Ана Петрова бе лекар и практикуваше в спешна медицинска помощ. Тя работеше на много трудни места, там където мнозина нейни колеги биха се поколебали да отидат.

Бе помогнала на мъж чието лице бе обезобразено от дълбоки белези. Той ги бе получил, когато домът му гореше.

Много я трогна едно седем годишно момиченце. Когато майка му плачеше и притеснена повтаряше:

– Ние сме бежанци. Как ще се оправяме оттук нататък.

То нежно държеше лицето ѝ в ръцете си.

Ана бе забелязала нещо много интересно за людете, които срещаше и го споделяше с близки и познати:

– Тези хора разчитаха само на вярата си, че Бог ще донесе по-добри дни и щастливо бъдеще. И то при такива големи трагедии, мъка и безпомощност.

Бог знае плановете, които е определил за теб. Те няма да ти навредят, а ще ти дадат надежда и бъдеще.

Независимо дали живеем във времена на щедрост или се чувстваме изгнаници и сами днес, можем да се доверим на Божите обещания, че ще Го намерим, когато Го търсим с цялото си сърце.

Каквито и да са нашите обстоятелства, ние наистина ще бъдем намерени от Него.

Вероника не един път бе слушала в църквата да казват:

– Говорете на хората за Исус. Това е нашето призвание на земята …

Но тя имаше проблем, страхуваше се и се опасяваше:

– Как да им кажа? Те могат да ми се присмеят и дори да не ме изслушат докрай?

За това Вероника се помоли рано тази сутрин:

– Господи, помогни ми да говоря на хората за Теб. Срещни ме с такива, които биха искали да чуят благата вест.

Този ден Вероника видя деца, които играеха в парка.

Божият Дух ѝ каза:

– Иди и им кажи за Мен.

Вероника взе да спори:

– Но те са деца. Не не мога …. Как ще им кажа. …. Те едва ли ще ме разберат …

И тя дълго време поднасяше оплакванията си на Господа, докато накрая реши:

– Добре ще отида.

Вероника бе много изплашена и стресирана до ужас. Цялата се изпоти.

И в това си състояние тя просто премина между децата без да проговори.

След това се обърна и си каза:

– Вероника, трябва да им кажеш нещо.

Тя погледна децата и им заговори:

– Не знам дали ще разберете това, което искам да ви кажа, но Бог ви обича. Той има за всеки от вас цел за живота ви.

Децата ѝ се изсмяха.

Но там имаше едно момиченце, което внимателно я слушаше.

И тогава Вероника разбра, че независимо от това, колко е била изплашена думите, които бе казала бяха докоснали сърцето на това дете, а Духът бе подействал.

Бог ни призовава да свидетелстваме.

И когато Божият Дух ни казва:

– Свидетелствайте!

Нека бъдем послушни.

Не винаги ще се чувствате комфортно, но не се спирайте да говорите.

Дядо Никола бе навел бялата си глава и разказваше на внуците си:

– Когато бях по-млад, мислех, че трябва да върша всичко сам.

– Че с кого друг? – попита бързо Момчил.

– Вярвах, че чуждата помощ ще донесе слава на човека, а не на Бога, – продължи старецът.

– Като помагам на другите, не прославям ли Господа? – обади се малката Нели.

Дядо Никола се усмихна, погали по главата малкото момиченце и добави:

– С годините осъзнах, че Господ ме е създал и поставил сред хора от семейство, приятелите и обществото, защото се нуждая от тях.

Децата го гледаха със зяпнали уста, а той продължи да споделя опита си:

– Разбрах, че като приемам помощ, признавам, че сам не мога да се справя. Нуждаех се от Бог и тези, които са около мен.

– Всички се нуждаем от Господа, – каза Камен.

– А чрез нас той помага на другите, – подскочи весело от мястото си Весела.

– Така е, – съгласи се старецът. – През годините съм виждал Бог да действа в живота ми чрез прегръдка на приятел. Понякога нуждите ми са били посрещани от хора, които най-малко съм очаквал. Утешавала ме е добротата на някой непознат.

– Колко интересни неща разказваш, – възкликна Теодор.

– Неведоми са Божите пътища, – въздъхна дълбоко старецът.

Господ често ни протяга ръка чрез нашето семейство или обкръжение.

