На излизане от църквата, след богослужението, Георги се запозна с една 95 годишна жена. Това запознанство прерасна в приятелство.

Младият мъж се надяваше с посещенията си в дома ѝ да направи дните ѝ по-радостни.

След три години тя почина. Тогава Георги осъзна какво се бе случило през тези три години и констатира:

– Имам още много неща да науча. През тези години, когато я посещавах, преди тя да си отиде, аз съм надценявал ролята си в живота на тази прекрасна жена.

Той разроши с ръка косата на главата си и продължи размишленията си:

– Всъщност тя ми даде много повече, отколкото аз на нея. Чувствах я много близка въпреки големите различия в годините, социалния статус и образованието. Това е един голям урок за мен. Въпреки всички различия ние можехме да бъдем приятели, да намираме общи теми за разговори.

Георги си спомняше как тази жена го посрещаше още на вратата, как се приближаваше на количката си с грейнала усмивка на лицето.

– Беше голямо удоволствие да слушам нейните разкази, – тъжно се усмихна младежът. – Те бяха изпълнени с богат духовен опит.

– Бог ни събра, – казваше тя. – Божия Дух е слязъл над нас.

Георги си спомняше нейните напътствия:

– Трябва не само да четем Библията, но и да я живеем.

– Знам, че сега тя е с Господа, – възторжено каза Георги.  – Но как да я почета най-добре? Може би трябва да разкажа на всички младежи онова, което тя е споделила с мен. А защо не?

Тя беше от хората, които помагаха на младите като Георги да се приближават към Бога и да бъдат верни на Словото Му.

Нека да обичаме другите така, както Бог ни обича..

В чакалнята имаше няколко души. Те търпеливо чакаха реда си при зъболекаря. Ангел Стефанов скучаеше. През две минути поглеждаше часовника си. Времето за него течеше много бавно.

Погледна към масичката сложена в средата на коридора. Тя бе отрупана със списания и брошури.

„Защо да не разгледам някое списание, докато ми дойде реда?“ – помисли си Ангел.

Посегна към едно от списанията и в същия момент сред купа забеляза Библия. Грабна я веднага. Отвори на любимия си Яков и зачете.

Напрежението от деня бавно започва да избледнява, думите от Библията го изпълниха с мир.

Ангел бе постоянно зает. Ежедневието му бе много натоварено. За него бе цяло предизвикателство да намери време да чете Библията и да се моли. Та нали бе християнин?!

„Но имам достатъчно време за списания, които ми обещават щастие, как да живея здравословно, да правя това или онова, за да не остарявам, – усмихна се на себе си Стефанов“.

Изведнъж той осъзна, че не е толкова трудно да намери време за Божието Слово.

„Ако занимавам ума си с по-малко безполезни книги и списания, – замисли се сериозно Ангел, – ще има много повече време да чета Библията. А тя съдържа цялата информация, която ми е нужна“.

Той си спомни колко безцелно бе разгръщал списания и вестници, за да убие времето, когато чакаше някъде, а това време можеше да употреби за четене на Божието Слово.

„От нея мога да науча как да живея по-добре и как да намеря не временно, – мислеше си Ангел, – а вечно щастие. Ако следвам напътствията ѝ, земният ми живот ще се промени. Така ще се подготвя за вечния живот, който Бог ми е обещал да имам на небето“.

Ангел разбра, че срещата ми с Библията между куп от списания и брошури съвсем не е случайна. В живота му трябваше да настъпи промяна.

„Ще чета Словото, – взе решение Ангел в себе си, – ще търся Бога с цялото си сърце и със същата страст, с която досега съм се стремял към други земни и преходни неща“.

Това бе сериозно посвещение, но то обещаваше сериозна промяна в живота на Ангел Стефанов…..

Слънцето прежуряше, но под сянката бе прохладно. Димо бе навел глава и слушаше напътствията на поп Кирил:

– Скъпи мой приятелю, не ти ли бяха достатъчни пет работни дни, за да задоволиш потребностите си? Запомни, пари изкарани в неделя са огън, който ще погълне и останалите ти средства. Колкото искаш работи, но Бог ще ти даде толкова, колкото намери за добре.

Димо неохотно клатеше глава:

– Обещаха ми много повече пари, отколкото мога да изкарам за две седмици.

– Неделята е ден за Бога. Той трябва да се посвети на Него, – продължи поп Кирил. – Най-важната ти работа в този ден е да отиде на църква, да се помоли, да чуеш Божието Слово. Това трябва да го правиш с цялото си семейство. Защото ако децата не дойдат в църквата като малки, те няма да дойдат в нея и като големи.

– Да, но децата ми искат обувки, дрехи, храна, – упорстваше Димо – А сега вече и смарфони, лаптопи, таблети и каква ли не още техника. От къде да взема пари за всичко това?

– В неделя трябва да се погрижиш за своята душа. Човек освен тяло има и душа. Защо пренебрегваш душата си?

Димо се готвеше вече да си тръгне, когато поп Кирил го спря:

– Послушай ще ти разкажа една история.

Димо наостри уши, той обичаше приказките и историите, които разказваше попа.

