В московското метро забелязали, куче без стопанина си.  Навярно се е било изгубило. То бягало по платформата и подскачало. Изведнъж се подхлъзнало и паднало.

Релсите са били под високо напрежение, а до идването на следващия влак оставали броени минути.

На станцията имало много пътници. Бил час пик.
Хората се объркали, не знаели какво да правят. Една жена дори се разплакала.

Безпомощното животно спасил от сигурна смърт приелия предизвикателството полицай Владислав Потатуев.

Той скочил на релсите, грабнал голямото изплашено куче и на ръце го изнесъл на станцията. Операцията траяла по-малко от минута.

– Трябваше да се направи нещо и то бързо. Не, не изпитвах страх …. Ако бях на работа, пак щях да направя същото. Всеки би постъпил по този начин, – споделил е Владислав Потатуев след инцидента.

Този човек не просто си е вършел работата …..

Лили и Георги бяха притеснени. Бяха подочули, че престои побой между големия им син Станислав и известният хукиган в квартала Канарата, чието истинско име бе Димитър, който се славеше се като джебчия и пияница, а няколко пъти е бил клиент и на полицията.

Родителите на Станислав решиха да бъдат внимателни. За това и Георги не атакува направо сина си:

– Раздаването на юмруци не доказва правото ни, нито е израз на силата ни. По-добре  превъзхождай противника си духовно и морално.

– Това ми е напълно ясно, – ухили се Станислав.

След това сви ръце в юмруци и започна да подскача все едно беше на боксов ринг.

Това ядоса Георги:

– Не ме карай да ти трясно едно кроше, – и Георги подгони сина си.

Станислав прескачаше по две стъпала надолу и се заливаше от смях.

Георги се разтрепера и извика, малко преди синът му да затръшне външната врата:

– Никакви побоища! Ясно ли е?

– Остави го, нищо лошо няма да му се случи, – Лили се опита да успокои Георги.

Станислав се върна след два часа. Под едното му око имаше голяма синина.

– Добре те е подредил, – избухна Георги.

– Не прави трагедии за толкова малко нещо, татко. Юнак без рана не може, – опита се, да се пошегува Станислав.

Лили забеляза драскотините по едното рамо и гърба, прехапа устни и попита с тревога:

– На земята ли те събори?

– Да, събори ме, но после и аз го притиснах до земята, – с гордост каза Станислав.

Това ядоса Георги още повече и той повиши тон:

– Следващия път може и без око да останеш.

– Дължа го на теб, татко, – предизвикателно се обърна Станислав към баща си.

– От мен синини още не си носил, – натърти Георги.

Станислав се усмихна:

– Следвах съвета ти. За такива като Митето добрата дума е като масло в огъня, разпалва го още повече. Опитах се да обуздая животинското у него, но той ме удари много силно.

Георги наостри уши и вече по-спокойно каза;

– Разкажи ми всичко. Как стигна до това положение?

Станислав погледна баща си в очите и започна да разказва:

– Миналата вечер Митето заедно с двама от неговите бабаити приближиха до Маргарита и ѝ предложиха разходка накрая на махалата, в оня пущинак …..нали го знаеш. Един от тях беше леко попийнал и вдигна полата на момичето. Тогава не се стърпях и се намесих. Казах им: “ Не ставайте досадни, момичето с нищо не е заслужило такова отношение“.

– Предполагам, не са били много любезни след това, – каза Георги.

– Митето ме погледна кръвнишки и ревна: „Какво, ти да не си пазач на тази ….. развратница? С какво ви плаща?….. Не се намесвай, за да не ти размажа физиономията“. Бях побеснял и го предизвиках: „Ако можеш. Чакай ме утре по това време на същото място“. Митето се разсмя: „Какво дуел ли ми предлага’? Това е доста остаряло ….“. Не се стърпях и им извиках: „Стахливци!….. Фукльовци! Знаете само да заплашвате. Ако ви стиска елате!“ Митето ме изгледа презрително: „Ще дойда! Ти гледай да не забравиш да дойдеш“.

– Имаше ли и други там? – попита с тревога Лили. – Нямаше ли кой да ти помогне?

– Саирджии колкото искаш, – засмя се самодоволно Станислав. – Нямах нужда от тяхната помощ. Справих се абсолютно сам.

Това, което се бе случило бе доста опасно. Георги се чудеше какво да каже на сина си, за да го отклони от подобни инциденти за в бъдеще. Той разбираше, че синът му бе постъпил правилно, беше защитил едно безпомощно момиче, но побоя, нараняванията …..

В този момент Станислав изненада родителите си с контра аргументи:

– Нима когато пребиват някого пред очите ми, трябва да отклоня поглед в страни, както правят мнозина, все едно нищо не съм видял? Татко, ти не си ме учел да стоя безучастно в такива положения. Много пъти съм те виждал да помагаш на хората дори, когато това е било в твой ущърб.

