Плачът бе викът на разбитото и неизлекувано сърце, което се взираше в страданието, залиташе, плачеше и викаше:

– Искам справедливост.

Плачът не се задоволяваше с повърхностни и шаблонни отговори.

Той изискваше:

– Достоверност и точност.

И заявяваше твърдо:

– Не се страхувам от въпроси без отговор.

Плачът бе песента на съмняващата се душа.

В нашето време той е изпаднал в немилост, защото не знае как да се справи с тъгата.

– Предпочитам отрицанието, – твърдо отстояваше плачът своето.

И предлагаше:

– Нека хората приемат рекорден брой медикаменти или по-добре да притъпят сетивата си с развлечение и дигитални средства за разсейване. Опиянени от комфорта те ще подтискат неудобните въпроси относно живота и Бога.

Но това не може да продължава безкрайно.

Плачът настояваше:

– Аз не съм противоположен на вярата. По-скоро съм вяра смесена със скръб.

Колкото по-силно вярваме в Божията доброта, толкова по-горещо протестираме, когато нещо я скрие от нас.

Нормално е да дадем глас на самотата си, да извикаме високо оплакванията си, да сме ядосани, да нямаме всички отговори……

Въпреки това Бог тича към нас, прегръща ни и плаче заедно с нас там.

И тогава забелязваме през сълзите, че Този който плаче има прободени ръце. Тялото Му е наранено, а лицето обезобразено.

И осъзнаваме, че Той също страда.

Младена бе навела глава и разсъждаваше на глас:

– Мислех си, че като съм спасена, ще прекарам живота си, разхождайки се покрай тихи води и лежейки на зелени пасища. Нямах представа, че да приема с отворени обятия Исус като капитан на живота си, означава, да се запиша като войник в Божията армия.

От тогава мина доста време и тя бе разбрала нещата по-добре, за това изповяда:

– Исус не е дошъл да донесе мир, а меч, а аз съм повече от победител в Христос.

Не веднъж бе чувала:

– Врагът идва, за да убива, краде и унищожава.

– Да, – каза си тя, – демоните имат една и съща мисия, но използват различни тактики.

Младена стана от стола, направи няколко крачки и отбеляза:

– Например, духът на страх атакува вярата ни, а духът на отхвърляне атакува нашата идентичност.

Тя въздъхна:

– Армията на сатана е добре организирана. Той изпраща специфични духове срещу вярващите, за да ги извади от релсите и отклони от целта им в царството.

Младена не изпитва страх, за това смело заяви:

– Духовното робство може да се проявява по много начини, но добрата новина е, че победата може да бъде наша.

Тя плесна с ръце и се завъртя:

– Ходейки в дадената ни от Бога власт, ние можем ефективно да водим битки и да печелим във войната.

Крум бе отчаян. Съмнения го гнетяха.

– Какъв вярващ съм, щом се пораждат в мен подозрение, опасение, страх, мнителност, недоверие, недоверчивост …..?

Страхил го потупа по рамото:

– Може би това е момент, в който вярата ни има най-добрата възможност?

– За каква възможност говориш? – тръсна глава Крум.

– Нима не трябва да бъдем предизвикани, така че нашите мнения и вярвания да бъдат прегледани и подновени?

Крум само изпухтя.

– Натиска, който усещаме като последователи на Исус, – продължи спокойно Страхил, – довежда до благодат за тези, на които им е трудно да вярват. Така се създава пространство за израстването на една по-ангажирана вяра.

Крум сбърчи нос, но нищо не каза.

Затова пък Страхил имаше още много неща да му разкрие:

– Божият народ откри своя глас когато беше в изгнание. Така бе написана по-голяма част от Библията. По този начин започват революциите. Идентичността се ражда в агонията на изгнанието. И когато тя бъде открита, ще бъде уникална и различна в своите противоречия, връщайки един невярващ свят обратно към Бога.

– Ако това е вярно …, – смънка Крум.

– Това означава, – продължи мисълта му Страхил, – че трябва да изпадаме в паника, когато светът ни подхвърли съмнение. Няма причина за страх.

– Лесно е да се каже, – махна с ръка Крум.