– Един богат човек срещнал на пътя си просяк. Беднякът му разказал за своите нещастия. Богатия го съжалил и от седемте лири в джоба си му дал две. След това просякът разказал и за други своите беди и получил още две лири. Било време за обяд и богаташът поканил просякът на трапезата си. Докато се хранели беднякът разказал още една история от живота си и получил още две лири. Когато получил шестте лири, просякът измъкнал от джоба си нож и поискал, и седмата лира.

– Каква неблагодарност, – възмути се Димо.

– Какво му се полага на този просяк? – попита поп Кирил.

– Смърт, – извика Димо.

– И ти заслужаваш такова наказание, – каза поп Кирил. – Ти и този неблагодарен просяк. Бог ви е дал шест дни и само един  е оставил за Себе Си. А ти и този ден искаш да Му вземеш.

В действителност, в суетата на ежедневието много забравят за църквата. Ходенето на църква в неделя за тях е напразно пропиляно време. Страхувайки се как ще преживяват, хората се трудят цяла седмица, а в неделя пируват, вършат безумия и се отдават на пороците си. Не разбират колко много губят, ако не отидат в храма в неделя.

Ако свещеникът ви бе казал, че ще ви даде по 100 лева, ако дойдете в църквата в неделя, щяхте ли да правите уговорки, че не можете да отидете, защото сте заети. Съмнявам се. Може би бихте тръгнали още на разсъмване и бихте пристигнали в църквата много преди свещеника.

Пророчицата на Троя предупреди старейшините на града да не се доверяват на гърци, носещи подаръци. Тогава Касандра правилно е казала:

– Изгорете Троянския кон.

Вместо това, старейшините приеха дара. Е, знаете как продължава останалата част от тази старата история.

По същия начин цар Езекия неразумно показа на своя враг всичките си съкровища и запаси, което доведе до плячкосване на градът малко по-късно.

Това не се случи за една нощ, но задейства процес, чиито семена на унищожение бяха внимателно засаждани с течение на времето.

Мир, състрадание и загриженост звучат прекрасно. Кой би ги отхвърлил?

Мъдрият човек обаче си спомня правилото: „Рискът е за купувача“ и че купувачът трябва да се пази. Продавачът на стоката може да постави под съмнение почтеността на устоите на страната. Той подхранва фалшиви илюзии как мирът може да победи.

Човек може да почисти външността на чашата, но вътре остава пълно с мъртвешки кости.

Когато предупрежденията, в които има напътствия, не са приети, те стават начало за унищожение.

Това е истина, която никой не отрича напълно, но и никой не вярва изцяло.

Ако беше повярвана, много опустошителни възгледи в миналите векове щяха да бъдат предотвратени. Народи и градове щяха да живеят в благоденствие, но сега са потънали в разруха.

Дълго време бяха бродили из шубраците. Бяха изподрани и тук там бяха натъртени. Всеки от тях бе имал чувството, че се е изгубил, но накрая се събраха на една малка полянка.

Радой изчака някой да каже нещо. Но след като всички мълчаха, седна на земята и попита:

–  Какво мислите да правите сега?

Не последва никакъв отговор.

– Може би ще се откажете и  ще искате да се върнем. Поне обратният път ви е познат, знаете какво има там, но не знаете какво ви очаква напред, – някак тайнствено се усмихна Радой. – Нататък може да бъде и още по-зле. Не знаете дали този пущинак ще свърши след десет минути или след пет часа.

Групата продължаваше упорито да мълчи.

– Не си мислете, че съм ви оставил сами да се лутате из тия драки, – каза спокойно Радой. – Когато се канехте да пристъпите към неизвестното, колкото и маловажно да ви изглеждаше преди половин час, сега то се е превърнало в жизнено важно нещо за вас.

Останалите бяха натъртени, мръсни, изтощени и ядосани. Но Радой ги обичаше, дори когато не му обръщаха внимание и не търсеха помощта му.

– Като пренебрегнахте напътствията ми, всеки от вас съзнателно се отдалечи от сигурността. Разбира се вие бързо тръгнахте  и загазихте. Един неподготвен и беззащитен човек, попаднал на непозната територия, напряга до краен предел зрението си. Когато някой гледа в затъмнено място, у него се пораждат съмнения. Разконцентриран от трудностите по пътя, в душата му се прокрадва желание да се върне назад. Навярно цялото ви внимание е било насочено към дискомфорта, страха, съжалението и гнева.

– Но нали каза: „Последвайте ме“! – не се стърпя Данчо.

– Да но вие не го направихте и ме изгубихте от погледа си, – каза Радой. – Струваше ви се, че изобщо ме няма. Помислете добре, дори и тогава, ако бяхте спрели и ме бяхте повикали , аз щях да ви се обадя и вие отново щяхте да намерите правилния път.

Нямаше повече никакви възражения. Всички го гледаха настойчиво, за да разберат, какво ще последва сега.

– Имам планове за вас, – ободряващо каза Радой. – Ще напреднем още малко. Не позволявайте на случилото се да ви обезнадежди. Ще видите нещо, което до сега не сте чували и виждали.

Групата потегли бавно след водача си, но вече окрилена.