На една ограда били написани лоши думи. Много хора минавали от там.

Едни се смеели, а други, които имали съвест, отвръщали погледа си от надписа. Хубаво било, че децата все още не разбирали всичко.

Оградата се засрамила. Вдигнала поглед към небето и се помолила:

– Изгори ме по-добре, отколкото да търпя това …… съвестно ми е такава да стоя пред хора.

Небето потъмняло. Вятърът довял буреносен облак. Страшна светкавица разкъсала небето и завалял силен дъжд.

Когато бурята отминала, всички видели, че оградата си стои на мястото, но вече била чиста. Дъждът бил изтрил само лошите думи.

Мълнията ударила дома на този, които бил написал думите на оградата. Той по чудо останал жив.

Седяха сред руините на селище, което някога са наричали Ринпоче Ла. Едва ли щях да намерят нещо, всички сгради бяха разрушени.

 – Завоевателите убили един милион тибетци и удвоили населението на страната чрез принудителна миграция на етнически китайци, – каза Митко.

 – Но Ринпоче Ла останало сгушено в долината си, – подчерта Симеон. – Селището е останало неизвестно, носели се само слухове за него. Номадите, които рядко се осмелявали да се приближат до страховитата планина, понякога разказвали за Ринпоче Ла.

– Разбирам защо са останали скрити за останалите, – намеси се Мая. – Погледнете, освен с географското си положение, долината е била изолирана и от река. Преминаването ѝ през зимата е било трудно, а през лятото – невъзможно.

Стигнаха края на долината. Там се е намирал манастирът. Според ръкописи, които бяха намерили, това била централната пететажна сграда, заобиколена от пристройки и опасана с висока десет и широка три метра каменна ограда, измазана с хоросан. Долината зад отшелническото убежище завършвала в отвесна тридесет метрова скала с извисяващи се каменни крепостни зидове от двете страни.

 – Селото  е било разположено в подножието на манастира и се е състояло от каменни къщи, сякаш израснали от скалата, – каза Митко. – Ринпоче Ла приличаше на тясна ивица, изсечена в планината, затова до него е достигала малко светлина, която се е разсейвала от потока, извиращ от безбройните геотермални пукнатини.

 – Вероятно парата е осигурявала на селото закрила и средства за препитание, – предположи Симеон.

 – Знаете ли, че микроорганизмите, които виреят в горещата вода на изворите, – засмя се Мая, – са основата на странна хранителна верига, подобна на тази в термалните отвори в дълбините на океаните, наричани черните комини.

– Но как са се хранели, нали не е имало достатъчно светлина? – попита Симеон.

– При липсата на светлина съществата зависят от хемосинтезата – превръщане на химичната енергия в живот, – поясни Мая. – Микроорганизмите около стълбовете от черен пушек се хранят с екзотични комбинации от химични съединения, изригващи от недрата на земята, а на свой ред те хранят безброй причудливи форми на живот – кръгли червеи, достигащи метър и осемдесет, различни видове миди и раци, каквито няма никъде другаде в света и риби, които издържаха на неимоверно високата температура.

– Разликата в Ринпоче Ла е била, – каза Митко, – че на върха на хранителната верига са се намирали козите и яковете, които са ядели богатите на хранителни вещества водорасли и давали на селяните месо, вълна и мляко.

– Колко им е било добре на хората, – каза Симеон. – Другото предимство на живеещите сред геотермалните извори е, че са били осигурени с топлина. Не е било необходимо да събират дърва, за да отопляват домовете си и да готвят – това изискваше време и изтощава силите на населението в селата на Тибет.

С течение на годините долината се бе превърнала в само издържаща се независима екосистема, но сега всичко тук бе замряло. След унищожаването на манастира и селището край него, можеха да се видят само руини……

Църквата на Свети Иван Рилски от всички страни е заобиколена от масивна ограда от сняг.

Тя се намира на българската база Свети Климент Охридски.

Основана е от четирима българи.

Въпреки, че църквата изглежда доста скромно, тя има параклис с камбана, дарена от бивш заместник-министър-председател на България, който е работил като лекар в българската база през 1993-1994 г.

Разходиха се покрай оградата на малка нива, а след това седнаха на два камъка, които като че ли нарочно бяха сложени там за почивка. Младият бе висок, с широки рамене, здрави ръце, буйна черна коса и остри черни очи. С него бе слаб, с побелели коси, старец. Той бе видял много и помнеше още времето, когато със семействата си шепа хора дойдоха и се заселиха по тези места.

– Жени и деца, вървяха в колона през селото, – върна се в спомените си назад старецът, – лицата им бяха уморени и измъчени. В ръцете си носеха малки торби с пръст и тор. Притискаха ги към гърдите си, сякаш бяха драгоценно богатство.

– От къде са ги взели? – размърда се маладежът неспокойно на мястото си. – За какво са им били?

