В продължение на много години Георги и Станислава водеха ожесточени битки. Колкото повече бяха заедно, толкова повече противоречия възникваха между тях. Богатството и славата не направиха живота им по-лек.
Те толкова често се караха, че не можеха да си представят един спокоен живот, в който да бъдат заедно. Бяха стигнали почти до развод.

Георги беше в командировка и ѝ се обади по телефона. Отново се скараха. Той се почувства гневен, безсилен и самотен.

Разбра, че повече не може да издържа така и се обърна към Бога. Това не беше молитва. През цялото време крещеше срещу Бога:

– Този брак е грешка. Повече не мога да живея така. Мразя разводите, но съвместният ни живот със Станислава е истинско мъчение за мен. Объркан съм. Не мога да разбера защо ни е толкова трудно със нея да бъдем заедно. Зная, че тя е добър човек, аз също не съм лош, но защо не върви между нас? Защо съм се оженил за жена, чийто характер не подхожда за мен? Защо тя не иска да се промени?

Най-накрая останал без глас и душевно разбит Георги седна на пода и се разплака.

Изведнъж от мрака на отчаянието дойде разбирането: „Ти не можеш да я промениш, можеш да измениш само себе си“.

На другия ден Георги бе посрещнат от една студена жена, която не го удостои дори с поглед.

Когато лежаха един до друг вечерта, Георги разбра какво трябва да направи.

На сутринта той стана и попита Станислава:

– Как да направя денят ти по-хубав?

Станислава го изгледа сърдито:

– Какво?

– Какво да направя, за да стане денят по-хубав за теб?

– Никак, – отряза го Станислава. – А защо ме питаш?

– Защото искам да направя денят да бъде хубав за теб.

Станислава го погледна иронично:

– Искаш нещо да направиш? Отлично, тогава измий кухнята.

– Добре, – кимна с глава Георги.

Тя го проследи изненадано, но той наистина отиде в кухнята и се залови за работа.

На другата сутрин Георги пак я попита:

– Какво да направя, за да бъде денят ти по-радостен?

– Отивай си в гаража.

Георги въздъхна. Той разбра, че жена му каза така, за да го подразни, но вместо това той каза:

– Добре.

През следващите два часа Георги чистеше и подреждаше гаража.

– Как да те направя щастлива този ден? – попита Георги съпругата си на следващата сутрин.

– Нищо, – каза тя. – Нищо не можеш да направиш. Моля те прекрати със всичко това.

– Не мога да престана, – каза Георги. – Дадох дума, че ще направя всичко възможно дните ти да бъдат най-хубавите.

– Защо правиш това? – попита Станислава.

– Ти си ми скъпа и нашият брак също.

И всяка сутрин, Георги ставаше и я питаше едно и също:
– Как да направя денят ти по-добър?

По средата на втората седмица стана чудо. При въпроса на Георги, очите на Станислава се напълниха със сълзи и тя се разплака. Когато се успокои, каза:
– Престани да ми задаваш този въпрос всеки ден. Проблемът не е в теб, а в мен. Знам, че е трудно да се живее с мен. Не разбирам, защо до сега не си си тръгнал, а остана с мен?

Георги леко хвана брадичката ѝ и я повдигна внимателно нагоре.

– Защото те обичам. Как да направя деня ти по-щастлив?

– Аз трябва да те питам за това.

– Може би, но не сега. Искам да се променя, – каза твърдо Георги. – Трябва да знаеш, че ти означаваш много за мен.

Светлана положи главата си на гърдите му и каза:

– Прости ми, че се държах така ужасно.

– Аз те обичам.

– И аз те обичам. Как да направя денят ти по-хубав? – Станислава го погледна ласкаво. – Може би трябва да бъдем заедно известно време, само ти и аз.

Георги се усмихна:

– И аз бих искал това.

Отношенията им се измениха. Кавгите престанаха. Стената между тях рухна. Те започнаха да си говорят открито един на друг. Стремяха се да си доставят повече радост.

Те вече не се караха, защото никой от тях не искаше да нарани другия.

Дните станаха по-къси и захладня. Вятърът тихо шептеше в голите клони на дърветата: „Идва зима. Студът е набрал скорост и скоро ще се развихри и тук“, а те се навеждаха под напора му в знак на съгласие.

На Васил и Петър това не пречеше отново да се видят. Те често се събираха. Когато се срещнеха, разсъждаваха върху какви ли не въпроси. Днес на дневен бе ред любовта.

– Природата на любовта е необяснима, както Божествената природа, – каза Васил.

– Но знаем едно със сигурност, че където има гордост, няма любов, – допълни веднага Петър.

