Стоян и Владо се бяха източили доста това лято. Бяха отишли с родителите си на село, но не пропускаха и час да се метнат на колелото и да обикалят наоколо. И тъй като колелото беше само едно, двамата се редуваха в използването му.

Денят беше много горещ. Едва се дишаше. Владо застана пред баща си и попита:

– Можем ли да отидем да се изкъпем на реката?

Реката не бе много близо, а и криеше много опасности. Беше буйна с множество въртопи.

– До четири часа може, – каза баща му, – а после двамата с брат си трябва да помогнете малко.

– Ваканцията е дава да почиваме, а не да работим, – недоволно изсумтя Стоян.

– От както сме дошли все едно и също, – подкрепи го Владо, – „На работа, …..четете!“

– Какво преуморихте ли се? – почна ги майка им. – Всички работят, никой не се шляе по улицата.

– Ти ми покажи, кои деца работят в селото, – засмя се Владо. – Нито един. Повечето дори се разхождат с колите на родителите си.

– Татко, тръгни из село и виж колко от съучениците ни са на полето или в градината, – подкрепи го Стоян.

– Да но някои от тях пасат добитъка, а вие и това не искате да вършите, – гласът на майка им звучеше доста остро.

– Какво ще разберем тогава от ваканцията? – смотоляви набързо Стоян. – Оставете ни малко на свобода, тъкмо да се заредим с малко сили.

– А ние разчитахме, че един ден ще ни отмените, – махна с ръка огорчено майка им.

– Отмяна в окопаването на градината, плевени и куп такива „приятни и красиви занимания“, – с лека ирония подхвърли Владо.

– Вие какво, да не се срамувате от селската работа? – баща им се беше вече изнервил. – А от къде идва хлябът? Ако не е селото, как ще заредим мазето и как ще преживяваме? Замисляли ли сте се над това?

– Това сме го чували и друг път, – наостри се Стоян. – Моите съученици отидоха с родителите на море или на планина, а ние тук.

– И ние някога сме ходили на море, – с тъга каза майка им, – но сега при тая скъпотия едва смогваме.

Бай Стамен току що бе прекрачил прага на дома им и слушаше „престрелката“, която се водеше между деца и родители. Най-накрая той реши да се намеси:

– Мили младежи, вие имате пълно право да искате да работите по-малко през ваканцията и повече време да прекарвате в  разходки, игри и забавление. Това  е ваше право. но това е само една част от истината.

Колкото и ядосани да бяха на родителите си Стоян и Владо се заслушаха в думите на бай Стамен.

– Поразмислете и потърсете и другата част от нея, – продължи възрастния човек. – Ще я намерите като се вслушате в думите на родителите си. Постарайте се да ги разберете. Не искам да натрапвам мнението си, но като ви гледам и слушам ми става болно.

Стоян и Владо наведаха глави. Те разбираха какво иска да им каже бай Стамен, въпреки че ги влечеше другото разбираха, че той е прав. Двамата много го уважаваха и почитаха, не веднъж им бе давал добър съвет за ситуации, в които бяха изпадали.

Златка бе дребна на ръст, с високо чело и дълбоки топли кафяви очи. Тя издърпа стола и седна. Заслуша се в разговора на останалите. Отметна падналия кичур върху лицето си и се намеси:

– Други ценности владеят съзнанието на нашите деца днес. Не знания, а пари, бизнес и мода са в акълите им.

– Да си виждала млади хора да говоят за философия, наука и литература? – засмя се Бойко.

– В устата им са имената на бизнесмени, разни рекетьори, съвремени „супермени“, които са майстори на далаварите, притежаващи суперлуксозни коли и много момичата за забавление, – намръщено добави Велко.

– Какво друго очакваш, – махна с ръка Златка, – щом учениците палят цигарите си от тези на учителите, а после пият заедно коняк в училище?!

