В неделното училище говорели за плодовете на духа в тялото. Чели стихове за това, че всеки орган и член на тялото е полезен за живота му.

Когато учителката помолила децата да разкажат за ползата на всяка част от тялото си, 12 годишно момиче отговорило следното:

– Ръцете са полезни за тялото, защото поднасят вилицата и лъжицата с храна към устата. Краката също са полезни, защото ходят да пазаруват в магазина. Устата сдъвква храната…..

– А как смяташ, ти каква част от тялото Христово си? – попитала учителката момичето.

– Аз навярно съм част от косата. Вярно е, че косата не прави нищо, но за това пък украсява тялото.

Живееше един хамстер. Той беше много независим. Обичаше да се увива в червената коприна на покривката на масата и да си мие краката в каничката за кафе.

След една година в този дом се появи котарак. Той беше още съвсем млад. В началото ядеше супа, зеле, моркови, варени картофи и всичко, което получаваше или сам можеше да си открадне.

Котаракът много искаше да се запознае с хамстера. Той отделяше най-малко два часа, за да го съзерцава . Наблюдаваше го, как ходи, как яде, дори как спи.

Хамстерът оставаше напълно равнодушен към тези погледи и безкрайни наблюдения.

Веднъж котаракът бе поставен на масата. Той я изследва внимателно, за да открие нещо интересно за ядене, но уви за себе си нищо не откри.

На същата маса поставиха и хамстера. Той изобщо не обърна внимание на котарака, а бавно изследва всяка паднала трошичка, а след това с всичко открито натъпка бузите си и започна да дъвче.

Котаракът лежеше по корем, протегнал нос към хамстера и го наблюдаваше внимателно.

Изведнъж хамстерът забеляза рижата муцуна, дотича до нея и захапа носа на котаракът със зъбите си. Сега вече се знаеше, кой е доминиращият в тази къща.

По- късно котаракът независимо от това, къде се намираше, съзерцаваше хамстера на почтително разстояние и ако малкото скокливо животинче се затичаше към него, прикриваше носа си.

Котаракът следеше хамстерът макар и от далече, но не предприемаше нищо срещу него.

Минаха години. Котаракът остаря, хамстерът отдавна не е вече между живите, но спомените са си спомени.

Котаракът гонеше гълъби, мишки и всичко, което се движеше, но от време на време повдигаше глава нагоре и съзерцаваше мястото, от където се появяваше хамстера. Може би се надяваше, да го види пак……

Е, ако това не е любов, здраве му кажи.

Зарко и Катя имаха три деца, а тя беше бременна в осмия месец. Въпреки това нещата в семейството не вървяха.

Зарко постоянно закъсняваше и отсъстваше от къщи. Всичко бе на ръцете на Катя. Как успяваше, трудно можеше да се разбере. Една вечер Зарко се прибра по-рано и каза на Катя:

– Искам да поговорим.

За Катя такава промяна и желание за разговор бяха изненада, но тя се съгласи.

– Виж, Катя, ти отдавна си забелязала, че нещата между нас не вървят.

Катя го погледна с укор, но той отмести очи от нея и продължи:

– Аз имам приятелка. Срещаме се повече от пет години. Обичам я и искам да се оженя за нея….

Очите на Катя се насълзиха, но тя нищо не каза. Седна на дивана и се втренчи в безскрупулния си съпруг.
Зарко не издържа обвинителния ѝ поглед, тресна вратата и излезе.

Катя легна на дивана и се разрида, но това не продължи дълго:

– Толкова по-зле за него, – каза си тя. – Във всяка ситуация има изход. Трябва да се стегна имам три деца и чакам четвърто.

Катя скоро намери талони за храна. С тяхна помощ тя изхранваше децата си 6 месеца, а после си намери работа и стъпи на краката си.

Работеше на две места, за да поддържа децата си.

Макар и изморена тя не преставаше да се интересува от проектите и бъдещите планове на децата си.