– Да така е, – съгласи се Васил. – Любовта е смирено забравяне за себе си и самоотдаване на другите.

– Докато грехът е „напомняне“ за себе си и забравяне за другите, – настървено започна да говори Петър. – Всички грехове са отказ на малко или много любов, те са изява на малка и голяма гордост.

– За това и не бива да превръщаме „грижите на плътта в похот“, – констатира Васил. – Не трябва да позволяваме на егоизмът да ни победи.

– Какво правим, когато общуваме с хората? – войнствено се отзова Петър. – Вместо да се раздаваме, забравяйки за себе си и полагайки поне малка грижа или тревожейки се за тях, вътрешно сме заети със себе си. Основната ни цел е самоутвърждаване.

– А когато се молим на Бога, се любуваме на хубавите думи и добре оформени изречения, изпълвайки се с тщеславие, – Васил обърна внимание и на този аспект от въпроса. – Във всичко това и много други неща като осъждане на другите, обиждане и раздразнение от околните, ламтеж за чуждото, ….. утвърждаваме своята грешна природа, а не Бог.

– Забележи какво казва Писанието: „А над всичко това облечете се в любовта, която свързва всичко в съвършенството“, тъй като в нея съвкупно съществува целия път към Бога, – подчерта Петър.

– Любовта събаря гордостта, отхвърля егоизма и самоугаждането, – продължи разсъжденията си Васил. – Ето защо съществува мрак не само в разврата, но и при фалшивата добродетел.

– Блажени Августин казва: „Всяка добродетел е любов“, – заключи Петър.

Двамата доста се бяха разгорещили. Обменените мисли им даваха повод за нови разсъждения.

Денят си отиде и нощта зае мястото му. Двамата приятели се надигнаха и си обещаха да се видят и на другия ден.

Притъмняваше. На запад се издигаше облият купол на катедралата, изпъкващ на тъмни хоризонт, който пламтеше в червено, което постепенно избледняваше към виолетово и сиво. В тази част от деня минувачите намаляваха.

Заникът бавно гаснеше като преливаше в различни цветове и форми, някак тайнствено. Кола пресече площада и спря. От нея слезе млада жена. Здрачът обагряше бялата ѝ кожата в гълъбово, а очите и косите ѝ тънеха в мрак.

Носът ѝ бе прав и дълъг. Челото ѝ бе широко и необичайно високо. Брадичката ѝ бе заострена, но челюстите и бузите ѝ бяха изискано оформени.

Тя бе много красива, но здрача омекотяваше формите ѝ. Придаваше ѝ някакви призрачни черти. Сякаш се топеше във въздуха. Не можеше да се разбере къде са сенките и от къде започва тя.

В очите ѝ имаше прикрита радост. Те криеха някаква тайна. Усмивката ѝ изразяваше намек за прикрити кроежи.

Походката ѝ бе решителна. А начина, по който се оглеждаше говореше за тайнственост и загадъчност. На оскъдната светлина от време на време се забелязваше проблясък на страх в очите ѝ.

Тя побърза до страничната врата на близката сграда и настойчиво почука, а след това се отдръпна в сенките. Вратата се отвори със скърцане. Погледа ѝ веднага се насочи към отворената порта.

Там стоеше мъж. Тялото му изцяло бе скрито в сенките. Тя го погледна и засия. Мъжът протегна ръце към нея. Двамата се забързаха един към друг и вплетоха телата си.

Последните лъчи на деня обгърнаха двойката. Те изглеждаха като едно цяло. Воала на любовта бе обгърнал сърцата им и те се радваха един на друг.

Когато Кремена за първи път дойде в гълъбарника, тя бе оглушена от писуканията на множеството птици събрани на едно място, но после свикна с шума и това не ѝ правеше впечатление. Тя много се привърза към гълъбите и когато имаше малко свободно време, го прекарваше сред тях.

Ако някоя от птиците се разболееше, Кремена я отнасяше у дома си и я лекуваше. Тя я слагаше до леглото си. Слушаше гукането ѝ и намираше утеха в песента ѝ.

Само в тези нощи не сънувах кошмари, които  ѝ напомняха за страшното ѝ минало.

При тях дойде да помага Йоана. Тя беше дъщеря на убиец, а брат ѝ сега беше в армията. Първоначално Кремена я прие резервирано, заради слуховете, които се носеха за нея, но забеляза, че момичето си имаше своя магия.

Йоана само протягаше ръка и гълъбите идваха при нея. Не беше нужно да цъка с език, за да ги примами, или да им предлага зърна, както ги викаше Кремена.