– Спомням си думите на един ученик, – каза Стойчо, – „Има ли смисъл да уча? Баровците, които карат поршета и понятие си нямат за Втората световна война, Аспарух, законите във физиката и химията, но това не им пречи да правят милиони. А тези завършили висше образование са без работа, а ако работят изкарват сто пъти по-малко от един бизнесмен. Защо ми е това скапано училище?“

– Така мислят почти всички ученици, – засмя се тъжно Бойко, – ако някой не е съгласен с това, го смятат за ненормален. Никой не иска да дружи с него и обикновено е обект на подигравки.

– Накъде отиваме тогава? – с болка каза Златка.

– Към духовна гибел, – не без ирония отбеляза Велко. – Пиянството от парите и власта е неудържимо, попаднеш ли в тяхната хватка отърване няма.

– Това е по-опасно от наркоманията и най-лошото е, че продължава цял живот, – въздъхна Стойчо.

– Те си плуват в миражите си с награбените милиони във висините, а ние стоим  безсилни да им се противопоставим. Така ставаме съучастници в градежа на общество, което ни е твърде чуждо, – заключи печално Златка.

Приятелското събиране тази вечер загуби веселия си тон. Всеки бе помръкнал и потънал в нерадостни мисли. Какво можеше да се направи? Живеем в променено общество, с изкривен идеал и ценостти, но плодовете, от  примирението и ненамесата ни във всичко това, са горчиви.

Симеон доста се забави от училище. Това не беше обичайно за него. Майка му се притесни. Какво ли не мина през главата ѝ.

Изведнъж входната врата се тропна и Симеон нахлу като ураган в стаята. Поспря за малко, погледна притеснените си родители и побеснял заяви:

– Цял час ни държа морал.

– Кой? – попита баща му.

– Тодоров, кой друг, – буйно размаха ръце Симеон.

– Какво се е случило? – попита майка му.

Симеон свали якето и заедно с чантата ги хвърли на леглото. Седна на фотьойла и нервно започна да разказва:

– Тодоров влязъл в класната ни стая, а на дъската пошело: „Николова е глупачка и мръсница!“ Когато нахълтахме всички след физическото, изгледа ни свирепо и побеснял попита: „Кой е авторът на този шедьовър?“, а ръката му сочеше черната дъска.

– Навярно никой не си е признал, – коментира баща му.

– Най-напред се стъписахме и мълчахме. После Владо започна: „Та каква учителка е Николова? Тя не може една задача да реши. Когато преподава урок, все гледа от лисчето и от там преписва решението на всички задачи“.

– Всеки учител решава задачите предварително, – опита се да обясни майка му. – Какво странно има в това.

– Да, но при нея не е така, – упорстваше Симеон. – Мъжът ѝ е много добър математик и е решил всичките задачи от учебника. Той е инспектор по математика.

– И от къде сте сигурни че е така? – попита недоверчиво баща му.

– Много сте „осведомени“, – не без ирония се обади майка му.

– Не ми вярвате?! – буйно реагира Симеон. – Като подхване да решава някоя непозната задача, спира, изтрива всичко и започва отново, но до краен резултат не стига. Тя е много взискателна към нас, но не и към себе си.

– И навярно това сте разказали и на Тодоров? – попита майка му.

– А той какво каза? Как реагира на вашите нападки? – полюбопитствува баща му.

– „Не вярвам, чак толкова да е изостанала, – гласът на Симеон придоби дразнеща интонация, вероятно се опитваше да имитира учителя си. – Преувеличавате! Търсите начин да смекчите вината си, заради това, което сте написали на дъската“.

– Е, и? – родителите му леко бяха проточили шии напред.

– Казахме му, че това е истина, но той не повярва, – тъжно констатира Симеон.

– А ти какво мислиш по въпроса? – погледна го изпитателно баща му.

– Тя не само нищо не разбира от математика, но има и отвратителен характер, – заяви категорично Симеон.

– Не преувеличаваш ли малко? – скастри го майка му.

