Дискусията се бе превърнала в бойно поле. Търсеше се границата между съденето и казването на някого нещо, което би трябвало да претърпи промяна в него, но с любов.

Едни смятаха, че щом кажеш истината, това е напълно достатъчно, а потърпевшия си има грижата, как да се справи с проблема.

Други наблягаха на съчувствието и любовта.

Всички говореха и никой не се вслушваше в аргументите на другите. Тогава Жеко размаха ръце, за да спре разгорещените спорове и предложи следната ситуация за размисъл:

– Представете си, че Иван влезе и на челото му има черно петно. Какво бихте направили тогава?

– Ще го посоча с пръст и ще се развикам: „Погледнете, Иван май се е навирал в печката!“ – Подскочи от мястото си Марко и се ухили на всички.

– Да, но така той ще стане за присмех на другите! – недоволно реагира Милко.

– Но аз не го осъждам, а само го показвам какво не му е наред! – подчерта Марко.

– Помисли добре върху това, което правиш! – намръщено го погледна Милена, – Всички ще се разсмеят и ще им бъде весело, освен на Иван. На него ще му се иска да потъне вдън земята.

– Нима този сарказъм е разновидност на критика или осъждение? – вдигна рамене Марко.

– Ако искаш наистина да помогнеш на Иван, – започна по- меко Любомир, – по-добре го отведи настрани и му кажи: „Имаш черно петно на челото. Изтрий го, докато другите не са го забелязали“.

– Такова тактично и искрено отношение се явява в следствие на желанието да се помогне на човека, – натърти Драган.

– Това е истинска проява на съчувствие и любов, – констатира Жеко.

И всички се съгласиха.

Времето напредваше, но родителите не бързаха да се разотиват. Те все още обсъждаха проблемите свързани с децата им и търсеха изход за всяка възможна ситуация.

– Нашите домове трябва да бъдат място на морални, духовни, социални, емоционални, физически преимущества, – повиши тон една изрусена майка.

– Ако мислите, че можете да правите вашите си работи в уединението на собствения си дом, по-добре помисли отново! – обади се един мустакат татко.

– Бог е извършил своята работа и ние ще претърпим сериозни последствия, ако откажем да следваме Неговите инструкции за нашите домове, – наблегна дребна женица.

– Разрушение и унищожение са днес навсякъде около нас, – измърмори недоволно очилат мъж.

– Какво точно имате предвид? – настоя да узнае слаба накъдрена младолика жена.
– Говоря за това унищожение,  – започна да обяснява мъжът с очилата, – с което пряко е свързано с отричането на моралното, духовното, емоционалното и социалното обучение на нашите деца.

– Ако не поверим децата си на Бог и на Неговите начини за промяната им в живота, – надигна се пълна жена, изпълнена с ентусиазъм в живота, – те ще разработят свои стандарти и ценности, които са основани на това, което чувстват и мислят приятелите им или това, което изглежда като подходяща според тях работа.

– Така в едно поколение ще създадем видим хаос и объркване, което ще е резултат от „търсенето“ на децата ни на пътя в живота, – отбеляза доста възрастен господин, които може би бе дядо на някое от децата, защото беше прекалено възрастен за баща.

– Бог ни инструктирал да говорим и даваме пример как да се живее и това не е някакъв шаблон или догма, а нещо, което наистина работи, – натърти плешив мъж с големи ококорени очи.

– Ако искаме да предотвратим разочарованието от развитието на деца си,  – заключи червенокоса жена, която бе учителката на децата, чийто родители обсъждаха важни теми за бъдещото на  наследниците си, – нашите домове трябва да бъдат места на морална и духовна награда за тези, които живеят в тях.

Къщата на Тодор Давчев се намираше точно срещу черквата. Той много обичаше да излиза отпред и да наблюдава минаващите оттам. Имаше си спестени пари за черни дни, че и повече, затова не се страхуваше от настъпващите промени в икономиката.

Веднъж при него дойде Дечо. Наричаха го приятел на бедните, защото не минаваше ден да не помогне на някой от тях със нещо.

– Бай Тодоре, – каза Дечо, – ще дадеш ли нещо за моите приятели?

– За днес нищо, – троснато му отвърна Давчев.

– Трябва да помогна на една бедна жена, която днес роди, но няма дори с какво да увие новороденото, – започна да обяснява Дечо.

– Нямам, – скъпернически скръцна със зъби Тодор.

– Навярно тогава ще се смилите над едно младо красиво момиче, което е останало без работа и няма пари за хляб, – продължи да настоява Дечо.

Когато просителят видя киселата физиономия и намръщеното лице на Тодор, добави:

– Така ще го спасите от лошия път, който е решило да поеме.

– Точно за такава, ли? – изви тялото си на една страна Давчев и се изплю на земята.

– А какво ще дадете за работник, който сам се изхранва, но за беда днес е паднал от скелето, счупил си е крака и е останал без надница? – попита умолително Дечо.

– Нищо, казах ти, че нямам, – категорично отсече Тодор.

– Хайде, господин Давчев, – подкани го смирено Дечо, – отворете щедро кесията си и бъдете сигурен, че като никога до сега ви се отдава случай, да извършите едно добро дело.

– Не разбра ли, че за такива нямам, – Тодор се постара да не изкрещи, все пак се намира пред собствения си дом.

– Вие сте милостив човек и няма да оставите тези окаяници без помощ, – опита още един път Дечо.

– Остави ме на мира, – кресна му Тодор. – Когато искам да дам, не карам никой да ме моли ….

