Властта в града бе завзета. Тези, които до вчера се разпореждаха какво трябва да се прави, вече не бяха между живите.

По улиците се появиха мародери от простолюдието. Срещаха се и пияни наемници, които отнемаха живота на тези, които бяха облагодетелствани от предишната власт.

Кръстина бе принудена да остане зад дебелите стени на дома на леля си. Беше ѝ дошла на гости преди три дни.

Искаше ѝ се да се разходи в парка, да разгледа забележителностите на града, но вратата и прозорците на първия етаж бяха здраво залостени.

Чувстваше се като участник в някакъв кошмарен сън.

По няколко пъти на ден заставаше пред импровизирания олтара в един от коридорите и се молеше, всичко да утихне, размириците да престанат и хората да престанат да се избиват.

Вечер се качваше на покрива и с часове наблюдаваше небето през телескопа. Това бе любимото място на чичо ѝ. Когато той им гостува, я бе научил много неща за звездите и планетите, дори и бе подарил малък сгъваем телескоп.

Кръстина жадуваше да поизлезе малко навън. Чувстваше се като птичка в кафез. Тя помоли леля си:

– Само за малко да погледна, няма да се отдалечавам много от къщата.

Леля Славка в отговор измърмори недоволно:

– Момичета и жени не се разхождат по улиците в такова несигурно време.

– Не разбирам за какво са всички тези правила, – бунтуваше се Кръстина. – Радвам се, че по-рано не съм се сблъсквала с тях.

Когато видя намръщеният поглед на Славка и желанието на леля си да изригне нов поток от поучения, Кръстина наведе глава и примирено каза:

– Добре де! Всяка жена или момиче трябва да знае какво не трябва да прави.

– За да избегнат забраните ли? – попита заядливо Славка.

– Не! Но нали трябва да имат право на избор?! – натърти Кръстина.

– Правото на избор? – Леля ѝ бе готова отново да избухне. – Това право води до грешни мисли.

– Грешните мисли според мен се появяват, когато една жена или момиче са затворени някъде, нямат достъп до външния сват и върху тях се сипят куп правила и задължения, – възрази Кръстина доста нервно.

– Мислиш ли, че Бог не ни наблюдава отгоре? – каза  леля Славка, като посочи с ръка нагоре. – Всяка жена трябва да бъде смирена и покорна.

Кръстина въздъхна и се примири с положението си. Времето минаваше, а лицето на Славка бе постоянно под напрежение.

Кога ли щеше да дойде края на всичко това?

Началникът на отдел кадри Виктор Петров е строг човек и много сериозно се отнася към трудовата дисциплина.

Той бил малко особен и затова изпращал писмата до подчинените си по обикновената поща.

Този път една седмицата преди датата Петров изпратил на претендентите за вакантната длъжност покани за интервю.

Един от кандидатите, дошъл един ден по-късно, защото на същата дата бил поканен на парти у свой приятел.

В кабинета на Петров се състояла следната беседа.

– Не можем да ви приемем на тази длъжност, защото не сте се явили навреме.

– Но пощальонът ми донесе вашата покана снощи! Може би ще ме вземете на друго място?

– Млади човече, ние не наемаме лъжци!

Кое е накарало началникът на отдел кадри да направи такъв извод?

Интересно как се е досетил, че младежа го лъже? Вие бихте ли разбрали, че ви лъжат ако бяхте на негово място?

Време е да помислите сериозно и да разберете, как Петров е разбрал за измамата. Ще ви помогна малко. Помислете добре. В кой ден от седмицата се устройват партита и кога се разнася пощата?

Е, измъчихте ли се? Само на пръв поглед изглежда трудно.

Постарайте се, преди да погледнете отговора.

Ето и отговорът:

Пощальонът не носи писма в неделя.

На Пламен Григоров бяха възложили задача да състави комисия за проверка на причините, за срутване на стената. Изборът му не бе лесен.

Чудеше се дали  да направи Боримиров член на комисията. Той беше способен архитект и инженер, но беше с труден и непредвидим характер, и никой не можеше да каже как ще реагира в деликатната ситуация.

