Дечко се видя с Мина през лятото на морето. Той не знаеше, че повече няма да я види. Дечко дълго наблюдаваше бледото ѝ лице, по него бе изписано страдание.

Въпреки сенките под очите, те бяха толкова живи, че компенсираха общата отпадналост. А това състояние ѝ бе причинила химиотерапията, но той не знаеше още за това.

Мина бе изпълнена с любов, която предаваше на хората, които срещаше.

Беше толкова хубаво да я наблюдава човек, как играе с децата на плажа.

Дечко помнеше много добре, какво бе направила Мина преди три години за него. Той загуби родителите си при автомобилна катастрофа. Болката бе голяма, но именно Мина тогава му протегна ръка и му каза:

– Не се страхувай винаги ще бъда до теб!

Помнеше, как Мина го прегърна, а после двамата дълго плакаха заедно. Сякаш се бе отприщил бент, който нямаше край. Сълзите намаляха и болката се стопи.

Тогава Дечко още не знаеше, че самата Мина има  нужда от помощ, дори повече от него.

– Господ е Пастир мой, няма да остана в нужда, – засмя се искрено Мина.

Явно тя напълно разбираше този стих. Той бе нейното послание на надеждата. Тя не веднъж бе изпитала Божията любов и милост, затова щедро се раздаваше, без да трепне пред трудностите.

Тялото на Мина бе отслабнало, но духът ѝ не бе сразен.

– От къде намираш сили за всичко това, – попита я Дечко.

– Черпя сила от вярата и упованието си в Бога. За мен Исус е най-цената жертава дадена за хората. Зная, че Исус Христос  победи на кръста смъртта и от тогава, повярвалите в Неговото изкупително дело получават вечен живот.

Простички думи, но те докосваха сърцето и караха мнозина да потърсят отговор на въпросите си при Бога.

Христовата любов е по-силна от смъртта. Изпълвайки Мина, тя ѝ даваше сили да помага на ближния си, да преодолее мъката и болката си.

Австралийците са изправени пред нов проблем. Този път не е кенгуру, не паяк и крокодил са станали виновници за всеобщия ужас, а замърсените с човешки изпражнения крайбрежните райони, които са развалили около 36 прекрасни плажа.

Виновник за времената непригодност на плажовете се оказа най-големият град Мелбърн, преживял няколко проливни дъждове, от които сериозно е пострадала градската канализационна система.

Поток от отпадъците на жизнената дейност на мелбърнците се отправил направо в залива Порт Филип и стигнал до крайбрежните зони.

С тази неприятна изненада местните жители, които са привикнали да прекарват времето си на плажа, се сблъскват вече втори месец.

Еколозите били шокирани, а лекарите са сериозно загрижени от вероятността да избухне епидемия.

Комуналните служби на Мелбърн ще трябва, колкото се може по-бързо да се заемат с очистителните системи.

Нашата планета е прекрасно място. Даже днес, когато изглежда  съвременната наука е открила всички тайни, Земята продължава да ни удивлява със своята красота и необясними явления.

Например в Чили можете да видите тези невероятно живи камъни.

От пръв поглед тези камъни напомнят на някакви органи на животно или човек, които са били затворени в камъка.

Интересното е, че такива камъни могат да бъдат намерени на плажовете на някои места по света.

Мая реши да не се отказва от обувките на високи токове даже, когато отиде на Малдивските острови.

Ежедневен грим и разнообразна козметика, коктейлна рокля, копита и украшения, това е видът в който тя е израснала, даже спи в него.

– Но това е напълно неуместно на плажа, – опитаха се да я вразумят близките ѝ.

– Стига сте ми кудкудякали, всичко това са глупости. Мислете по-нашироко. Та там има не само пясък, а и ресторанти.

Въпреки всичко Мая пълзеше със своите копитца по плажа на Малдивските острови.

Слънце, горещина, край нея скачат малки момчета, но тя не се отказва от вида си, дори се снима нарочно, за да се покаже на завистниците си.

Разбира се, че тя трябваше да се облече според случая и природните условия, така или иначе до стаята си в хотела тя едва се дотътряше.

Навярно много семейства и хора я сочеха с пръст и ѝ се смееха. Е, не явно, а в шепата си. Хората в тузарските райони са свикнали с такива кукли, дори такива не им изглеждат подозрително, но се извиват настрана и се смеят в шепите си до насита.

Жалко е, че това е заболяване, което не се лекува. Нима такова нещо може да се нарече нормално?

Това е не само срам, но е заплаха за индивида.

Валентин Григоров живееше в малък град. Когато беше на седем години, на урок посветен на Деня на Земята, той чу за проблема свързан боклука и важността този боклук да бъде преработен.

Тогава той реши: „Ще се занимавам точно с това. Даже мога да принеса някаква полза и да помогна на много хора“.

И започна да събира боклук, като го сортираше.

Пластмасовите бутилки, които успя да събере за последните три години, можеха да заемат площ на 119 футболни игрища.

Валентин стана най-малкият предприемач и създаде собствена компания, която за последните пет години е събрала около 3,5 тона боклук.

Карайки велосипеда си, малкият предприемач започна да събира боклука по плажа, улиците и  парковете.

След това го отнасяше в дома си и го разпределяше.

– Майка ми и баща ми са ме учели да не правя боклук и ако направя такъв да и си го почистя, – сподели Валери с журналист от местния вестник. – Сега не правя нищо по-различно, дори това се превърна в мой собствен бизнес.

А ето как бе започнало цялото начинание.

Първоначално в двора на семейство Григорови бяха поставени няколко коша, в които боклука се разделяше. Приятели и съседи идваха и донасяха своя боклук. Всяка седмица идваше камион и отнася разпределения боклука. За всяка партида Валери изкарваше от 200 до 400 лева.

След три години с Валери започна да работи цяла бригада от желаещи. Момчетата участващи в групата събираха в прикрепени кошници на колелетата си боклуците от района.

От получените пари 25 % Валери внасяше в няколко дома за изоставени деца.

– Не е лесно да не правиш нищо, – смееше се Валери, – но е чудесно, когато успееш да направиш нещо.

Той винаги казваше на своите клиенти:

– Кокошката кълве зрънце по зрънце. Една бутилка, това е добро начало.

Валери е щастлив и доволен от работата си. Той се усмихва и казва:

– На мен ми е провървяло в детството, но искам да помогна на тези, които не са имали моите възможности за развитие…