Вечерта беше учудващо тиха. Времето бе се затоплило и Стефан реши да се поразходи.

В парка младеж и девойка се разделиха доста нервно. Сякаш бяха не приятели, а врагове.

Момичето навело глава продължи с бърза крачка към края на парка.

Младежът бръкна в джобовете си и неспокойно закрачи, като се въртеше в кръг край малкото езерце.

Стефан долови напрегнатият му глас:

– Какво си въобразява Надя? Да, признавам, че е толерантна, но не е достатъчно красива, за да ме съблазни.

„Колко е груб, – помисли си Стефан.- Момичето не изглеждаше никак лошо. Не бе от онези глезли дето сами се натрапват и искат само на тях да им се обръща внимание. Какво не ѝ хареса толкова? А може би очакванията му са били съвсем други?!“

Стефан сериозно се замисли.

– С какво право съдя този млад мъж? – каза си той. – Колко пъти съм допускал същата грешка в реалния свят?

Стефан прекара пръстите си по буйните кичури на косата си и продължи своя монолог:

– Какви приятелства съм пропуснал само, защото не съм искал да се откажа от прибързаната си оценка за хората!

Излизането му от дома и срещата с тези млади хора съвсем не беше случайна.

– Ето сега, когато съм приел Исус за свой Господ и Спасител, – продължи да разсъждава Стефан, – аз се отказах от старата си същност, заради това, което съм в Христос. Вече не съм сам, а част от семейството на тези, които вървят по пътя на безусловната любов.

Стефан искаше да настигне младежът и да му каже:

– Ако знаеш какво е направил Исус за теб, нямаше да съдиш Надя. Дори щеше да искаш другите да те възприемат така, както те вижда Той.

Но младият мъж бе изчезнал в мрака.

– Колко е трудно, – въздъхна Стефан, – да се освободиш от желанието да преценяваш и сравняваш, да се дистанцираш от стремежа си да се чувстваш по-добър от другите……

Стефан спря.

– Бог е излял любовта си в мен, но не да я задържам, а да я споделям с другите.

Звездите трепкаха на тъмния небосвод, а Стефан крачеше бодро към своя дом. Той знаеше какво трябва да направи.

Луната бе извървяла своя път. Звездите бледнееха. Обади се петел и светлината разкъса мрака.

Мирон седеше на пъна в двора навел глава. Той не бе мигнал цяла нощ. Тежки мисли притискаха душата му.

Вратата изскърца и дядо Павел излезе навън. Видя внука си и го попита:

– Още ли се измъчваш? Остави тази работа. Заеми се с друго.

– Има ли поколение, което не преживява безизходица? – тежко въздъхна Мирон.

– Всеки носи своя кръст. Ние на какво сме осъдени? – попита старецът вглеждайки се в тъмния силует на бараката за дърва. – На раздяла.

– За желязната завеса ли говориш? – Мирон вдигна глава и се вгледа внимателно в дядо си.

– Става въпрос за всички завеси, които са били спуснати и продължават да се спускат.

Мирон потръпна, но не от хладината на утрото.

– Знаеш ли, – продължи дядо Павел, – по едно време бях усърдно започнал да чета Библията. Ти преглеждал ли си я?

– Нали баба ставаше и лягаше с нея, – засмя се Мирон. – Виждал съм я и знам, че има два завета и нищо повече. Исках по едно време да почета от нея, но тя беше изчезнала. Баба умря и не можах да намеря старата ѝ Библия.

– О, с нова ще те снабдя, – тупна с длан по ствола на ябълката дядо Павел, – само трябва да поговоря с поп Стойко. Разбира се, ако имаш още желания да я прегледаш. Хубаво е човек да си я чете.

– О, с удоволствие бих се поровил из нея, – възкликна ентусиазирано Мирон.

– В Стария завет има една книга, – вдигна вежди нагоре старецът. – Тя се казва Еклесиаст. Та в нея пише, че човек не си знае времето. Както рибите попадат в мрежата, а птиците в примката, така и човек се улава в усилено време.

– Епохата понякога поставя хората в неблагоприятно условия, – въздъхна отново Мирон. – На какво ли ще бъдат подложени хората след нас?

Денят преваляше. Слънцето целуна хребета, а мракът се събуди и запълзя по гористата местност.

Наско и баща му се изкачваха по една планинска пътека. Забелязаха малък облак прах.

Избързаха напред и видяха язовец, който ровеше в стръмния насип. Явно си приготвяше леговище.

Главата и раменете на животното не се виждаха. Те бяха погълнати от дупката. Борсукът енергично копаеше с предните си лапи, а натрупаната пръст изритваше със задните.