Дали бе преодолял  подигравките и насмешките на съперника си, който имаше голяма вина за срутването на стената.

Боримиров жертваше личните си интереси в името на работата, но зад усърдието му, вечно дебнеше самомнителността му.

Ако Григоров поставеше Боримиров в комисията, той можеше да отмъсти на съперника си и да го измести от мястото му.

Затова Григоров реши да подложи Боримиров на малък изпит. Така щеше да получи отговор на тревожещите го съмнения.

За целта Григоров покани Боримиров на кафе, за да си поговорят. Когато седнаха на масата Пламен започна малко неуверено:

– Представи си, че синът на твоя съперник и враг падне в буен поток, и започне да се дави пред очите ти. Какво ще направиш?

– Нищо друго освен онова, което би сторил всеки почтен човек, – отговори спокойно Боримиров. – Ще скоча във водата, за да спася живота на детето.

– Ами ако бащата е постъпил изключително несправедливо спрямо теб, да кажем, че те е лишил от най-скъпото в света?

– И тогава бих спасил детето, то не е виновно за делата на баща си.

– Ами ако е отвлякъл собственото ви дете, причинил му е болка и е обезобразил лицето му? Как ще постъпиш тогава?

Боримиров се поколеба, но отговори твърдо и ясно:

– Дори и да е така, нямам друг избор, освен да спася детето. Живота му е даден от Бог и то има право да живее независимо от греховете на баща си. Но защо ми задаваш тези странни въпроси?

– За да съм сигурен, че вие сте именно човекът, на когото мога да разчитам. И трябва да ви кажа, че не съм се излъгал в преценката си, – отговори с добродушна усмивка Григоров и потупа Боримиров по рамото.

Пламен бе сигурен, че трябва да го включи в комисията и очакваше да бъде стриктен и честен при проверката.

Съществува една такава теория, която се нарича „Теория за раците в кофата“.

Тя гласи следното: Раците са толкова глупави животни, че ако са сами в кофата, леко ще излязат от нея, но ако са повече, когато ракът се опита сам да излезе от кофата, останалите го задържат и дърпат назад.

Така става и в живота на човека.

Човек се опитва да се откаже от пушенето, а приятелите му казват:

– Все едно нищо няма да стане, защо се измъчваш? – и му подават цигара.

Получаваш второ висше образование, а колегите ти се чудят:

– За какво ти е? На работното си място и без това много се уморяваш.

Твоите собствени родители ти казват:

– Ти си глупав, бездарен, безполезен, от теб нищо няма да излезе.

Това е човешката природа, какво можеш да направиш с нея?

Трябва да бъдеш достатъчно силен в кофата и да лазиш напред, дори когато те дърпат сто души назад.

Френското село Алувил Белфос се гордее с католическия си параклис, който се намира на доста необичайно място. За стени му служи кората на многовековен дъб, което е най-старото дърво във Франция.

На колко години е дървото, никой не знае точно. Местните жители твърдят, този дъб е останал от епохата на Карл Велики. Вероятно е израснал през  XIII век, което също е доста впечатляващо.

Когато дървото е било в разцвета на силите си, било ударено от мълния.

Сърцевината на дъба била изгорена, но на кората се появили млади листа.

Мястото, на което ударила мълнията, се смятала за свещена и тя привлякла към себе си много вярващи. Дълго време в нея живял монах отшелник.

Оказало се, че вътрешността на дървото е достатъчна за да се подреди в нея католически параклис, който се намира най-отгоре. Към него се издига дървена стълба.

Дървото е високо 18 метра, а обиколката му е 16 метра.

Дъбът е оцелял през Стогодишната война и Реформацията. По време на якобинския терор някои искали да се отсече дървото, но повечето защитили дървото.

Многовековният дъб и католическият параклис са признати за национално богатство на Франция. Едва в последно време дъбът губи позициите си.

За да се държи „старецът“ във вертикално положение помагат дървени патерици. А на местата, където са се образували по-големи пукнатини, са заковани дъски.

През пукнатината на кората, може да се види обстановката вътре.