Знаете ли, че далматински кученца се раждат без петна?!

Те имат петна по кожата в долната част, но тези петна не са видими на козината. Това продължава, докато кученца станат на две седмици.

Далматински петна често черни или кафяви, но може също така да бъдат и други цветове, като тъмно оранжево, лимонено жълто или сиво-синьо. Понякога при възрастните далматинци отсъстват петната.

Далматинците имат петна поради техните гени, които са като малки групи от инструкции във всяка клетка в тялото.

Тъй като повечето далматинци имат мама и татко с петна, за това при новородените далматинци петната се появяват на фона на гените на техните родители.

Преди да станат домашни любимци, някои далматинци са имали петна в дивата природа, за да се защитят и да бъдат в хармония със средата.

Дядо Петър разхождаше своята малка внучка в зоопарка. Показа ѝ различни животни и ѝ разказваше за тях, каквото знаеше.

Пред клетката на лъва внучката му замръзна. Изглежда ѝ бе направил голямо впечатление.

Тя стоеше и гледаше звяра като омагьосана, а щастливият ѝ дядо я заливаше с поток от думи, съобщавайки ѝ всичко, което знае за него.

Когато лъвът зина, детето хвана ръката на дядо си и много сериозно каза:

– Ако сега те изяде, кажи ми, на кой автобус трябва да се кача, за да се прибера у дома.

Домашните любимци са интересни, с тях не можеш да скучаеш.

На Йони му донесоха папагал, неговите предишни собственици се бяха отказали от него.

Котаракът Манчо изобщо не се заинтересува от новото попълнение. За него папагалът не представляваше апетитно ястие, защото не миришеше на Whiskas, любимата му храна.

Птицата през цялото време крещеше. Това не беше само чирикане, а противен писък. Трудно бе и на Манчо да понася тези пронизителни звуци.

Когато папагалът започнеше „концерта“ си, котаракът заставаше пред клетката, гледаше право в очите на нещастния певец и нервно, оголвайки зъби, недоволстваше.

Папагалът осъзнавайки, че е на високо и е защитен от клетката, въпреки заплахите, плюеше наоколо.

Манчо чакаше моментът на отмъщението си. И той не се забави.

Веднъж клетката бе свалена на пода, за да се разчистят наоколо паяжините и натрупания прах.

И ето какво се случи.

Котаракът скочи върху клетката отгоре, така че той се оказа над папагала. Какво унижение за семейния кресливец.

Шофьорът рязко натисна спирачките по средата на шосето. Котенцето седеше на пътя и не даваше признаци, че желае да тръгне някъде.

Васко слезе от колата и се упъти към малкото.

– Ей, малката, – подвикна и той, – така не се стои на шосето. Някой няма да те види и ще те прегази.

Когато Васко погледна в големите кафяви очи и видя късата опашка, разбра, че това съвсем не е малко котенце.

По-късно на Васко му се обадиха по телефона. Женски глас помоли съвсем учтиво:

– Елате да видите малкото, което донесохте снощи във ветеринарната клиника. Оказа се риж рис.

Когато Васко прескочи до клиниката, го посрещна засмяна млада тъмнокоса жена:

– Аз съм Вероника. Радвам се, че дойдохте. Да знаете само какво се случи, когато решихме да прегледаме малкото коте, което донесохте в кутия за обувки?

– Надявам се да не ви е създало проблеми, – каза примирено Васко.

– Когато дойдох сутринта с колегите, то седеше още в картонената кутия, в която сте го сложили, но явно това съвсем не му харесваше. Трябваше да сложа най-дебелите ръкавици, с които разполагаме, за да го пренеса в нашата клетка.

Васко погледна котето и се опита да си представи, как е негодувало.

– То беше много сърдито, – продължи да разказва Вероника. – Не даваше на никой да го вземе в ръце. Съскаше, ръмжеше и хапеше всяка ръкавица, която се протегнеше към него и то с голяма ярост.

– Съжалявам …- каза Васко, – не исках да ви създам такива неприятности.

– Не се притеснявайте, – засмя се Вероника, – гневът на това малко същество е добър знак. Такива не са приятелски настроени към хората. Но то е такова, каквото трябва да бъде, див риж рис.

– А иначе добре ли е?

– Теглото му е по-ниско от нормалното, навярно се дължи на тения или някакви други паразити и разбира се факта, че е било отделено от майка си.

– Пътя, на който го намерих, минава през местност, където живеят диви животни. Навярно майката и другите малки са останали в гората.

– Сега малкото е на около два месеца и половина. То трябва да навърши шест месеца, за да го пуснем обратно, – обясни Вероника. – Но това зависи и от темпа на растеж. Нужно е  да добие определени размери, за да може да си хваща плячка, нали трябва да оцелее.

Васко често посещаваше ветеринарната клиника и наблюдаваше как малкото“котенце“ растеше.
Малкото рисче, когато заспиваше,  обичаше да гушка една катерица играчка, а когато бе будно, разпаряше яростно картонени кутии.

Ако можете, имате много общи неща с хората от този свят. За много от тях, животът е джунгла. Но не джунгла, където има много дървета и хищници, и такава гора, която може да се отсече с брадва, а хищниците да се сложат в клетка.

Джунглата, в която живеем са непроходимите дебри на нашите проблеми, разбити сърца и празни портфейли. Нашите джунгли са заобиколени от болнични стени, оградени са с бракоразводни процеси. Ние не чуваме пеенето на птици и рева на лъва, до нас достигат само гласовете на недоволни съседи и претенциите на разгневените работодатели.

Нашите хищници са нашите кредитори, а окръжаващите ни гъсталаци представляват досаждащата ни суета. За някои, вероятно много хора, надеждата се превръща в призрачно видение.

Представете си човек в сърцето на африканската джунгла, участващ в сафари. Пред него върви водач, с остро мачете, който прочиства пътя напред.

Измореният от път пътешественик отчаяно повтаря:

– Къде сме? Вие добре ли познавате пътя? Къде ме водите? Къде е пътя?

Водачът се спира, поглежда към човека и казва:

– Аз съм този път.

Ние задаваме същите въпроси и питаме Бога:

– Къде ме водиш? Къде е моя път?

А Той не дава пряк отговор, само слаби намеци и нищо повече. Щяхме ли да разберем нещата, ако Той ни бе открил всичко? Правилно ли ще оценим мястото на своето местообитание? Не, защото сме чужденци в тези джунгли. За това вместо пряк отговор, Исус ни дава много повече, Той ни предлага Себе Си.

Ще унищожи ли Той нашите джунгли? Не, растителността ще остане недокосната.

Ще изгони ли хищниците? Не опасностите все още се прокрадват зад нас.

Исус не унищожава джунглата, а ни дарява надежда, защото ни дава Себе Си. Освен това ни обещава да остане с нас до края.