В нея не се виждаше и грам униние, мъка или болка. Тя бе пример за децата си, показвайки им как човек трябва да постоянства и да не се отказва лесно, от това, което е решил да постигне.

Всички я съжаляваха, съседи и познати:

– Къде ще намери човек, който би свързал живота си със самотна майка с четири деца?

Но те скоро забелязаха млад мъж, който вървеше рамо до рамо с нея и се грижеше за децата ѝ, като за свои собствени.

А какво стана със егоиста Зарко ли?

Продължава да се жени и да търси идеалната жена за него. Вече три развода има зад гърба си.

За децата му друг се погрижи и ги отгледа с любов.

Така е, когато е налице всеотдайна и любяща майка. За това децата ѝ се гордеят с нея:

– Мама просто е героиня!

Ушила една старица на мъжа си одеяло. Така се получило, че то излязло късо и всяка нощ на мъжа му мръзнели краката.

Решила старицата да поправи нещата.

Отрязала от горната част на одеялото и го пришила отдолу. След това се замислила и отново извършила същата операция още веднъж, а след това дала одеялото на мъжа си.

– Аз удължих одеялото с две парчета.

Старецът нищо не казал. Какво може да каже, щом одеялото е било два пъти удължено?

Но краката му все още замръзвали …..

Живко живееше в импровизирана палатка близо до гарата. Той е на 65 години, но няма свой дом. Не общуваше с никого, но и хората го отбягваха. Целия бе в дрипи и кал. Лицето му бе мръсно и неприветливо, само сините му очи сияеха, сякаш се усмихваше с тях на всеки.

Веднъж го заговори Васко багерист от новия строителен обект.

– Здравей приятел! – поздрави го Васко.

Живко се изненада от поздрава, но не го показа, само смънка:

– Хм.

– Сам ли живееш тук, – посочи скъсаните парцали намятани върху някакво скеле от клони.

Живко вдигна очи и погледна непознатия:

– Тебе какво ти влиза в работата! – сопна се скитника.

– Мога ли с нещо да ти помогна? – Васко опита още един път контакт с „дивия“ мъж.

– Аз се оправям …., – запъна Живко, сякаш отдавна не бе говорил, – но тук наблизо живее една бездомна жена, тя има нужда от храна, дрехи и лекар.

– Ще ме заведеш ли при нея?

Живко недоверчиво го изгледа, но когато срещна прямия поглед на Васко, само кимна с глава и тръгна напред.

Вървяха около двадесет минути, стигнаха до някаква дупка изкопана в земята. От вътре се чуваха стонове и охкания.

– Може ли само да погледна? – попита Васко.

– Хм….да, – изръмжа като животно Живко, – да не си посмял да ѝ направиш нещо ….. ще си имаш работа с мен….. Повече от година се грижа за нея, никой не искаше да ѝ помогне, – въздъхна Живко.

Васко извлече от влажната дупка, лекото като перце тяло наподобяващо на жена, увито в парцали. Той закрачи към близката поликлиника понесъл необичайния си товар. Скитникът вървеше на две крачки след него, като от време на време промърморваше нещо недоволно.

Скоро стигнаха . Васко предаде изтощеното тяло на жената на дежурния екип,а след това се обърна към Живко:

– Погрижете се и за него, цяло чудо е, че още е на крака….

Скоро двамата бездомници бяха прегледани и им бе предписано лечение. Умиха ги, облякоха ги и ги нахраниха.

– Как попадна на тях? – попита го приятелят му Горан.

– Видя ли скитника,той няма нищо, но е бил като ангел за тази изоставена жена. Грижел се е за нея колкото е можел, но хората са го отблъснали, вместо да го изслушат и разберат. Лесно е да се правят прибързани заключения за някого, само по външния му вид, мястото, където живее и начина, по който говори.

– Да, по плодовете им ще ги познаем, – кимна в съгласие Горан.