Елена и Радко живееха високо в планината. Те бяха двама възрастни хора, които се наслаждаваха на мира и спокойствието, които им предлагаха горите наоколо с пълни шепи.

На това място много рядко идваха посетители. Понякога се отбиваха близки и познати, но това не се случваше много често.

Един ден някой почука на вратата им.

– Ще ида да видя кой е, – каза Радко на жена си, която чистеше зеленчуци в кухнята.

Той излезе на вън и се забави доста, но когато се върна радостно връхлетя в кухнята.

– Ели, ела! Това непременно трябва да видиш.

Тя избърса ръцете и в престилката и последва мъжа си.

Пред къщата двама мъже разтоварваха някакви сандъци. Радко приближи до един от сандъците и махна капака му.

– Ела и виж, – обърна се той към жена си, – Те се върнаха отново при теб.

Тя пристъпи напред и надникна. Земята под краката ѝ се залюля, имаше чувството, че ще припадне. Протегна ръка и извади книга с твърда подвързия.

– Върнали са ми книгите, – едва не извика Елена.

– Да, това са твоите книги, – възторжено протегна ръце Радко към тях.

– Какво се е случило? – недоумяваше Елена.

Преди години ѝ бяха забранили да пише, защото се бе противопоставила срещу унищожаването на природата и животните. В книгите си разкриваше корупцията и алчността на определени хора, които бяха готови за пари да унищожат хиляди декари гори, да отровят всичко  край морето, само и само за да задоволят собствените си интереси.

На тези хора не им харесваше критиката ѝ и те забраниха книгите ѝ, отнеха ѝ ръкописите, а сега ѝ връщаха всичко. Каква бе станало?

Мислите на Елена я върнаха назад. Тя си спомни един окървавен младеж, който преследваха банда мошеници, готови да го обвинят в неща, които не беше извършил. Тогава го бяха скрили с Радко и му бяха помогнали да избяга.

Когато разтовариха и последния сандък един от мъжете се приближи и попита:

– Вие ли сте Елена Христозова?

Елена кимна притеснено с глава.

– Това е за вас – и ѝ подаде плик. – Желаем ви приятен ден.

Елена с разтреперани ръце отвори плика. Там имаше малка бележка. В нея пишеше:

„Елена, едно запомни, писателят, който живее в теб не бива да умира. Енчо“.

Очите ѝ се изпълниха със сълзи. Тя ги избърса с престилката си и прошепна:

– Бъди сигурен, Енчо, …. няма да умре.

Нено бе въодушевен. Той бе намерил хора, с които да сподели мечтите си, а и те не оставаха равнодушни към думите му.

– Преди главата ми бе пълна с идеи, но нямах цел, – каза Нено. – Имах добри намерение, но без покритие. Когато осъзнах целта в живота си, всичко, което бях научил и правил през времето на своето съществуване, се подреди по пътя към тази цел. Това стана още преди да го осъзная с ума си.

Емилия го слушаше захласната. Докато Нено говореше с ентусиазъм за стремежите си, той буквално израстваше в очите ѝ.

– Хората твърдят, – продължи той, – че днес не стават чудеса. Но ние живеем в невероятна епоха. Машините ни спасяват от тежкия труд. Влакове, автомобили, самолети скъсяват разстоянията. По телефона можеш да е обадиш на свой приятел, който се намира на другия край на света …..

Хората, които го слушаха бяха увлечени от думите му.

В главите на всеки от тях не веднъж се бяха въртели подобни мисли, но именно днес се намери човек който да ги изрази подредено и ясно.

Емилия усещаше, че между нейните мечти и тези на Нено имаше сходство.

Тя искаше да разбере тайната на живота, като усилено изследваше и наблюдаваше растенията и животните, а плана на Нено бе да разгадае тази тайна у хората, по-точно в съвместната им работа.

– Мисля, че нашите интереси не са толкова различни, – каза Емилия.- Аз искам да разкрия тайната на сътворението, наблюдавайки ставащото в природата, а вие …. търсите тайната на един вид ново сътворение, включващо взаимодействието между хората и желанието им да творят съвместно.