– Независимо дали е културен натиск, трагични житейски събития, емоционални колебания, нарастващите тревоги в духовното изграждане или някакъв скрит вътрешен гняв, – продължи настървено Страхил, – трябва да си благодарен за потенциала, който получаваш, за да се придвижиш напред по начин, който не си имал преди.

Крум крачеше напред назад, но все още не бе убеден в думите на приятеля си.

Страхил се усмихна окуражаващо:

– Съмнението не е краят на историята, то е интригата в нея и се явява като неразрешен и постоянстващ въпрос. Съмнението те кара да преоцениш историята на живота си. Какви са твоите ценности? В какво наистина вярваш? В каква посока искаш да поемеш?

В погледа на Крум загоря пламъче:

– Аха – плесна с ръце той.

А Страхил това и чакаше:

– Съмнението може да даде различни резултати. Изборът е твой. Съмнението, в основата си, е неутрално, от значение е само това, което правиш с него.

Бе 13 септември 1501 г. Микеланджело Буонароти си плю на ръцете, взе чука и длетото, приближи се до огромния мраморен блок и започна да премахва всичко ненужно от него.

Минаха две години и четири месеца. Водеше се голяма борба между човека и камъка.

Най-накрая през януари 1504 г.скулпторът представи своето творение на света.

Безформеният мраморен блок бе придобил образа на древния библейски цар Давид.

Цялата градска управа дойде да приеме работата му. Техният ръководител Пиеро Содерини бе не само покровител на изкуствата и талантите, но беше и основният клиент на статуята на Давид.

След като видя пет метровия шедьовър на Микеланджело Содерини реши да се покаже като голям специалист.

По това време във всички държави основният клиент трябва да намери поне един недостатък на изпълнителя.

И въпреки, че това си беше шедьовър, той бе намерен.

С внушително си излъчване на тънък познавач синьор Содерини заяви:

– Носът на Давид … е твърде голям …

Обикновено всички изпълнители започват да спорят, че работата отговаря на всички норми и стандарти, но не и Микеланджело.

Скулпторът дори не се възмути.

Той мълчаливо постави стълбата до статуята, взе инструмента в едната си ръка, а с другата почти незабележимо грабна шепа малки парчета и мраморен прах от подножието на своя колос.

Изкачвайки се по стълбите, скулпторът започна да имитира енергична дейност.

Удряше длетото с чука толкова ревностно, че мраморният прах и парчета се разнасяха на всички посоки, дори някой се изсипаха върху приемната комисия.

Всъщност Микеланджело умело имитираше ударите и ловко разпръснати фрагментите.

Носът на Дейвид не бе променен.

След няколко минути представлението приключи.

Скулпторът слезе и почтително попита:

– Така добре ли е? Харесвате ли промените?

Пиеро Содерини отговори снизходително:

– Сега е съвсем друго. Статуята стана по-красива.

Живко плесна с ръце и каза:

– Колко жалко, че животът не винаги ни дава втори шанс.

– Така е, – съгласи се Тотьо. – Има моменти, когато нашите лоши решения, като груба дума, казана на приятел, грешка в работата, нездравословен житейски избор, ни струват скъпо.

Пано въздъхна:

– Губим приятелство. Уволняват ни от работа. Здравето ни се влошава…..

– А ако променим решението си? – попита Климент.

Тотьо махна с ръка:

– И тогава нямаме гаранция , че всичко ще се управи.

– Само Божията милост може да ни даде отново втори шанс, – усмихна се дружелюбно Вълчо. – Милостивият Бог ни облива с прошка и ни окъпва с любов. Той винаги е милостив и състрадателен. Помолим ли Го за прошка, винаги ни я дава.

Стефан допълни:

– Той е Бог на милост, за това ние можем да живеем без страх. Винаги имаме достъп до мира, който Той ни дава щедро и изобилно.

Вълчо продължи ентусиазирано:

– Той обещава винаги да бъде с нас и да ни преведе през всяка тежка ситуация и всеки труден период. Дори когато правим грешки, Той винаги предлага прошка на каещото се сърце.

– Мисля си, – почеса се по главата Живко, – вместо да се безпокоим за вчера, Божието желание не ни ли насочва към днешния ден?

– Това е красотата на милостта, наличието на втори шанс, с поглед напред, насочен към бъдещето, което Той е приготвил за нас, – усмихна се тържествуващо Вълчо.