Робството много им тежеше. Народът пъшкаше под тежкия ярем на мрака.

Разказваха, че ще дойде Спасител, Който ще ги огрее със светлината Си.

Но какво те очакваха в действителност?

– Този, Който ще дойде ще повиши стандарта на живота, – говореха едни.

– Ще има много привилегии, но без отговорности, – твърдяха други.

– Той ще възстанови световната ни власт до такава степен, каквато са я имали предците ни, – пъчеха се трети.

– О, Той ще посрещне всички наши физически, материални и емоционални нужди, – потриваха самодоволно ръце някои.

– Ще бъде славен, ще установи световен мир, просперитет и ще ни помогне да станем известни, – пляскаха с ръце неколцина и си представяха бляскавото си бъдеще.

И Дългоочакваният наистина дойде, но те не Го познаха и Го отхвърлиха. Той не отговаряше на техните стандарти. Не се поместваше в техните рамки.

Защо бяха слепи за Него?

Защото очакваха Той да установи царството си на земята, а Той го направи в сърцата на тези, които Го приеха.

Днес бихте ли Го коронясали като Крал на сърцето си?

Тя бе една малка сграда. Нищо друго нямаше наоколо.

От малка лампа близо до вратата на сградата идваше светлина.

Крушката хвърляше достатъчно светлина, за да може посетител да се качи по стълбите и да влезе в сградата.

Светлината бе знак, който непринудено заявяваше:

– Уморени пътници, добре сте дошли. За вас все още има удобно място, където можете да спрете и да си починете.

Тя сякаш приканваше преминаващите:

– Влезте, оттеглете се от мрака и това уморително пътуване.

Кой ви прилича на тази приветлива светлина?

Животът на онези, които вярват в Господа.

Християните трябва да светят в мрачния изпълнен с непрогледна тъмнина свят.

И когато те оставят светлините си включени, останалите ще се почувстват добре дошли да дойдат при тях, за да научат повече за единствената истинска Светлина на света – Исус.

В един уморен и лишен от смисъл свят Неговата светлина винаги свети.

Докато Исус свети днес чрез повярвалите в Него, другите пожелават тази светлина и след време и те започват да Я излъчват.

Оставихте ли лампата си включена?

То бе едно средно голямо човешко сърце. Спокойствие и мир царяха в него.

Един ден към него се зададоха Алчността, Амбицията, Завистта и Гордостта. Те не бяха доволни от състоянието на сърцето и решиха да го нападнат.

Завистта се плъзна в сърцето под прикритието на мрака и злорадо заяви:
– Ще му открадна удовлетворението. Сега ще видите, как ще придобие желание да стане по-добро от другите. Ще поиска по-високи постижение и не на последно място ще пожелае на всяка цена да получи харесващите му се неща.

Не напразно наричат Завистта злокачествена язва и враждебна настройка. Тя бушува като тиранин с бури отвсякъде. Обърква душата и живота на човека. Тази болест на духа налага тежък данък на жертвите си.

Алчността пожела:

– Ще затворя ушите на сърцето за вопъла на нуждаещите се.

Амбицията реши:

– Ще да го овладея и манипулирам, както си желая.

А Гордостта помогна на сърцето да се възгордее и дотолкова го наду, че то щеше да се пръсне.

С тиха стъпка приближи и Ревността. Тя винаги започва с пълни ръце, а след това се движеше с ужас от загубата на нещо.

– Ще се подхраня от страха на сърцето, че ще загуби. Ще го подтикна към борба на живот и смърт, за да запази притежанията си.

Сърцето не очакваше такова нападение. Това бе неприятна изненада за него, но то не се уплаши.

Извика към Господа и Той го освободи.

Улицата бе погълната от мрака. Колите пред блока мълчаливо дремеха. Една от лампите на улицата премигваше от време на време, но така и не запали. Въздухът все още бе горещ, прохладата щеше да дойде в късните часове на нощта.

Стамен и Велко седяха в тъмната стая и тихо разговаряха. Не бяха светнали лампата заради мухите и комарите, които привлечени от светлината веднага щяха да нахлуят през отворения прозорец.

– Лесно се увличаме, – каза Стамен, – особено, когато се стремим да постигнем нещо.

– Усещаме натиск върху себе си, за да достигнем дадени резултати, – изпъшка Велко.

– Състезаваме се за признание, – усмихна се Стамен.

– Това е така в света, – отбеляза Велко, – защото хората се оценяват по техните достижения.

– Да, но това води до притеснение, – поклати глава Стамен.

– Колкото и да се стараем, не можем да бъдем достатъчно добри, – отбеляза Велко.

– Искаме да бъдем перфектни, но си оставяме несъвършени, – въздъхна Стамен. – Дори зрелите хора се провалят.

– Правим грешки и се самоосъждаме, – наблегна Велко, – а това води до порочен кръг, от който няма изход.

– Така е, – съгласи се Стамен. – Искаме да постъпваме правилно, но не успяваме, а после съжаляваме.

– Какво можем да направим в случая? – попита Велко.

– Най-добре е да се обърнем към Бога. Разчитайки на Него и като използваме силата Му, можем да се освободим от тиранията на плътта и духа на осъждение.

– Само чрез Господа можем да достигнем до хармония, защото Той ни прощава и ни дава мир в сърцата, – потвърди Велко.

Двамата продължаваха да седят в тъмната стая, но бяха открили разковничето.

Ако днес се чувствате в капан, живеете в омагьосан кръг, отдайте живота си на Исус и Той ще ви даде сила да преодолеете всяко притеснение, болка и неприятност.

Мракът се бе сгъстил. Бе облачно и нито една звезда не се появи на небето.

Лято бе в разгара си, а лека хлад нахлуваше от отворения прозорец.

Времената бяха трудни. Така наречената пандемия COVID-19 обърка доста неща.

Станимир бе паднал на колене, плачеше и горещо се молеше:

– Татко, имам нужда от Теб точно сега. От месец съм без работа, не получих обезщетение за безработен…….

Сълзи се стичаха по лицето му, а сърцето му бе свито като на уплашено птиче.

Станимир пое дълбоко въздух и продължи:

– Очаквах, че бързо ще разрешиш проблемите ми, защото ме обичаш, грижиш се за мен, но сега се чувствам изоставен …..

Болка раздираше гърдите му и самият той не можеше да превъзмогне отчаянието

– Помогнете ми да повярвам, че ще ми помогнеш в тази трудна ситуация…….

Понякога изглежда невъзможно да повярваме, че Бог е добър за онези, които му се доверяват и за този, който го търси. Особено когато не виждаме край на нашите страдания.

Но ние не можем да не викаме към Него и да вярваме, че Той ни чува и че ще бъде верен, за да ни доведе до края.