Тя се изненада от уменията ѝ, даже малко ѝ завидя.

Кремена винаги първа отключваше вратите рано сутрин.  Хранеше гълъбите и ако имаше някоя болка птица я лекуваше.

Мяташе камъни по ястребите, които идваха на покрива, готови да се впуснат през процепа и да унищожат гнездата, за които толкова много се грижеха.

Кремена гонеше хищниците, когато сутрин пускаха птиците да полетят свободно в небето. Тя не се съмняваше във верността им и знаеше, че те ще се върнат

И все пак, когато е връщаха, те отиваха при Йоана, а не при Кремена. Момичето стоеше неподвижно в мрака, а те пърхаха около нея.

 – Защо предпочитат Йоана? – попита веднъж Кремена отговорничката на групата, все пак тя беше по-възрастната и бе прекарала най-дълго време сред птиците.

Изглежда завистта бе проличала в очите на Кремена, защото жената ѝ се усмихна топло преди да отговори:

 – Тя говори техния език.

 – Наистина ли? На птиците? И какъв е този език?

Отговорничката на групата погледна Кремена право в очите.

 – От всички хора точно ти би трябвало да знаеш най-добре това.

И тогава Кремена разбра. Езикът, с който си служеше Йоана, бе езикът на мълчанието.

Стигнаха до малък оазис. От ръба на висока канара се стичаше не много висок водопад. Той обливаше скалите и образуваше в подножието малко езерце с прясна вода. Почувстваха се благословени и преливаха от радост.

– Казах ви, че трябва да имаме вяра  – каза назидателно Ангел. – Бог ни доведе тук. Той няма да ни остави.

В оазиса имаше палми с фурми и храсти с ухаещ жасмин. Тръстики с месести стъбла растяха по бреговете на езерцето. Бели цветя се носеха по зелената вода. Те имаха формата на звезда.

Наблизо беше и малка горичка с черници. От листата им се носеше жуженето на осите и се долавяше пърхането на водните кончета.

Въздухът бе прохладен и свеж, особено когато подухваше лек бриз, който бе спокоен и нежен.

– Добре е да останем в това закътано място, – възторжено предложи Ангел.

– Ти не осъзнаваш, че в такива жестоки времена не е хубаво да се задържаме дълго някъде, независимо че имаме вода и храна, – каза Марта.

– Завистта си е завист и е присъща на хората, – започна философски да разсъждава Ангел на глас. – Колкото по-хубаво е мястото, толкова повече хората ламтят за това, което имаш. По-добре е човек да бъде бедняк, скитник, тайна в мрака на нощта. Ако притежаваш нещо, което другите нямат, ставаш мишена на тяхната извратена алчност.

– Щеше да бъде по-добре, ако бяхме направили лагера си в някоя от пещерите извън оазиса, – обади се Марта.-  Или да бяхме продължили още навътре в пустинята, следвайки следите на дивите камили.

Но Ангел се боеше от пустинята затова каза:

– Нека да останем тук, където  е по-безопасно.

Марта се боеше и предчувстваше, че нещо ще се случи. Имаше чувството, че пъстрите сенки под финиковата палма бяха приели формата на усойница.

Мина известно време и една змия пропълзя в пясъка пред краката ѝ

Тя  сподели страховете си със Сара и предложи:

– Хайде да се преместим.

– Има хора, влезли в пустинята преди нас, които никога не са се върнали – прошепна Сара. – Обикновено били изоставени от другарите си и били погълнати от дивите зверове. Други били победени от глада и жаждата, а трети били отвлечени и поробени от месните племената. ….. Тук имаме всичко, от което се нуждаем.

– Ако си тръгнем, означава, че сме неблагодарни на Бог за неговата милост.  –  продължи да настоява Ангел. – Тук ще се чувстваме добре.

Щом Марта погледна към останалите, които си подвикваха щастливо, докато се гонеха под палмите, в миг забрави страховете си.

Останаха там, където имаше вода и храна, въпреки че на здрачаване по бреговете на езерцето се събираха хиени, привлечени от прохладата на водата, както всички зверове в пустинята.

Тези жестоки създания идваха наблизо, очите им искряха хищно, вперени в магаретата още  нещо, което бяха пренебрегнали. Нощем хищниците издаваха звуци, от които им настръхваха косите, но те кладяха огън и се завиваха през глава.

Малко хора минаваха оттам, напълваха кожените си мехове с вода и продължаваха. Тя бяха достатъчно мъдри да не останат на постоянно място в тези несигурни времена, защото ако не зверове, то хора можеха да им напакостят.