Вечно спорещи, но винаги заедно. Това бяха Петър, високо русо момче с тъмно кафяви очи и Денис, чернокос красавец с зелени очи

Ето днес отново спореха за нещо. Нека се приближим до тях и да чуем, за какво става въпрос.

– Времето е илюзия, – твърдеше Петър, – защото Бог е вечен.

– Не, то е истинско, – настояваше Денис, – защото всеки помни какъв е бил преди.

Двамата дълго привеждаха аргументи, но никой не приемаше доказателствата на другия.

– Нека да отидем при дядо Мирон, – предложи Петър, – той е мъдър старец и ще разреши спора ни.

– Съгласен съм, – скокна въодушевено Денис.

Когато посетиха дядо Мирон, той копаеше в градината. Когато видя буйните младежи, остави мотиката и ги покани в дома си.

– Времето, – започна припряно Петър, – има ли изобщо време? Какво е то всъщност?

– Петър твърди, че е илюзия, – спокойно заобяснява Денис, – а аз мисля, че то си е истинско.

Старецът изгледа възбудените лица на младежите и се усмихна. След това им наля по една чаша прясно мляко и им даде задача:

– Опитайте се, докато бездействате, самостоятелно да откриете същността на млякото. След това ще ви отговоря на въпроса.

Всеки взе чашата си и се насочи към дома си, за да размишлява самостоятелно.

Петър дълго седя безмълвно над чашата. След известно време млякото се пресече, а после нацяло се развали и трябваше да се изхвърли.

Денис не знаеше какво да прави с млякото изобщо. За това надигна чашата, изпразни съдържанието ѝ.

– Свежо и вкусно е, – констатира той.

Но остана без окончателен отговор относно въпроса за времето.

Двамата младежи отново посетиха дядо Мирон. Всеки от тях честно разказа, какво е направил с млякото.

– Вие сами сте го открили, но нищо не сте разбрали, – добродушно ги потупа старецът по раменете. – Бог се изявява във всяко от творенията си. Има момент, в което можете да уловите вкуса на млякото, след това то се унищожава. За това не оставайте млякото да се вкисне, по-добре го изпийте на време.

В парка бе прохладно. В най-горещата част на деня, пенсионерите предпочитаха именно това място.

Манол и Дамян, чийто побелели коси говореха красноречиво за дългият път извървян досега, бяха окупирали една пейка и тихо разговаряха.

Край тях мина двойка тинейджъри, които се целуваха и прегръщаха без никакъв свян. Те не обръщаха внимание на гневните упреци и възмутените лица.

– Е, това е днешната младеж, – въздъхна Манол, – нямат ни срам, ни съвест.

– Живее във време, в което на греха се гледа снизходително, – възмутено възкликна Дамян, – а Бог се смята за отстъпчив, не достатъчно строг и мекосърдечен.

– Повечето смятат, – сбърчи вежди Манол, – че Господ ни разбира, желае да задоволи всичките ни желания и толерантно се отнася към нарушаването на всички Негови заповеди.

– На съвременните хора им е трудно да повярват, че Бог може да мрази нещо, включително и греха, – добави Дамян.

– За тях Той е ужасен старец, – гневно поклати глава Манол, – Който снизходително приема всички „шеги“ на внуците Си.

– Не разбират ли, че Бог не е забравил за съществуването на греха? – гневно попита Дамян. – Той го мрази, защото знае, че всяко прегрешение опустошава сърцата ни.

– Грехът е като раков тумор, който расте неумолимо, носейки ни страдание и смърт.

– Непокаяният и непростен грях води хората до безвремие, което е лишено от Бог и води направо към ада, – заканително размаха ръка Дамян.

– Бог мрази греха, защото знае неговите последствия! Как не могат да го осъзнаят?

Не отлагайте, още днес приемете Божието прощение и се радвайте вечно в Неговата любов.

В салона се провеждаше поредната дискусия на тема: „Има ли Бог?“ Дебатът беше доста разгорещен. От двете страни хората стояха напрегнати.