При тези думи Давчев обърна гръб на Дечо и се упъти към вратата на дома си. Но тъй като Дечо не преставаше да го моли за още някой, той се обърна и му зашлеви една плесница.

Дечо се засмя и в отговор каза:

– Това беше за мен, а за нуждаещите се?!

Разтреперан от яд Тодор Давчев влезе в дома си и тръшна вратата зад гърба си.

Слънцето ярко грееше. На Григор му бе приятно да гледа как след дъжда всяко стръкче, освежено от изобилната влага, бе вдигнало глава нагоре. Радост и мир преливаше от всичко наоколо.

Григор от далеч забеляза Хито, който бе известен с пиянството си и побоищата, които предизвикваше.

– Странно, – каза си Григор, – изглежда ми доста променен. Прилично облечен е. Няма петно или мръсотия по дрехите му, а очите му искрят с някаква притегляща светлина.

Хито му се усмихна и любезно го поздрави:

– Здравей, Гриша!

Нямаше никаква следа от предишния грубиян и скандалджия.

– Хито, какво се е случило с теб? – попита го Григор.

– Синът ми стана свещеник, – отговори запитаният.

„Я гледай ти, синът на такъв човек като Хито е посветил живота си на Бога“, – помисли си Григор.

Но на него съвсем не му бе ясно, какво бе връзката между промяната му и това, че синът му е станал свещеник, затова изумено попита:

– Но как стана това?

– Веднъж, – каза бившият пияница, – аз наругах сина си без причина и го напсувах, а той ми се поклони и ми поиска прошка. Тогава нещо се обърна в душата ми. Представяш ли си, той е свещеникът, а поиска прошка от мен простака. От тогава престанах да пия и да се забърквам в скандали. Повярвах в Бога.

– Явно, – усмихна се Григор приветливо, – друг човек си станал.

Навън от църквата изтича младеж, Ченко го догони и в движение попита:

– Яворе, какво ти става? Защо хукна така навън?

Явор погледна приятеля си, намръщи се, стисна зъби и недоволно измърмори:

– Евангелизиране, благовестие, ….., основното поръчение, …. Писна ми от всичко това. Думи, високопарни изказвания, приказки…. Нека те да дойдат да видят как се говори.

– Успокой се, – помоли го сърдечно Ченко.

– Започнеш да им казваш за Исус, а те: – яростно продължи да излива болката си Явор, – „Глупости. ….. Не ми говори…. Не ми се слушат такива работи“. А някои просто те псуват и се подиграват с теб …

– Не всички, ще искат да чуят, но ти трябва да им кажеш, – спокойно, но настойчиво заяви Ченко.

– Тогава какъв е смисълът на всичко това? – роптаеше още повече Явор.

– Слушай, – дръпна го Ченко за ръката, – за това и ние имаме вина.

– Каква искаш да кажеш? – недоумяващо разтърси глава Явор.

– Когато свидетелстваме, нямаме Божията сила, защото не сме се очистили, – опита се да обясни на приятеля си Ченко.

– Какво, идеален ли трябва да стана, за да благовествам? – саркастично се усмихна Явор.

– Абсолютно чисти във всичко ако бяхме, нямаше да сме на тази земя, – примирено каза Ченко, – но за да имаме сила за свидетелстване, трябва да имаме общение с Бога.

– Колко пъти съм се молил и всичко е било напразно, – отчаяно размаха ръце Явор.

– Не казах да се молиш, а да общуваш с Бога, – подчерта Ченко.

– Не те разбирам, – Явор се озадачи.

– Ние всеки ден се освещаваме или с други думи променяме, като общуваме с Бога, – обясни Ченко. – Този процес е дълъг и той ще продължи, докато сме на тази земя.

– Тогава? – Явор се обърка нацяло.

– Представи си, – започна да обяснява чрез пример Ченко, – дошъл си ми на гости, а от кухнята се разнася чуден аромат на приятно приготвена супа. Ти вдъхваш от това благоухание и мечтаеш за една пълна паница с такова чудо. Сядаме на масата, слагам чинията със очакваното ястие пред теб и ти подавам лъжица, която не е нова, но измита, изчистена и въпреки всичките ѝ недостатъци годна за употреба.

– Е, и? – нетърпеливо се обади Явор.

– А сега си представи, – продължи Ченко, – че лъжицата е покрита от единия край със засъхнала мазнина, нещо се чернее, вероятно остатък от предишна храна и за най-голяма изненада малко червейче се е свило на кравай в най-ниската ѝ част. Какво ще направиш тогава?

– За да не те обидя, – въздъхна дълбоко Явор, – ще кажа, че не съм гладен или че скоро съм ял.

– Но супата така силно ухае, нима ще устоиш на тази вкусотия? – със съблазнителен глас попита Ченко.

– Ти луд ли си? Как ще ям с такава лъжица? – сопна му се Явор.

– Така поднасяме Благата вест на хората, а после се чудим, защо не искат да „похапнат“, когато им предлагаме нещо много чудно и невиждано. Може да не си съвършен и идеален, но общението с Бога те очиства достатъчно, така че да имаш сила да свидетелстваш.

Явор бе вече по-спокоен. Яростта му се бе стопила.

– Вярно е, че претупвам молитвата, – призна си Явор, – а после искам да правя нещо, за което нямам сила.

Ченко се усмихна и потупа приятеля си по рамото.

– Какво ще кажеш? Май е време за промяна а?