Ганчо наблюдаваше съсредоточено гнездото. То бе точно на електрическия стълб. Към съзерцанието се присъедини и бай Христо.

В гнездото две малки щъркелчета подаваха глави. Долетя от някъде единият от по-големите щъркели. Той носеше в клюна си сух клон. Положи го в гнездото и изщрака с клюна си.

– Интересни са?! – констатира бай Христо, като не откъсваше поглед от гнездото.

– Гледам ги и се чудя дали вече са преминали урока за разперване на крилата над гнездото, – каза като че ли на себе си Ганчо.

– Как да разперват криле? – попита бай Христо.

– Наблюдавал съм ги не един път, – усмихна се Ганчо. – Майката най-напред хваща щъркелчето за шията. Издига го над гнездото на два три метра и го пуска.

– Малкото няма ли да се пребие? – ококори очи бай Христо.

– При падането щъркелчето пърха с криле и плавно се спуска в гнездото, – каза Ганчо. – Щом бащата разширява гнездото, сигурно наближават тези уроци.

– Интересно, това никога не съм го наблюдавал, – поклати глава възрастния човек. – Виждал съм как прелитат до близкия покрив, но този полет над гнездото …. Дори не съм чувал за него.

– Преди да се научат да прехвръкват до близкия покрив, майка им ги учи да разперват криле над гнездото – уточни Ганчо.- Това е първият им урок.

– Интересно наблюдение си направил, – каза бай Христо.

Ганчо доволен от похвалата, продължи да разкрива резултатите от наблюденията си:

– В цялото село има около 15-20 гнезда. Това означава, че всяка пролет в село долитат 30-40 щъркела, а есента отлитат три пъти повече, – започна да пресмята Ганчо на глас.

– Цяло щъркелово нашествие, – засмя се бай Христо. – Навярно заради това, че тук има река, много храна, пък и хората не са лоши.

– Не е само това, – поклати глава Ганчо. – Надолу по реката има и други села. Там хората също не са лоши, но защо няма толкова щъркели?

– Интересно защо?

– Защото щъркелът усеща къде най-малко бие градушка и там си вие гнездото, – започна да обяснява Ганчо.- Тези птици вият гнездата си на открито. Представете си какво ще стане, ако над село започне опустошителна градушка. Яйцата им и малките им ще бъдат унищожени от ледените топчета. Не сте ли забелязали, че градоносните облаци ни заобикалят? Е, чукне малко, но слаба работа.

– Нима щъркелите имат карта на местата, където пада град и избягват там да вият гнезда? – усъмни се бай Христо.

– Така излиза, – заключи Ганчо.

Пролет. Ясен слънчев ден. Листата тепърва започват да се разпукват. Младата трева си пробива път към повърхността. Птичките прелитат и радостно чуруликат.

Двама души излязоха на улицата.

Единият дълбоко пое свежия пролетен въздух, щастливо се усмихна на яркия нов ден и одухотворен, тръгна към предстоящия живот.

Вторият човек не се въодушевяваше от пролетното оживяване на природата.

Изведнъж той видя на тревата изпражнения, оставени от четириноги приятели и техните безотговорни стопани. Мощна вълна от справедливо смущение нахлу в него.

Той негодуваше, сърцето му бясно биеше. Животът за него се оказа напълнен със всякакви мерзости.

Да, ние не сме съвършени, хората не винаги извършват достойни за възхищение постъпки. Природата не е в състояние да угоди на всички наши прищявки….

Но ние решаваме на какво да акцентираме вниманието си.

Мисля, че хора, които могат да видят красотата около себе си, са готови да я създават. Те могат да извършват добри дела и да допринасят за хармонията в света.

Случвало ли ви се е да срещнете хора, които са оцелели след голямото бедствие, което ги е принудило да прибегнат до пламенна молитва? Малко от болката на нещастието е утихнала, но вярата остава и сгрява душата.

В края на пролетта наблюдавах буря. Сякаш в небето се бяха отворили. Опустошението бе ужасно. Нито една мрежа извън къщи, не се спаси от урагана, който събори и мощния дъб, разперил своите силни клони в двора ни.

След известно време светкавиците и гръмотевиците престанаха и дъждът спря. Усети се западен вятър със приятен аромат, които подгони облаците.

А отделящата се буря обгърна снагата си с многоцветна дъга. И с усмивка озъртайки се назад, отпраши, изчезвайки надалече.

В продължение на седмици полята бяха изпълнени с пъстри цветя, а през лятото поляните бяха облекли премени от зелена трева. Водата в потоците не пресекна, а дърветата хвърляха още по-дебела сянка.

И всичко това бе благодарение на преминалата буря, макар хората да бяха забравили отминалия ураган, неговата дъга и потоци вода.

Бог, може би, няма да ни даде лесен път до Обетованата земя, но Той е обещал, че в този път ще бъдем в безопасност.

Благодарение на ураган в Индия са били открити златни находища.

Може би най-тежките бури са довели някои от нас до откриването на неизчерпаемите богатства на Божията любов в Христа Исуса.

Борислава живееше със семейството си в един планински район. Времето там бе вечна пролет, защото сезоните не са рязко разграничени.

Температурите се задържат в един постоянен интервал почти през цялата година. Единствената по-съществена промяна на времето бяха валежите.

Не всички растения оцеляваха, но повечето се възстановяваха през дъждовния период. Но имаше и такива растения, които имаха здрави корени които не се влияеха от промените на времето.

Това много прилича на нашия духовен живот.

Идва време на суша, когато не усещаме Божията любов и близост, но ако здраво сме вкоренени в Словото и молитвата, не губим надежда, че след всяка суша идва изобилие.

Мина есента през старата градина.

Погледна я невярващия човек

и горчиво заплака,

страхувайки се от идването на зимата.

– Ето, такъв е животът, – зарадва се вярващия.

Мислейки, че след есента,

по-късно ще дойде и пролетта.

Само, че не земната, а вечната!