– Бяха ги събирали в далечни долини, давайки за тях овце, монети и кожи. Смятаха да посипят твърдите скали на това място със скъпоценната пръст, та земята да роди зърно и народът да има какво да яде.

– И сега е скалисто това място, – засмя се младежът, – а нивите висят над безната.

– Тогава хората се връзваха на верига и се спускаха към малката площ, – ръцете на старецът потрепераха при спомена. – Внимателно с ръце ръсеха пръстта върху скалната почва.

– Но нали един по-силен вятър би отвял всичко това? – младият човек учудено погледна старецът.

– Над бъдещите ниви, – кротко продължи старецът, – бе изградена груба ограда, която да ги пази от вятър и лавини. Така се раждаха нивите сред тези обрулени, озъбени скали.

– Навярно не са били много големи, – каза младежът.

– Три крачки широка и четири крачки бе почти всяка новообразувана нива, – протегна ръка старецът напред, сочейки малките участъци земя. –  Това бе най-ценото богатство на нашият народ.

Старецът погледна към мъжете надвесили се над малките ниви и каза:

– Призори мъжете излизаха на нивичките си. Селянинът дълго се моли преди да започне работа на придобитата земя.

– А когато духнеше вятър, оградите успяваха ли да запазят натрупаната по скалите пръст? – попита младежът.

– Задухаше ли силен вятър, жените донасяха одеяла и ги разстила върху скъпоценната пръст. Галеха семенцата с малките си длани и с мънички коси скъпернически отрязваха поникналите стръкове.

– И от това сте правели хляб? – изненада се младият човек.

– Мелехме зърната, а жените месеха и печаха плоски продълговати хлябове.

– А защо слагате паричка в първият хляб? – попита младежът, който бе видял как този, който печеше хляба, бе пъхнал монета, не в кой да е хляб, а точно в първия.

– Това беше за всеобща благодарност за чудото.

Старецът бе разказал историята на народа си на този младеж, който бе дошъл и бе решил да се засели по тези места.

Това беше един обикновен разговор. Миглена го наблюдаваше с малко присмехулните си тъмни очи и следеше за реакциите му.

– Когато баща ми изчезна, годините станаха много трудни, – започна тя с малко напевен глас. – Сестра ми по-бързо свикна с мисълта, че е мъртав и бързо се приспособи. За нея беше важно да се утвърди. Учеше упорито, спортуваше, ръководеше разни групи, участваше в различни мероптиятия. Не е лесно да си популярен, когато си беден.

– Парите за сестра ти постоянен проблем ли бяха? – попита Страхилов.

– Не само за нея. Преди да изчезне баща ми, аз не осъзнавах колко сме бедни. Когато навлязах в пубертета,започнаха да ми правят впечатление дрехите, обувките, каква кола кара или каква къща има всеки, който ме заинтригуваше. Майка ми блъсна колата, добре, че поне остана жива, а след това нямахме възможност да си купим друга. Парите не стигаха, можеха да ни спрат тока, а това бе потискащо и кошмарно.

– Сестра ти е искала да бъде популярна, известна, а ти какво точно искаш от живота? – попита Страхилов.

– Свой собствен живот. През първата ми година в гимназията си купих уокмен, с част от парите, които бях искарала на полето през лятото. Живеех със звуците, които постоянно се блъскаха в ушите ми.

– А сестра ти?

– Тя танцуваше с приятели, а аз слушах записи.

– Прилича на идилично детство, – каза Страхилов с разбираща усмивка. – Така ли наистина беше?

– Не точно. Докато другите момичета на моята възраст излизаха с коли извън града и се натискаха на задните седалки, аз правех нещо по-различно.

– И какво беше то?

– Наблюдавах хората, птиците, растенията, прогнилата ограда, голямата локва в задния двор и след това сядах и рисувах. Най-напред не се получаваше, във фигурите нямаше живот, бяха много стегнати и статични. След това ръката ми започна да оформя нещата някак плавно…..

– Да и аз забелязах това, – каза Страхилов. – На една от картините ти имах чувството, че птицата ще излети и ще се удари в мен. Имаш невероятен талант. Непременно трябва да представиш свои картини в предстоящата изложба.

– Изложба, – тихо се засмя Миглена. – Много пъти в живота си съм претърпявала присмехи и разочарования, но болката след това не бих могла да преодолея. Когато рисувам, че чувствам жива, преиспълнена с радост. Не искам огорчения и мъка. Това би ме пречупило и тогава едва ли бих хванала четката отново.

– И все пак опитай, – насърчи я Срахилов. – Вярвам, че и други освен мен ще харесат картините ти. Ще успееш.

– Ще видим, – засмя се хитро Миглена, – до тогава има още две седмици.

Страхилов стана подаде и ръка и каза:

– Имаш талант, не го заравяй, позволи и на другите да му се порадват.

Миглена стана да го изпрати до вратата, а после дълго гледа след отдалечаващия се с отмерена широка крачка мъж.