– Не! Вчера вдигна Данчо на дъската, за какво ли не го пита, а той отговоти правилно на всичките ѝ въпроси. После му даде задача, която не сме решавали досега. Данчо започна, стигна до някъде и спря. Тя ентусиазирано грабна тебешира от ръката му и започна да решава, но и тя спря. Избърса написаното и пак почна да пише, така няколко пъти …. Мълча, пухтя, а накрая заяви: „Има нещо сбъркано в условието на тази задача“. А на Данчо му писа четворка, а той е много умен. Отличник на класа е, най-добрия ни математик. А тази четворка ще остане единствената му ниска оценка в бележника.

– Как завърши разговора с Тодоров? – попита баща му.

– С конско, с какво друго, – поривисто скочи Симеон. – Не сме уважавали учителите си. Винаги сме били най-умните и нищо не ни се доказвало. Никога не сме си признавали вината си, другите ни били виновни за всичко …..

– И е бил прав, – защити го баща му. – Много сте вирнали галва….

Симеон не дочака тирадата на баща си, прекоси стаята и със замах затвори вратата след себе си.

В задния двор Лили простираше дрехи и чаршафи.

– Не ме докосвай, – извика тя, когато Стоян се доближи.

– Виж не съм дошъл да се караме, – каза премирено Стоян, – не сме се виждали доста отдавна.

– Тъй ли? – сопна му се Лили. – Чудех се къде ли се запиля?! И за какво те прибраха в затвора? – очите ѝ святкаха яростно.

– Контрабанда на алкохол, – троснато отвърна Стоян.

– Не знаех, че се занимаваш с такива работи, – с ирония подчерта Лили.

– Е, все някак трябва да се изкарват пари, – с поглед забит в земята, тихо каза Стоян.

– Да не би децата ти да гладуват? За твое сведение, те работеха, докато ти беше в затвора, – Лили фучеше като бясна. – За какво си дошъл?

– Просто да ти кажа здравей, – помъчи се да я умилостиви Стоян – и да ти кажа, че много ми липсваше. Защо не дойде да ме видиш поне веднъж? – в гласа му се прокрадна укор.

– Имаш вид все едно си бил на почивка. Ял си по три пъти на ден,  – заяде се отново Лили, – а аз и децата ти само по един път. Най-малко пет килограма си наддал.

Стоян разпери ръце. Не знаеше вече какво да ѝ каже.

– Не помисли ли преди да се забъркаш в такива работи, – започна да го мъмри Лили. – Почти на 45 си, а се държиш като тийнейджър. Питаш ме защо не съм ти дошла на свиждане, че защо да идвам? Когато реши да правиш контрабанден алкохол, дойде ли да ме попиташ дали съм съгласна?

Стоян усети, че Лили е много ядосана.

– Добре де, следващия път като се проваля, ще гледам никой да не разбере, – по лицето му се четеше тъга и безнадежност.

Лили се чудеше да го приеме или да го смачка и да го изрита. Стоян с болка тръгна към входната врата.

– Не ходи никъде, – гласа ѝ трепна и стана по-тих, и нежен. –  Пази се! Тревожех се за теб още от първия ден, когато те прибраха в затвора.

– Не ми ли каза, че на мен там ми е било по-добре, отколкото на теб тука? – заяде се на свой ред Стоян.

Двамата се погледнаха. След това с мълчаливо съгласие се отправиха към дома си.

Командировката за японецът е било най-опасното пътуване за целия му живот.
По нещастно съвпадение, Цутому бил в Хирошима в деня, когато Военновъздушните сили на САЩ пуснали атомна бомба върху града. Човекът по това време е бил само на няколко километра от епицентъра, за това е пострадал от радиацията. Но най-важното е, че Ямагучи оцелел.
Въпреки това, само след няколко дни му е било съдено да преживее втората американска бомбардировка, но този път в родния си град Нагасаки.
По ирония на съдбата, по време на втората бомбардировка той е седял в кабинета на шефа си и разказвал подробно за това, което се е случило в Хирошима.
Това е може би единственият човек на земята, който е оцелял след две атомни катастрофи.