Георги замълча, погледа му се замрежи от сълзи.

– Гордея се с теб сине, …….въпреки че не съм привърженик на побоищата, – каза Георги и прегърна сина си.

В Австралия жертва на модата прекарала четири дни в болницата след носене на тесни дънки. Лекарите били принудени да срежат дънките директно на жената, защото тъканта така стягала мускулите на прасеца, че се нарушавало кръвоснабдяването им.
35-годишна жена от Аделаида прекарала цял ден обута с тесни дънки. Тя помагала на едно семейство да се премести в нова квартира. Почти целия ден жената прекарала клекнала, изпразвайки шкафовете. След известно време тя усетила, че дънките ѝ са впити в нея.
След като помогнала на хората, жената си тръгнала късно вечерта. Когато минавала през парка „краката ѝ загубили силата си и тя паднала“.
В крайна сметка, допълзяла до пътя, хванала такси и отишла в болницата. Лекарите е трябвало да разрежат тесните дънки от самия крак, защото не можели да ги свалят по друг начин.
Седенето в клекнало положение значително нарушило кръвоснабдяването на прасеца и причинило голям оток. В резултат на това жената изпитала силен натиск на два основни нерва в долната част на крака.
Лекарите поставили на пострадалата апарат, който да премахне излишните протеини от кръвта, защото поради инцидента можели да пострадат бъбреците.

Бащата на Валентин носеше съндъчето с инструментите си. Когато застана близо до вратата изведнъж залитна към ъгъла на стаята.
Там стоеше прекрасна ваза. Майката на Валентин много я обичаше и никога не я оставаше празна. Такава трудно може сега да се намери по магазините, беше я открила в старата къща на родителите си.
„Полетът“ на мъжа към вазата я залюля. Бащата на Валентин протегна ръка, за да я задържи, но не стигна до нея.
Чу се неприятен звън и хиляди парчета се разпиляха на пода.
Майката и бабата на Валентин веднага подадоха глави на вратата, а като видяха какво е станало и двете се намръщиха.
Мъжът се взе в ръце, погледна двете жени в очите и тихо каза:
– Простете, – и безпомощно вдигна ръце.
Майката на Валентин замълча, а после се усмихна и каза:
– Няма нищо, ще купим друга. Може и по-хубава да намерим ….
Валентин, който присъстваше на инцидента, гледаше смаяно родителите си.
– „Простете“! – повтори на себе си момчето. – Една единствена дума и нямаше кавги и сълзи. Навярно в нея има нещо специално. Чудна дума, направо вълшебна.

На Донка Милчева много ѝ допадаше спешното отделение. Нямаше престава защо е така, но след родилното, то бе любимото ѝ отделение.

Тук бе различно всеки ден. Непрекъснато  се случваше нещо. От време на време Донка се сблъскваше с ужасни случаи като жертви на тежки катастрофи, инфаркти, травмиращи инциденти, изгаряния, токови удари, но през повечето време работата бе рутинна.

Дейността ѝ в спешното отделение я сближаваше с колегите. Споделяха си много неща. Понякога бяха под огромно напрежение, но тук е много по-различен светът от този навън. В отделението се създаваха трайни и здрави приятелства.

Най-важното нещо за Донка бе:

– Да помагам на хората да се почувствуват по-добре, да допринасям за доброто им състояние, – както веднъж бе заявила, когато я попитаха: „Какво правиш тук?“.

Нали именно за това бе записала медицина.

Спешното отделение ѝ носеше голямо удовлетворение. Не искаше да се премести в дерматологията, където ѝ предлагаха.

Беше заявила на шефа си:

– След завършването на практиката, искам да остана тук в спешното.

– Да, но тук няма да изкараш много пари, – беше ѝ казал той.

– Парите не са най-важното нещо в живота, – каза му решително Донка.

– Кажи го на жена ми, – засмя се той и тръгна към следващата стая.

Тя не знаеше кога шефа ѝ ще се усмихне или намръщи, но пък много я подкрепяше, хвалеше добрата ѝ работа, но не се колебаеше да ѝ направи забележки, ако сгрешеше.

Когато обърка сиптомите на исхемичната болест на сърцето, той я успокои и ѝ каза:

– И аз като по-млад допуснах същата грешка.

Веднъж, когато я откри разплакана в стаята за почивка, я потупа по рамото и каза:

– Не забравяй, че всички правят грешки, само че лекарите покриват своите. Избърши очите си и да вървим да видим как е жената, защото след малко трябва да поговорим и с противния ѝ съпруг.

Ако не останеше тук, щеше да се насочи към гинекологията, тази специалност я привличаше много отдавна.