Последния огън на залязващото слънце се обагри между облаците. Лекият ветрец нашепваше, че нощта приближава.

Последни приготовления за настъпващата вечер. Забързани хора. Захлопване на врати и прозорци. Детски плач, отзвук от нежеланието на малките палавници да се приберат у дома.

Игнат нервно пристъпяше край Добромир. Изглежда двамата спореха за нещо.

– Нашият Бог е Бог на любовта, – каза спокойно Добромир.

– Нима това е любов? Виж колко страдания и зло има в света, – разпери ръце с възмущение Игнат. – Къде е Бог, когато хората хората са изпълнени с болка и мъка?

– Трудно ще ти отговоря на този въпрос, – бавно отговори Добромир. – Но ако ти наистина искаш да разбереш каква е Божията любов, погледни на Кръста.

– Знам, че там е разпънат Христос, но каква е връзката с любовта?

– Именно от любов към нас Бог предаде Сина Си на укори и разпятие. Заради тази любов Исус не отговори на лъжлите обвинение и богохулства, а отиде на Голгота заедно с двама разбойници, какъвто е всеки от нас, който е останал сляп за саможертвата и обичта Му към нас.

– Разбойници?!

– Всички съгрешихме, няма праведен нито един… а заплатата за греха е смърт.

– Искаш да ме изплашиш ли? – припряно попита Игнат.

– Далече съм от мисълта да те плаша, – засмя се Добромир. – Разбери, заради любовта Си към хората, когато беше в смъртна агония, Исус даде надежда на разбойника, който бе възкликнал: “ Исусе, спомни си за мене, когато дойдеш в Царството Си“.

Игнат стана напрегнат и неспокоен.

– Защото ни обича, – нежно каза Добромир, – Христос извиси глас в молитва там на Кръста: „Отче, прости им, защото не знаят какво правят“.

– Наистина ли Бог ни Обича? – със съмнение и още недостигаща увереност попита Игнат.

– Да! И доказателство за това е Кръста, – отговори Добромир и лицето му засия.

Не молете Бога за спокоен живот, молете се да бъдете смели. Не искайте труд, който е по силите ви. Искайте сили, съответстваща на работата, която вършите. Тогава работата, която извършвате няма да бъде чудо, а самите вие ще бъдете чудото.

Трябва да запомним, че не в условията на спокоен живот и задоволяване на капризите Господ ще ви доведе до висините. Безгрижния живот не води нагоре, а надолу.

Небесата винаги се намират над нашите глави, за това ние трябва да насочим погледа си нагоре.

Ако хората избягват това, че скъпо струва, изисква саможертва или въздържане и жертви, но труд и много лишения, то трябва да са наясно, какво точно искат.

Вие няма да получите чудесен мек път, минаващ през зелени поляни, а такъв който с ръце трябва да си го разчиствате.

Само така ще стигнете до величествените върхове на планината.

Появата на църквата е нечуван риск. Шепа скромни рибари се впуснали в света, за да го заквасят с учението и духа на някакъв селски дърводелец.

Не е ли безумие това? Сам Исус казва: „Ето, Аз ви изпращам като овце сред вълци“.

Има ли по-безнадеждна задача от тази? Нима овца смее да си въобрази, че може да се яви сред глутница вълци и да ги направи като себе си?

Мнозина са съгласни, че отчаянието е грешка в живота. Но как може да го избегне бедната овца, щом трябва да се заеме с такава трудна задача? Нима Христос не е чул римската поговорка: „Човек за човека е вълк“? Това още не е опровергано.

За това Христовата църква живее с готовност за саможертва, присъща на агнето. Тази задача не е лека, но е благословена и вечна.

Затова заяквай в благодатта. Нека силата на волята бъде център на твоя мъжествен характер. Бъди уверен, че за истината няма непревземаеми крепости. И за най-твърдата скала се намира начин да се прокара тунел през нея.

Крепкото, спонтанно усилие превръща възможното в действително.

