАМАЗ „Вахта“ отидете на мястото, където хора са задържани от снега. Те се нуждаят от помощ.

До самото място не успяха да се доберат, нямаше как да преминат, за това тръгнаха пеша.

– Старши сержант Маринов придружи този КАМАЗ, – каза дежурният офицер.-  Внимавай за хората, гледай да не се паникьосат. Поддържай постоянна връзка с отдела.

Хората бяха замръзнали. Данаил не можеше да стои от страни, за това започна да им помага. Заедно с другите отиде до затъналия автомобил и започна да изважда хората.

Едно момиче, което прехвърлиха в КАМАЗА бе много замръзнало. Горната ѝ дреха беше цялата мокра. Тя трепереше и не можеше да се сгрее. Данаил свали якето си и го метна върху момичето.

Един мъж се мъчеше да сгрее премръзналите си ръце, но безуспешно. Когато Данаил го вида му даде ръкавиците си.

След това Маринов продължи да изважда затрупаните. Хората се хванаха за ръце, за да не се изгубят и в този момент….

Веригата от хора се разкъса, вятърът бе станал много силен и ги разпиля. Данаил разбра, че бе изгубил пътя. Започна да обикаля и да търси другите.

На Маринов му се струваше, че се лута часове, а не минути. Изведнъж видя светлини и се насочи към тях. Това бяха авариините на една затрупана в снега кола. В нея имаше семейство с две деца. Едното на две, а другото на десет години.

Маринов бързо се свърза с дежурния:

– Имаме нужда от помощ, намерих семейство с две деца в затрупана от снега кола.

– Ще изпратя някого, успокой хората.

Снегът все повече затрупваше колата, а бензина свършваше. Тогава Данаил отвори малко прозореца на колата и провеси червен плат, за да ги видят, ако наистина ги намереха.

Когато ги откриха, снегът бе достигнал до стъклото. Бързо ги откопаха и ги пренесоха в КАМАЗА.

Маринов бе раздал всичко, което имаше, за да стопли другите, но той самият бе премръзнал. Когато го закараха в болницата, лекарите се страхуваха за измръзналите пръсти на лявата му ръка.

Докато лежеше на леглото Данаил си спомни как  му се караше майка му:

– Не искам да работиш тази работа, не ми харесва да бъдеш в полицията. Скоро се ожени, ами ако се случи нещо лошо с теб ….

Тогава той бе се засмял и ѝ бе казал:

– Не виждам по-добро място за мен освен това. Там мога да помагам на хората. Трудно е, но тази работа ми харесва.

Поради силната виелица на това трасе бяха затрупани много коли в снега, но поради смелата намеса на Данаил и неговите другари почина само един човек от измръзване.
–

Ние няма да научим кои сме, ако нямаме взаимоотношения  с околните. Така научаваме истинската си идентичност в общността.

Ние никога няма да научим кои сме всъщност от себе си. Това научаваме от взаимоотношенията си с околните. Това означава, че трябва да се свържем с други хора в общение.

Ако се беше родил и изживял целия си живот до зрелостта, без човешки контакт, нямаше да имаш никаква представа кой или какво си. Дори нямаше да знаеш, че си човешко същество.

Библията казва, че ние трябва да бъде свързани в Божието семейство, Тялото на Христос: „Защото, както имаме много части в едно тяло, а не всичките части имат същата служба, така и ние мнозината сме едно тяло в Христа, а сме части, всеки от нас, един на друг“.
Ние сме като различните части на човешкото тяло. Всяка част си има свой смисъл в организма като цяло, а не по друг начин. Всеки от нас намира смисъла и функцията си като част от тялото.

Ухото изпълнява функциите си и своята цел, като е свързано с тялото. Ако ухото е било отрязано и лежи на земята, каква е стойността му? Никаква, защото не може да чуе нищо.

Същото важи за носа и очите. Ако не са свързани с тялото, каква е тяхната цел? Те нямат цел, защото не могат да помиришат или видят нищо наоколо.

По същия начин, ако не сме свързани с Църквата, тогава ние не знаем целта в живота си, нашата роля, функция, стойността и значението си.

Празник е. Хората сами или със близките си се отправят към централния площад.

Младо семейство, мъж и жена, хванати за ръце отпиват от бутилките си по малко бира.

Пред тях върви петгодишният им син, с измъчено лице, с ръцете зад гърба и мърмори на висок глас, за да го чуят всички:

– Когато порасна няма да пия бира, дори няма да си я купувам. Сладолед ще купувам …. за своите децата.

Елена гледаше с тъга дъщеря си. Най-после те се бе престрашила и бе разказала на Яна истината за баща ѝ.

– Ти си била любовница на моя баща? И той е имал своя семейство? – каза съвсем объркана Яна.

Тя гледаше изумено майка си. Чувстваше се като плод на греха. Това беше ужасно.

Яна дълго се бореше с това, но в последно време това чувство отново започна да се възвръща. Тя се възприемаше като недостойна, неприета, ненужна и не любима, както от Бога, така и от хората.

Беше приела Исус като свой Господ и Спасител, но усещаше, че нещо в нея не е както трябва.

Бог я благослови, постави я да служи в църквата, направи я консултант на един от  лагерите, но въпреки всичко тя се чувстваше недостойна за всичко това.

Веднъж спонтанно бе възкликнала:

– Нима мога да направя за Бога нещо велико? Съмнявам се. Не бих могла да повярвам в това.

На една от службите в църквата, по време на молитва, Яна помоли Бог:

– Покажи ми, че моето съществуване има значение и че съм нужна на Теб и на хората.

