Сутринта беше мъглява. Доскоро беше валяло и всичко изглеждаше сивкаво и мрачно.

Надя погледна през прозореца, въздъхна дълбоко, тръсна глава и заяви:

– Щом дъждът е спрял има надежда. Веско, Мая, къде сте? Хайде обличаме се и ще излезем на разходка.

Чу се топуркане на детски крачета. Изведнъж зад вратата надникнаха два чифта очи, последвани от широка и радостна усмивка, грейнала на лицата на момче и момиче.

– Разходка ли? – каза момичето – Най-после …

– А как е времето? Спря ли поне да вали? – каза съвсем сериозно момчето.

Мая сръчка брат си и сърдито му каза:

– Времето, времето, ти все от времето се интересуваш. Не искам повече да съм затворена в къщи. Дори и сняг да е навалял пак ще излезем, нали, мамо?

– Обличайте се бързо, – усмихна се майка им.  – Излизаме на разходка.

Децата не чакаха повторна покана, втурнаха се към вратата, а след тях се чу смях, тропане на чекмеджета, скърцане на врати.

След десетина минути, двамата бяха готови и чакаха майка си на вратата.

След дъжда всичко беше мокро и сиво, но малко след това облаците се разпръснаха и слънцето се усмихна лъчезарно.

– Вижте, – посочи с ръка Мая към една паяжина, която бе изпъстрена с капчици вода. – Блестят като диаманти.

– Наистина, сякаш е покрита със скъпоценни камъни, – възкликна развълнувано Веско. – Истинска красота.

– Това ме подсеща за диамантената сватба, която празнуваха скоро баба ви и дядо ви, – каза Надя.

– Какво е това диамантена сватба? – попита Мая.

– Това означава, че цели шейсет години са живели заедно, – поясни Веско.

– И не са се карали? Не са се сърдили? ….. – полюбопитства Мая.

– Живота им не е бил лесен, – каза Надя, – но тъй като са го посветили на Бога, това коренно ги е променило и те са имали много благодат. Тя е достатъчна, когато чувстваме, че живота ни е мрачен и обременен.  Защото Божията сила в немощ се показа съвършена.

– Бог прави всичко правилни и красиво, – каза тихо Веско.

– Господи, дай ни да виждаме тази красота, – възкликна Мая.

Надя прегърна децата си и тримата шумно се разсмяха.

Когато момичетата са малки мечтаят за принцеси, искат да бъдат и те такива или най-малкото да ги срещнат в живота си.

Малката жителка от Сиатъл успяла да срещне принцеса по време на разходка с майка си.

Истината е, че момиченцето е приело за приказна героиня булка в бяла сватбена рокля, но от това усещането за вълшебство съвсем не губи от стойността си.

Скот Робъртсън и неговата млада съпруга не веднъж са позирали за своите сватбени фотосесия. Така, че фотографът им успял да снима милите и трогателни кадри на срещата на момиченцето с принцесата на нейните мечти.

Освен това детето седнало в ръцете на булката, получило бяло цвете от букет, като сувенир за спомен.

Денят беше хубав. Слънцето не беше много силно, а това предразполагаше за разходка. Милена реши да излезе и да се завърти край пазара.

Хората минаваха и оглеждаха плодовете и зеленчуците, но погледа на Милена бе насочен към цветята. Тя много ги обичаше.

Целия и дом бе изпълнен с какви ли не цветове жълти, червени, оранжеви, лилави, …. Мирисът им се разнасяше из всички стаи. Балкона си бе превърнала в малка цветна градинка.

Милена приближи към няколкото сергии с цветя, семена и луковици предназначени за отглеждане на любимите ѝ растения.

Растението в саксията имаше само две хилави листенца, Но Милена не откъсваше поглед от него.

– Ще го вземете ли? – попита я продавача.

„Не е ли по-добре да си намеря нещо по свежо? – помисли си Милена. – Но като си помисля, в кухнята имам едно малко местенце, в което тази саксия би се побрала идеално“.

Накрая се реши и го купи.

На усмихнатия продавач, който се бе отървал толкова лесно от това невзрачно растения, тя каза:

– Дори и да умре, нищо няма да загубя.

Минаха няколко месеца. На растението се появи едно листенце, а след това и още едно. Докоснато от слънчевата светлина и редовно поливано с вода, цветето започна да се съвзема.

Сега вече Милена често поглеждаше към него и се любуваше на красивите му цветове. Един ден като го гледаше, се замисли и си каза:

– Колко прибързано си правя изводи и за цветята, и за хората….

Самата тя бе казвал много пъти пред други хора, за други, които не ѝ вдъхваха доверие:

– О, на това момиче не може да се разчита. Виж само колко татуировки има върху себе си.

– Това момче няма никакъв шанс, като знам от какво семейство произхожда.

– Този човек не бива да назначен на тази длъжност, той е бил в затвора….

Милена разбираше колко пъти бе бъркала, като съдеше хората, вместо да им  помага да почувстват Божията любов, милост и грижа.

Бог бе докоснал сърцето ѝ и нещо се бе променило в нея. От сега нататък тя щеше да гледа на хората през Божиите очи.

Денят бе слънчев. Петър с приятелите отидоха на разходка с колелета си.

Изведнъж едно от момчетата забеляза, че в канавката нещо шава.

То извика:

– Там има нещо!

Това привлече вниманието на останалите. Те оставиха колелетата си и хукнаха към канавката.

Там лежеше куче, кокер шпаньол. Животното охраняваше пакет.

Това, което видяха в пакета, накара момчетата да потръпнат. Там имаше четири мъртви кученца. Те бяха скоро родени.

Благодарение на състраданието на момчетата кучето, което нарекоха Лена, бе настанена в един дом, където се отнасяха много добре с нея.

Навярно бившите собственици на Лена бяха я изхвърлили заедно с кученцата ѝ. Въпреки всичко кучето не се бе откъснало от малките, независимо от това, че бяха мъртви.

Всяка седмица Антоанета излизаше с приятелката си Боряна и нейното куче Боби на разходка.

Веднъж срещнаха две големи кучета. Боби реши да ги закачи. Боряна и собственика на големите кучета се опитаха веднага да разделят домашните си любимци.

Антоанета само гледаше и си мислеше: „Ако решяха тези кучета можеха да схрускат набързо Боби и дори да се огледат за още. Боби е умно пале и би трябвало, съобразявайки се с размерите си, винаги да поставя Боряна пред себе си“.

По време на разходката Антоанета сподели с Боряна:

– Ти знаеш, че съпругът ми има сериозни здравословни проблеми. Притеснявам се, как ще се справя в тази ситуация финансово и физически, докато се грижа за него.

Боряна попита приятелката си:

– Мога ли да се помоля за теб?

Антоанета смутено кимна с глава. Искрената молитва на Боряна, припомни на Антоанета, че тя прекарва повече време в притеснения, отколкото в молитва.

Изведнъж Антоанета осъзна грешката си и си помисли: “ Колко много си приличаме със Боби. Когато дойда трудностите, аз се втурвам напред, вдигайки шум, подскачайки смело. Дори не осъзнавам, колко съм неадекватна, особено в някои наистина сериозни ситуации“.

Боряна я бе посъветвала в такива случаи да направи следното:

– Това, което трябва да направиш е да оставиш грижите си на Този, Който може да реши всеки проблем. А това става само с молитва.

Антоанета приведе глава, а устните ѝ тихо зашепнаха:

– Благодаря Ти,  Боже, за молитвите на моите приятели и близки. Разбирам, че тревогата е безполезна и че само молитвата има сила.  Помогни ми за в бъдеще да избирам молитвата, вместо тревогите.