Животното бе толкова увлечено в работата си, че не усети натрапниците.

– Гледай го колко е работлив, – засмя се бащата.

– По-добър е от булдозер, – хитро намигна Наско.

До краката на момчето лежеше тънка и дълга пръчка. То не се стърпя и перна с нея язовеца отзад. Ударът не бе силен, но животното подскочи и се обърна.

От войнствената поза и предизвикателния вид на язовеца нищо добро не се очакваше.

– Много е агресивен, – тихо каза бащата, като внимателно наблюдаваше животното.

– Да бягаме, – извика Наско.

И двамата хукнаха по нанадолнището през глава.

Ако някой бе измерил времето им с хронометър, със сигурност щеше да установи, че са счупили някой световен рекорд.

Когато стигнаха подножието на хълма, двамата не можеха да си поемат дъх.

– Защо го удари? – попита бащата.

– Пръчката бе до мен и …….. не устоях на желанието да го перна.

– Това да ни е за урок, – неодобрително поклати глава бащата, – друг път да не се бъркаме в чуждите работи. Нашите ни стигат.

Занимавайте се със своите дела и не си пъхайте носа в чуждите.

Нощта бе плакала. Утрото я завари мрачна, обвита в мъгла. Сълзите ѝ с стичаха по клоните на дърветата.

Слънцето се показа. То се засмя и освети голите върхари. Мъглата хукна и се скри в долчината. Следите от нощната мъка започнаха да се стопяват.

Крум и Валери бяха подранили. Двамата седяха на пейката в градинката пред блока.

Валери се протегна и попита:

– Защо се тревожим толкова днес?

– Грехът е нанесъл поражения във всяка област от живота ни на земята, – уточни Крум. – Всичко е объркано. Божият ред и хармония са напълно разрушени.

– Затова изкушението да се поддадеш на тревогата непрестанно се опитва да се прокрадне в ума ти, – отбеляза Валери. – Къде е нашата защита тогава?

– Тя се крие в постоянната връзка с Бога, – добродушно се засмя Крум, – За нея можем само да благодарим.

– Да съгласен съм, че Божието присъствие ни изпълва с мир и пропъжда всеки мрак, – потвърди Валери.

– Само с Господа можем да се издигнеш над обстоятелствата и да гледаме на проблемите от Неговата гледна точка, – наблегна Крум.

– Ако се държим за Бога, – плесна с ръце Валери, – тревогите ще стоят на разстояние от нас.

Денят настъпваше, но в сърцата на двамата имаше мир и спокойствие. Те знаеха, че каквото и да се случи Бог няма да ги остави.

Дамата пенсионери Димо и Петър се бяха събрали въпреки забраните поради вирусните инфекции.

Масата пред тях не бе празна. Заедно с чашите бе и джезвето с греяна ракия. Салата от кисели краставички бе в допълнение на всичко това.

– В трудни времена живеем, – изпъшка Петър.

– Поради това блокиране, времето в бездействие ни уморява, – допълни Димо.

– Тъмнината в света засяга психическото ни здраве и благосъстояние.

– Все по-трудно ставам сутрин, – призна си Димо. – Нямам никаква мотивация. Дните се точат сиви и безнадеждни.

– Замислял ли се понякога, – засмя се Петър, – че тъмнината всъщност е отсъствие на светлина. Там, където има светлина, тъмнината не съществува.

– И къде да намерим тази светлина днес? – попита Димо.

– Знам, че тъмнината доста се е сгъстила, но ако сме упорити и настойчиви, в мрака ще видим проблясък на светлина, който не угасва. И ако се фокусираме върху него, ще ни стане по-добре.

– Проблясък?! Ти сериозно ли говориш? – песимистично отсече Димо.

– Може да се види светлината, въпреки тъмнината, – натърти Петър. – Ще я откриеш в усмивката на малко дете, в радостта от показване на кокичетата след дългата зима, в песента на птиците…

– И какво като ги открием?

– Хубаво е да благодарим за тях. И когато си спомняме за тези тези проблясъци, обединявайки ги ще получим пламтящ огън.

– Убеден ли си в това? – сбърчи нос Димо.

– Дори и в мрачните дни има нещо положително, колкото и малко да е то, – отбеляза Петър. – Светлината прогонва тъмнината. Пролетта измества зимата. Времето на забраните ще приключи и ще настъпи някаква нова нормалност.

– А до тогава?

– Нека не се взираме в мрака, а да търсим проблясъци на светлината и да им помагаме по-ярко да светят в сърцата ни.

Засияй ярко, въпреки тъмнината и безизходицата!