Вера реши да обучава сама сина си у дома, нали вече разрешиха домашното обучение.

През миналата година Вера научи Митко да пише буквите. Подобно на повечето момчета синът ѝ не седеше на едно място. Потича, подскача и едва тогава отиваше до масата, за да напише някоя буква.

„Как да го заинтересувам и да събудя интереса му – помисли си Вера. – Иска ми се да бъде по активен в обучението“.

Изведнъж ѝ дойде интересна идея и тя реши да я приложи.

Ето какво бе измислила.

В началото на всеки ред тя рисуваше рицар или богатир, а в края дракон или злодей-разбойник. Тези фигури тя изобразяваше съвсем схематично.

Вера каза на сина си:

– Когато напишеш един ред, той е мост над пропаст и чрез него рицарят може да се добере до врага, да се пребори с него и да го победи.

Митко я гледаше с широко отворени очи. Тази история много му хареса.

В крайна сметка се получи желаният резултат.

Синът с увлечение започна да изписва буквите, а след това дорисуваше недостигащите елементи от сюжета.

С течение на времето, когато Митко усвои буквите, интересът му към тази игра спадна. Обучението отново започна да го отегчава. Не му беше интересно да пише отвлечени думи и фрази.

Един ден Вера предложи на Митко:

– Започни да пишеш писма на своите приятели, а може и на братовчедите си.

Митко бе във възторг от тази идеята  и веднага се хвана за работа.

През тази година той изпрати много писма.

Навярно тук помогна и романтиката на самото изпращане на писмата.

Първо трябваше да се отиде до пощата. Второ бе необходимо да се залепят марки на плика. Трето писмото тържествено се пускаше в кутията, а накрая се нетърпение се очакваше да се получи отговор.

Митко бе нетърпелив. Понякога по два пъти и повече изтичваше до пощенската кутия, поставена на входната врата, за да види, дали някой не му е писал.

Така Митко се научи да пише.

Павел с радост показва на приятеля си своя дом. Развежда го из стаите. За всяка по-интересна вещ съобщава от къде е купил или как я е получил.

– Виждаш ли мечата кожа на пода? – попита Павел приятеля си. – Застрелях я в Сибир. Кошмарен бой беше. Въпросът бе или аз, или тя.

– Да, – прозявайки се съгласил приятелят му, – ти би изглеждал зле на пода.

– Животните са с опашки и без опашки, – обясняваше Кольо на приятеля си Димчо.

– Глупости, – махна с ръка Димчо, – не е вярна класификацията ти.

– Така е, – не отстъпва Кольо.

– А змията? – хитро го погледна Димчо. – Тя е опашка без животно.

Слънцето прежуряше, но под сянката бе прохладно. Димо бе навел глава и слушаше напътствията на поп Кирил:

– Скъпи мой приятелю, не ти ли бяха достатъчни пет работни дни, за да задоволиш потребностите си? Запомни, пари изкарани в неделя са огън, който ще погълне и останалите ти средства. Колкото искаш работи, но Бог ще ти даде толкова, колкото намери за добре.

Димо неохотно клатеше глава:

– Обещаха ми много повече пари, отколкото мога да изкарам за две седмици.

– Неделята е ден за Бога. Той трябва да се посвети на Него, – продължи поп Кирил. – Най-важната ти работа в този ден е да отиде на църква, да се помоли, да чуеш Божието Слово. Това трябва да го правиш с цялото си семейство. Защото ако децата не дойдат в църквата като малки, те няма да дойдат в нея и като големи.

– Да, но децата ми искат обувки, дрехи, храна, – упорстваше Димо – А сега вече и смарфони, лаптопи, таблети и каква ли не още техника. От къде да взема пари за всичко това?

– В неделя трябва да се погрижиш за своята душа. Човек освен тяло има и душа. Защо пренебрегваш душата си?

Димо се готвеше вече да си тръгне, когато поп Кирил го спря:

– Послушай ще ти разкажа една история.

Димо наостри уши, той обичаше приказките и историите, които разказваше попа.