Изведнъж един слаб младеж с очила, които едва се крепяха на носа му, енергично размаха ръце и възбудено извика:

– Къде е Бог? Покажете ми Го и ще повярвам в Него!

Един възрастен мъж се изправи и спокойно каза:

– Младежо, погледни слънцето!

– Много силно блести, – младият човек примижа и отвърна поглед от небесното светило.

– Не можеш! – засмя се мъжът. – А то е само Божие творение. Как тогава да ти покажа Бог?

– Знай, младежо, – добави един дребен старец, – че Бог е свят. „….. сам притежава безсмъртие; обитавайки в непристъпна светлина, Когото никой човек не е видял, нито може да види„.

– Бог се откри на нас пръстните хора, – обади се смело младо момиче, – в Господ Исус, дошлият на земята в човешки образ Божи Син. Ако желаете да видите Бога, погледнете към Христос, Който изяви не само Божията святост и правда, но и Неговата любов и благодат.

– Той обича грешника – заяви възрастна жена – и иска да го спаси, да го направи Свое дете. „Защото и Христос един път пострада за греховете – Праведният за неправедните, за да ни приведе при Бога“.

В залата настъпи мълчание. Не познаващите Бога останаха безмълвни.

Петър и Асен бяха приятели от малки. Те постоянно твърдяха, че не са видели лошо в живота си и едва ли ще им се случи такова.

Една вечер Асен подмина двама младежи и чу ясно, как единият каза:

– Все пак има ад и вечно проклятие ….

Тези думи заседнаха в мозъка на Асен и той сериозно се разтревожи.

На другия ден той каза на Петър твърде обезпокоен:

– Ами ако има ад, тогава ….?

Петър се разсмя:

– Да не си малко дете, та вярваш на такива глупости? С тях плашат лековерните хора.

Асен го изгледа, но не продължи да споделя спотаилия се в него страх.

– Когато умра ще се върна да ти кажа дали има ад? – плесна с ръце Петър.

След една седмица Асен научи, че приятеля му е умрял при катастрофа. Настъпиха тежки часове за Асен.

През нощта той сънува, че някой е застанал до леглото му. Изведнъж в него позна Петър, който му шепнеше:

– Има ад, целия горя в него.

Асен се събуди облян в пот. Този сън силно го разтърси. След няколко дни посети близката църква, където ясно чу от амвона:

– „Вярно е това слово и заслужава пълно приемане, че Христос Исус дойде на света да спаси грешните ….“

Същия ден Исус стана негов Спасител и Приятел на Асен за цял живот.

На Никола му предстоеше среща със световно известен пианист. Това бе вълнуващо и смущаващо за младежа.

Той израстна потопен изцяло в музиката. В дома му всички свиреха на поне един музикален инструмент. Самият той свиреше на цигулка и пияно, но по-често бе солист в църква или пееше на празници или организирани концерти по случай дадени събития.

Никола бе възхитен от новата му предоставена възможност.

– Мечтите ми се сбъдват, – казваше си Никола, – може би това е моят шанс, да се изявя на световната сцена.

Когато се срещна с пианиста, се оказа, че макар и известен изпълнител, той слабо говореше английски.

Освен това се получи нещо доста интересно.

Пианистът предложи:

– Вземете това виолончело и свирете.

Като същевременно нареди нотни листове пред него.

„Никога не съм свирил на виолончело“- помисли си Никола.

Но преди да каже каквото и да е, пианистът го подкани:

– По-смело, младежо! Аз ще ви съпровождам.

Никола изтръгна няколко звука от инструмента, опитвайки се да имитира това, което знаеше от обучението си по цигулка, но нищо не се получи и двамата се разделиха.

Изведнъж като събуден от дълбок сън Никола извика:

– Защо не му казах, че мога да пея?!

Бог ни въоръжава, за да развиваме нашите природни таланти и духовни дарби.

Нека използваме това, което Господ ни е дал, за да Го почетем и да служим на другите за  Негова прослава.