Нено ѝ се усмихна.

– Какво прекрасно сравнение. Мисля, че идеята ми не би могла да се изрази по-красиво.

Силвия и Доротея стояха пред витрината на книжарницата и преглеждаха рекламираните книги на нея.

– Докато книгата лежи по витрините на книжарниците и лавиците на библиотеките, тя е мъртва, – въздъхна Доротея. – Тя оживява само, когато читателет запрелиства страниците ѝ.

– Тогава всички идеи, знания, герои и събития започват да се движат към хората, – допълни Силвия.

– Това движение прилича на енергия без контакт, – започна да философства Доротея. – Между двата полюса няма светлина и топлина. Но ако изведнъж се съединят, пробудените мисли на читателя започват диалог с писателят, с неговото послание и емоционален свят.

– Никой не знае до кога ще бъде това въздействие и колко дълбоко ще бъде то, – добави Силвия.

– Но ако няма взаимодействие между читателя и книгата …….- поде някак плахо Доротея, – това е много тежка присъда за автора.

– Знаеш ли, че някой  сравняват книгата с посланик, други с разузнавач? – засмя се Силвия.

– Като посланик да, но как може да бъде разузнавач? – недоумяваше Доротея.

– Книгата е като птица , прелита през суровите и недостъпни планини, през обширните морета и океани. Те е навсякъде, където има хора. Пътешества без автора си. След като я напише, той няма власт над нея, – поясни Силвия

– За съжаление българската книга вече не птица, която кръжи в страната и извън нея, – усещаше се тъга в гласа на Доротея. – Няма жажда за знания. Всичко е подчинено на личните сметки и интереси, подхранвано от капитала.

– Погледни с какво се е наводнил книжния ни пазар, – посочи с ръка Силвия витрината на книжарницата. – Вносни книги от страниците, на които лъха на барут и кръв, бандитизъм и наркомания, проституция и порнография. Почти тук всичко ухае на пошлост и е загнило.

– Вървиш сред това духовно бунище, – очите на Доротея се напълниха със сълзи, – и нищо друго не ти остава освен да стискаш зъби от безсилие ….

– Погледни навред, крещящи реклами, търговси фирми, банки на всяка крачка, кафенета, заведения,…. – отчаянието взе връх у Силвия, – а тук по-рано кипеше бурен културен живот, хората се тълпяха по книжарниците за някоя хубава книга….. Няма жажда за знания, само зрелища, дори без хляб.

Нещо сме загубили във вървежа си напред и сме го заменили с нещо по-малко достойно …..

Кубинският шампион Капабланка се отличавал  с аристократизъм.

От всички отишли си крале на шахмата, само той оставил завещание на наследника си, при това много години преди да умре.

Това било много изящно послание.

Капабланка написал на сина си следното:

„Преди всичко ти трябва да станеш адвокат, за да защитаваш интересите, както своите, така и на семейството си. Също така трябва да се научиш добре да плуваш и да се боксираш, за да се чувстваш еднакво добре, както в морето, така и на сушата“и т.н. в същия дух.

Не трябва да забравяме, че ние имаме друг дух. Нашето свидетелство трябва да бъде твърдо, но мирно, в каквато и форма да се проявява.
Кавгите и разприте не са добро нещо, особено ако са провокирани от християни. Бог ни е заповядал да бъдем миротворци.
Не бива да добавяме грозни петна в историята на нашата църква, като стигаме до неразбирателство и прилагане на неща неприсъщи на вярата ни.
Бог не изисква кръв, нито преследване за вярата. Мечът не доказва истината. Бог покорява с думи.
Ние имаме права, не споря. Имаме и интереси, но ако няма любов, всички тези неща се превръщат в боклук. А борбата за тях в едно непрекъснато сързерадирателно недоразумение.
Ако не спрем позьорството си на обидени и наранени, реалноста ще рекушира болезнено в нас.