Бог започна да ѝ говори чрез проповедника, но тя не го прие и започна да спори с Господа:

– Тези думи не са само към мен, а и към всички останали.

По-късно една жена се моли за нея. Всяка дума, която изричаше жената, имаше точно попадение, право в сърцето на Яна. Това бе първата вълна.

След това Бог ѝ говори чрез свидетелството на едно момиче, което каза:
– Чувствам се като сирак. Самотна, изоставена…..

По време на следващата молитва Яна едва се държеше на краката си. Вълна от любов я обля цялата.

Бог ѝ прошепна:

– Аз те обичам. Ти си Ми необходима. Предстоят ни велики дела. Ще дойдеш ли?

Яна не се чувстваше вече самотна. Тя бе достойна в Неговото присъствие. Разбираше, че е приета от Него, а това ѝ бе напълно достатъчно. Тя нямаше нужда от нищо друго.

– Ти не си плод на греха, а Мое благословение, – продължи да ѝ шепне Бог.

Яна, както никога до сега, сияеше от щастие. Тя обичаше всички и им се радваше. Искаше да прегърне всеки и да го дари с топли думи.

„В това се състои любовта, не че ние сме възлюбили Бога, но че Той възлюби нас и прати Сина Си като умилостивение за греховете ни“.

Съседите гледаха Петър Николов и не можеха да повярват на очите си. Често си шушукаха зад гърба му:

– Направил някакъв експеримент върху себе си.

– Ял безсмъртни бактерии.

Колегите му го уговаряха:

– Като не искаш нас, поне семейството си включи в експеримента.

– Не съветвам друг да повтори опита ми, – казваше загрижено Петър.

Николов бе доктор по геологоминералогическите науки В университета се занимаваше с проблемите на вечно замръзналата земя.

Бактериите бяха негова специализация, макар и не пряка. Преди 20 години микроорганизмите бяха пленили Николов. Той изучи всичко, което учените бяха открили още в началото на 20 век за бактериите във вечно замръзналата земя на полюсите.

Самият той участва в не една експедиция. Увличаше се от идеите на геронтолизите и микробиолозите. Пет години прекара в микробиологичната лаборатория на Университета в Хокайдо, опитвайки да разшифрова ДНК на бактерията.

Тази бактерия Николов беше намерил в замръзналата почва високо в планината и най-странното, тя бе жива. Това беше парадокс, сензация.

– Защо всички живи организми на земята живеят ограничено време? – Петър се разхождаше неспокойно из стаята и разсъждаваше на глас. – Състава и биохимията на клетките до сега е добре изучен. Знаем, че при натрупване на повреждания се нарушава синтеза, разрушава се ДНК. До днес смятахме, че това е основната причина за стареенето и смъртта на живите организми.

Петър разроши косата си с ръка и се вгледа в изследванията си.

– Странно, но с древните едноклетъчни, намиращи се в замръзналата земя, нищо подобно не се случва. Те не се разрушават, не стареят и не умират. Живеят много години и се чувстват много добре. Микроорганизмите са били обградени от лед, но вътрешноклетъчната вода не е замръзнала. Нейното количество се оказа само седемнадесет процента по-малко, отколкото в традиционните растителни клетки.

Бактерията, която Петър изследваше се оказа суперприспособима. Той я бе поставил в бутилка с коняк. Течността помътня но бактерията остана жива.

– Невероятно! – възкликна Николов. – В природата съществуват организми, които не умират от алкохола. Те не само не умират, но и се размножават в него.

Антон, един от колегите му бе полюбопитствувал:

– Ти така ли ги погълна?

– Не разбира се, – засмя се Николов. – В такава концентрация е опасно да се опитва. Конякът използвам само за експеримента. Аз погълнах няколко бактерии, но в безопасна концентрация заедно с вода.

Николов преди да изпробва бацила на себе си, бе провел не малко експерименти с плодови мушици и мишки.

– Резултатите са направо зашеметяващи, – бе споделил с колегите си Николов. – При мишките се подобри двигателната активност и се увеличи продължителността на живота им. Това е парадоксално, защото обикновено тези неща са несъвместими. Колкото повече енергия изгаря организма , толкова по-малко той живее.

Изглежда част от тези бактерии бяха попаднали в питейната вода на района, защото той се славеше с много столетници, независимо от лошата среда и тежките климатични условия.

– Навярно тайната на столетниците тук се крие в уникалните свойства на бактерията, – предположи Николов.

– Как реагираха жена ти и децата ти за този рискован експеримент? – подпита го Стоян, негов приятел от детството.

– Те бяха против, – каза Николов. – Страхуваха се, че мога да умра.

– Изглеждаш по-млад и съвсем си престанал да боледуваш, – подхвърли му Антон.

– В науката се говори за резултат, когато е налице статистика, доказателства и заключения, – каза сериозно Николов. – За опитите с мушиците и мишките написах статия, но за личния си опит нямам морално право да говоря. В крайна сметка, моите субективни заключения могат да бъдат и погрешни.

– Кажи на хората, че тези бактерии действат положително на човешкия организъм и те ще решат, че това е еликсирът на безсмъртието, – засмя се Горан.

– Да но до еликсирът е още далече, – натърти Николов. – Ние не знаем защо живеят полкова дълго и как се приспособяват към всякаква среда. Какво ги защитава, та техния геном не се поврежда? Това ни предстои да открием.

– Ако разгадаем тази загадка, – усмихна се Мирон, – открили сме тайната на дълголетието.