Какви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

– Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.

Стигнал пред вратата на чичо си, Петър хвана халката ѝ, бутна я и я отвори съвсем безшумно. Щом влезе веднага забеляза две жени да белосват с вар стената на къщата, а чичо си да ограждаше с парапет преддверието.

– О, Петре, добре ни дошъл, – обади се леля му Гаца.

– Да ти дадем и на тебе четка, та да се включиш в белосването, – закачи го Ценка.

Тя бе няколко години по-малка от него, но щом го видеше поруменяваше и все го закачаше или се шегуваше с него.

– Става, – веднага се отзова Петър.

Но чичо му Калин като го видя, извика:

– Петре, ела при мен. Остави жените да си гледат тяхната. Ела да кажеш харесва ли ти моята работа и да ми помогнеш малко. То човек и на чаша вино не сяда сам, че на работа ли?

– Хубаво е, – каза Петър след като приближи и огледа недовършения парапет. – Още от пръв поглед се вижда, че табиетлия човек го е правил.

– Подай ми сега онези две дъски, – засмя се на похвалата Калин, – а аз ще прикрепям подредените.

Като се хвана на работа при чичо си, Петър изведнъж живна и се вживя в майсторлъка на чичо си. Той забеляза, че дъските на парапета не се ковяха, а се нанизваха една до друга в жлебовете на две надлъжни греди, едната свободна отгоре, а другата закрепена отдолу.

– Чичо, ти май не признаваш пироните?

– Чамът, Петре, не ги понася. Старата ви къща, в която сега живеете е правена без пирони. Където трябвали такива, майсторите са пробивали дупки и забивали в тях клинове. Дървото е добър другар на човека. То излъчва топлина, а желязото е студено. Дървото едва понася желязото, което го сече, дяла, бичи и рендосва. Старите майстори са усещали какво им казва дървото и са го тачели…..

Петър слушаше думите на чичо си, подаваше му дъските и размишляваше за мъдростта и опита на старите майсторите, които са черпели знания от непреходното.

 

Бързината е хубаво нещо, но тя трябва да бъде подкрепена от знания и мъдрост. Тези, които обвиняват Бога за своите беди, постъпват глупаво.

Този, който се надява на богатство, се мами. Тези, които лъжат и изкривяват истината, ще бъдат наказани.

Ленивите, гневливите и обидчивите ще пожънат това, което са посели.

Мъдрите родители възпитават децата си и ги учат да бъдат старателни, послушни и правдиви.

Хората имат много желания и намерения. Те правят планове, но се случва това това, което е определено от Бога.

За да не вървим срещу остена, ние трябва да познаваме Бога и Неговата воля. Необходимо е, да се боим от Господа и да Му се подчиняваме.

Бог е доказал любовта си към нас, като е изпратил Своя Възлюбен Син на кръста.

Бог е направил всичко, за да бъдат хората щастливи.

Нека оставим бунтовния си дух, да се смирим пред Него и да живее в Неговите благословения.

Кои са те?

Приемайте!

Всеки от нас има вещи или хора, от които силно се раздразва. Постарайте се да ги приемете изцяло и не се опитвайте да ги промените.

Тогава вашите страдания ще останат в миналото.

Давайте!

По-малко искайте, а повече давайте на хората. Това може да бъде грижа, помощ, знание и внимание все хубави думи.

И не чакайте награда за това.

Благодарете!

За хората и всичко около вас.

И ще почувствате ефекта на благодарността върху себе си.

Избавете се!

От обиди и гняв, от обвинения и всичко негативно във вашите мисли.

Именно в тях може би е причината за страданията и неприятностите ви.

Прощавайте!

Простете на всички, дори и на най-ужасните. И болката ви ще отмине с времето.

Радвайте се!

Усмихвайте се винаги, независимо на колко години сте.

Вършете всичко с усмивка и музика.

Чрез всички тези глаголи вие проявявате любов към хората.

Те са вълшебни глаголи, без които не можете да живеете в мир и разбирателство.

Кроткият език е дърво на живот.

Много е важно какво говорим и какво слушаме. Езикът може да бъде източник на благословение, но може да бъде и източник на проклятие.

Глупавият човек пренебрегва наставленията и говори глупости. Мъдрият разпространява добро знание и внимателно слуша.

Любовта е по-добра от омразата.

Човешкото сърце е подобно на бездна, но нищо не е скрито от Господа. Той желае нашите сърца повече да се стремят към духовното, а не към светското.

Бог се радва на сърце, което Му благодари и се весели пред Него.

Страхът от Господа учи на мъдрост.

В мъдрият човек всичко е наред. Той радва родителите си, върви нагоре по пътя на живота, но само Бог може да ни научи на истинска мъдрост. Господ я дава на тези които имат ухо, внимателно отношение към учението и смирено сърце.

Славата предхожда не гордостта или надменността, а смирението.