Гражданска война в Сирия започна през 2011 г., защото опозицията на сирийския президент Башар Асад искаше оставката му. По време на конфликта страната попада под контрола на терористични групи.

Хората се бяха събрали на масата в дома на свекървата на Ирина. Те бяха от нейното и на съпруга ѝ семейство. Веселяха се и пееха. Никой не очакваше трагедията, която ги сполетя по-късно.

Изведнъж се разнесе тътен и през прозореца влетя снаряд, пуснат от „шайтан-пушка“.

Братът на съпруга ѝ бе отхвърлен настрани. Другите успяха да налягат на време по пода.

Ирина скочи и заслони с ръце и крака сина и дъщеря си.

– Ти си луда. Къде хукна, Ирино! – развика се свекърва ѝ след нея.

Повечето от парчетата на снаряд попаднаха  в десния крак на Ирина.

По-късно в болницата ѝ ампутираха краката до колене и дланта на дясната ръка, която също бе сериозно пострадала.

– За съжаление нищо не можем да направим с продължаващото гноясване на краката и ръката ѝ, – каза завеждащия хирургическото отделение в болницата на съпруга на Ирина. – Правим всичко възможно, но при нас постоянно спират тока. Включваме електрогенераторите, с които разполагаме, но това  понякога не е достатъчно.

Синът на Ирина бе получил няколко сериозни рани, но животът му бе вън от опасност. И лекарите и роднините твърдяха единодушно:

– Саможертвата на Ирина спаси децата ѝ.

Тази касапница продължаваше непрекъснато. Умираха беззащитни деца и по-възрастни хора от раните, получени при внезапните нападения.

Росица се бе примирила със обстоятелствата. Беше изчезнало и мрачното ѝ настроение. Чувстваше се чиста пред съвестта си.

Бе решила да остане хладнокръвна, каквото и да се случеше.

„Ще бъда спокойна и сдържана, – каза си тя. – За всичко още от самото начало е виновен Запрян. Колко пъти го предупреждавах? Но той не обърна внимание на моите думи. И ето ти сега резултата от това“.

Росица бегло се усмихна:

– Сбогом Хаваи! Дори и на концертите на филхармонията няма да ходя, – изведнъж се усети че говори на глас на диалекта от своя край.

След това Росица се засмя и смело обърна лице към бъдещето.

– Въпреки всичко ще остана лоялна към Запрян. Все пак аз съм му съпруга. Трябва да внимавам да не го нараня с някоя дума. Ще омекотявам упреците на другите като изразявам солидарността си с него. Готова съм на всяка саможертва.

В главата ѝ започнаха да се въртят конкретни планове за издръжка на семейството.

– Първо ще продам бижутата си, – усмихна се тя. – Не, че са много, но на първо време парите ще стигнат за хляб.

Росица не бе от жените, които обичаха да се кичат. Тя можеше да направи още много неща. Въображението ѝ се развихри.

– Мога да отворя малко магазинче за продажба на ръкоделията ми. Или по-добре да отворя малка сладкарница.

Дойде ѝ идея за онези домашни курабийки от пшеничено брашно, които сестра ѝ правеше. Това можеше да се окаже завладяващ и покоряващ специалитет в новото ѝ заведение. Тя непременно ще пише на сестра си да ѝ изпрати рецептата.

Шум от кола на улицата прекъсна мислите ѝ. След малко Запрян се появи на вратата. Той бе радостен, прегърна я и я целуна. Беше блед но бузите му горяха.

– Роси, успяхме, – започна той направо, не можеше да се овладее, – нищо няма да продаваме, – Владо обеща да ни даде пари, докато си стъпим на краката. Никога не съм бил толкова щастлив. Уредих си всички сметки.

Росица гледаше сияещото лице на съпруга си и си мислеше:

„Все още има надежда за Хаваите. И на концерти ще ходя“.

И тя се присъедини към еуфорията на Запрян.