Добре е да молим за помощ, както и да помагаме на тези около нас.

Когато правим това, ние участваме в Божите чудеса.

Малката Люси бе много любопитна. Нейните „защо“ нямат край.

Днес дълго бе мълчала и това доста озадачи майка ѝ, но не бе за дълго.

– Защо светът е цветен? – попита малкото момиченце.

А, ето какво бе вълнувало малкото създание!

– В действителност няма цвят като такъв, има дължини на вълните, които мозъкът обработва. Цветът вече е създаден в мозъка, той е илюзия, – опита се компетентно да обясни бащата ѝ.

– Защо са необходими цветовете? Защо светът е нарисуван по този начин? Защо кръвта е червена, а не зелена…. – нестихващите „защо“ пак започнаха.

Баща на Люси се почеса по главата и поясни малко мъгляво:

– Това са просто настройките за обработка на дължината на вълната….

Детето отвори уста неразбиращо и преди да се появи следващия въпрос, бащата продължи:

– Параметърът се променя, както в редактор на снимки и цветовете на света се изместват … Може да се предположи, че първоначално е имало различни опции за оцветяване на света и цветовете са скочили произволно, всеки по свой начин. Изглежда за избора им и ние имаме вина….

– Какво е цвят? – Люси продължаваше да пита, тя нищо не бе разбрала от обясненията на баща си.

Този път баща ѝ се затрудни сериозно, но той продължи смело напред:

– Ако бе имал някакъв цвят, за да ми подскаже, че съм сменил променлива в компютъра, тогава щеше да ми е по-лесно.

Изведнъж го осени прозрение и той продължи:

– Цветът е свойството, което определя версията на обекта. Например да вземем една череша. Ако я видим в черно – бяло, няма да можем да определим кога са узрели плодовете ѝ. Само чрез боцкане, скубане, дъвчене, плюене… Цветът ни дава информация за промените в съзряването. Плодът преминава от зелено към червено.

Това бе много дълго и трудно смилаемо за Люси, но тя някак по свой начин си обясни нещата. Усмихна се и изказа своите заключения:

– Като при светофара. Ако човек не познава цветовете му, ще се удари лошо и може да умре.

– Да,…. И така може да се каже, – смънка бащата. – Предполагам, че цветовете са се появили, за да се разграничи степента на промяна на обекта, неговата зрялост.

В Люси напираха още въпроси: „Защо снегът е бял? Слънцето наистина ли е жълто?…“

Но като видя уморената физиономия на баща си, се отказа.

За днес стигаше. Утре може пак да попита.

Чу се детски плач. Въздъхнаха облекчено:

– Най-после се роди.

И тогава дойде първото разочарования. Малкото красиво момиченце, което току що се бе родило, нямаше крака.

Майка ѝ я изостави в болницата и с насълзени очи каза на персонала в родилното.

– Не мога да се грижа за нея. Това ще бъде убийствено за мен …

Нарекоха я Рени. Тя бе настанена в дом за изоставени деца.

Момиченцето бе любвеобилно и не разбираше каква мъка го очаква.

Когато осъзна положението си, болка преряза сърцето ѝ.

– Ще се намери ли някой да ме обича такава? – питаше Рени. – Кой би осиновил дете без крака?

Намериха се и такива.

Младо семейство, което не можеше да има деца, веднага харесаха малкото сакато дете. Те го обгърнаха с любов и се стараеха да не обръщат внимание на недъга му.

Осиновителите ѝ и помогнаха да осъзнае, че тя е такава, поради някаква причина.

– Бог има план за живота ти и ще те използва мощно, – насърчаваха я те.

Те я учеха:

– Никога не казвай „не мога“, – поощряваха я те и ѝ вдъхваха смелост за всяко начинание.

Рени стана акробат. Когато бе облечена в блестящ костюм и се рееше във въздуха, на никого и през ум не би му минало, че тя няма крака.

Постепенно тя започна да се справя с предизвикателствата.

А по-късно мотивираше другите край себе си:

– Щом аз мога да се справя с това и вие ще можете да преодолеете препятствията пред вас.

Може за околните да изглеждаме неспособни и неподходящи, но Бог ще ви използва и такива.

Ние всички сме тук на земята с определена причина и Бог милостиво ни помага по пътя ни.