– Един богат човек срещнал на пътя си просяк. Беднякът му разказал за своите нещастия. Богатия го съжалил и от седемте лири в джоба си му дал две. След това просякът разказал и за други своите беди и получил още две лири. Било време за обяд и богаташът поканил просякът на трапезата си. Докато се хранели беднякът разказал още една история от живота си и получил още две лири. Когато получил шестте лири, просякът измъкнал от джоба си нож и поискал, и седмата лира.

– Каква неблагодарност, – възмути се Димо.

– Какво му се полага на този просяк? – попита поп Кирил.

– Смърт, – извика Димо.

– И ти заслужаваш такова наказание, – каза поп Кирил. – Ти и този неблагодарен просяк. Бог ви е дал шест дни и само един  е оставил за Себе Си. А ти и този ден искаш да Му вземеш.

В действителност, в суетата на ежедневието много забравят за църквата. Ходенето на църква в неделя за тях е напразно пропиляно време. Страхувайки се как ще преживяват, хората се трудят цяла седмица, а в неделя пируват, вършат безумия и се отдават на пороците си. Не разбират колко много губят, ако не отидат в храма в неделя.

Ако свещеникът ви бе казал, че ще ви даде по 100 лева, ако дойдете в църквата в неделя, щяхте ли да правите уговорки, че не можете да отидете, защото сте заети. Съмнявам се. Може би бихте тръгнали още на разсъмване и бихте пристигнали в църквата много преди свещеника.

Мартин и Николай седяха в близката градина и разговаряха. Те бяха приятели още от малки и често обсъждаха мисли, които ги вълнуваха или неща, които им правеха впечатление.

– Какво е нормално за днешното общество? – възмутена тръсна глава Мартин. – Погледни какви филми само се пускат и по телевизията и по кината.

– Филмите трябва да забавляват, а не да натоварват хората, – каза много тихо Николай.

– И какво излиза, че на човек му е скучно в този живот? – попита Мартин.

– Ако животът е само един ден, – започна да расъждава Николай на глас, – за да бъде добър този ден, това е напълно достатъчно. Тогава жовотът буквално лети, зашото той е пуст.

– Забързаното ежедневие увеличава вътрешната ни пустота, – констатира Мартин.

– Мисля, че не е правилно да се изтриват всички граници и да се снемат ограниченията. Виж колко са свободни взаимоотношенията между момиче и момче, а резултата е рушащи се семейства, бездетни жени ….

– И така всичко тихо си преминава, – смръщи вежди Мартин. – Всички смятат това за напълно нормално.

– Не мисля, че мога да съдя останалите, – дълбоко въздъхна Николай, – но всичко е взаимно свързано. Всичко е следствие на това, че хората не виждат смисъл в живота си. Те гледат повърхностно, имат някакви еднократни стремежи.

– Мисля, че това е тръгнало още от древни времена, когато са се появили парите.

– Всичко идва от това, че ние неправилно разбираме ролята на парите в нашия живот, – махна с ръка Николай. – Безмислено прекарваме времето си с една единствена цел, колко повече да натрупаме от тях.

– Виж, думата „богатство“ и „Бог“ са близки по звучение и нямат в себе си отрицание. Аз бих изкарвал пари, за да помагам на другите. Сърцето ми е силно привързано към взаимопомощ, приятелство и поддържане на близките ми.

– Според мен това е основният принцип, който трябва да бъде заложен в нашия живот, – каза възторжено Николай. – Човек трябва да се занимава с това, което му харесва и да помага на другите хора. Да умее да се отдава.

– Всеки човек е режисьор на своя живот, – каза Мартин. – Както си построиш сценария, така ще върви и действието.

– Ако човек се научи да се отдава, тогава всичко, което прави, ще се връща към него, а няма да пада някъде в пространството.

– Времето напредна, – посочи с ръка часовника си Мартин. – трябва да помогна на мама, обещах ѝ.

– Добре, – със съжаление се отзова Николай, на него му се искаше още да си поговорят. – Изкаш ли утре да идем до старческия дом, той е на две преки от тук?
– С удоволствие, – сърдечно се засмя Мартин. – Тогава утре след училище, какво ще кажеш?

Николай само кимна с глава и двамата се разделиха, всеки към дома си, където ги очакваха ангажименти и отговорности.