Дните станаха по-къси и захладня. Вятърът тихо шептеше в голите клони на дърветата: „Идва зима. Студът е набрал скорост и скоро ще се развихри и тук“, а те се навеждаха под напора му в знак на съгласие.

На Васил и Петър това не пречеше отново да се видят. Те често се събираха. Когато се срещнеха, разсъждаваха върху какви ли не въпроси. Днес на дневен бе ред любовта.

– Природата на любовта е необяснима, както Божествената природа, – каза Васил.

– Но знаем едно със сигурност, че където има гордост, няма любов, – допълни веднага Петър.

– Да така е, – съгласи се Васил. – Любовта е смирено забравяне за себе си и самоотдаване на другите.

– Докато грехът е „напомняне“ за себе си и забравяне за другите, – настървено започна да говори Петър. – Всички грехове са отказ на малко или много любов, те са изява на малка и голяма гордост.

– За това и не бива да превръщаме „грижите на плътта в похот“, – констатира Васил. – Не трябва да позволяваме на егоизмът да ни победи.

– Какво правим, когато общуваме с хората? – войнствено се отзова Петър. – Вместо да се раздаваме, забравяйки за себе си и полагайки поне малка грижа или тревожейки се за тях, вътрешно сме заети със себе си. Основната ни цел е самоутвърждаване.

– А когато се молим на Бога, се любуваме на хубавите думи и добре оформени изречения, изпълвайки се с тщеславие, – Васил обърна внимание и на този аспект от въпроса. – Във всичко това и много други неща като осъждане на другите, обиждане и раздразнение от околните, ламтеж за чуждото, ….. утвърждаваме своята грешна природа, а не Бог.

– Забележи какво казва Писанието: „А над всичко това облечете се в любовта, която свързва всичко в съвършенството“, тъй като в нея съвкупно съществува целия път към Бога, – подчерта Петър.

– Любовта събаря гордостта, отхвърля егоизма и самоугаждането, – продължи разсъжденията си Васил. – Ето защо съществува мрак не само в разврата, но и при фалшивата добродетел.

– Блажени Августин казва: „Всяка добродетел е любов“, – заключи Петър.

Двамата доста се бяха разгорещили. Обменените мисли им даваха повод за нови разсъждения.

Денят си отиде и нощта зае мястото му. Двамата приятели се надигнаха и си обещаха да се видят и на другия ден.

Зоя се приближи и хвана под ръка Мариана. Двете доста дълго бяха се застояли в затвореното помещение. Изведнъж Марияна сбърчи нос и каза:

– Да не се е запалило нещо? Нещо гори….

На лицето на Зоя се изписа уплаха, но запази самообладание и каза съвсем спокойно:

– Легни тук на пода. След малко ще ти мине.

– Тук на това място, става нещо, – в гласа на Мариана се добавяше странна нотка.

Зоя се опита да я сложи да легне, но не можеше да я помръдне. Мариана хаотично размаха ръце и ги разпери. Краката ѝ бяха като залепнали за пода и тя не помръдваше.

– Мошеничества, заговори, подлости, …. – започна да крещи Мариана.

Писъците ѝ станаха неразбираеми и тя започна да се свлича надолу. Зоя я подкрепи, за да не се удари при падането.

Мариана започна да се гърчи на пода. Зоя извади кърпата си и я пъхна между горните зъби и езика. След това здраво хвана главата ѝ.

Очите на Мариана се извъртяха и се виждаше само бялото прорязано от вени.

Започнаха спазмите. Глава, тяло и крайници се задвижиха бързо и хаотично. Зоя едва я одържаше.

Един човек коленичи до Мариана и започна да се моли на латински. Той пръскаше вода върху Мариана от някакъв съд и правеше кръстен знак над нея, докато се молеше.

Изведнъж от Мариана се изстъргана отчаян стон и тя се отпусна. Клепачите ѝ запърхаха и замряха.

– Тя е като жената, от която Исус е изгонил седем бяса, – каза мъжът, който се бе молил за нея. – Обладана е от духове.

Зоя се изправи и го изгледа свирепо.

– Това е болест, – каза гневно Зоя, – за която вие нищо не знаете.

Мъжът настоя на своето:

– Обладана е.

Зоя пламна. Бе готова да каже нещо язвително, но прехапа устни и не пророни нито дума.

След това подхвана Мариана и се насочи към вратата.

Най-накрая Добринов реши да си тръгне. Без да каже нещо, Николета го придружи до колата.

По студеното тъмносиньо небе блещукаха звезди. Лунната светлина придаваше синкав отенък  на близките възвишения.

Внезапно Николета промълви:

– Наистина ли трябва да си ходите?

– Става късно, – каза Добринов.

– Не е толкова късно ….. Ще ми бъде тъжно ако си отидете.

Някакво внезапно вълнение го обзе. Николета трепна. Тя още държеше ръката му. Той усети колко хладна и мека бе тя.

– Какво ти е? – попита загрижено Добринов. – Ръката ти е ледена.

Николета тихо се изсмя:

– Казват, че това било знак за топло сърце…. Каква нощ.  Нима наистина искате да се приберете? Искате ли да се поразходим по брега?

– Но нали вече се разхождахме?

– Да, но ….. толкова е хубаво и светло, – гласът ѝ потрепери. – Там накрая ….. има една малка къща с мрежи в нея. Ще ви заведа. Няма никой наоколо …. бихме могли да поседим там за малко.

Николета настойчиво го погледна в очите, но той поклати глава и тя сведе погледа си надолу.

– Наистина е късно ….. наближава десет. Съжалявам, но трябва да вървя. Ще отидем някой друг ден.

– Да?

– Не се тревожи, скъпа Ники …. всичко ще се нареди и за Дани, и за всички нас.

Навярно го чу, но не отговори. Тя взе ръката му и нежно я погали.

– Вие сте много добър човек ….. много добър – и добави, – нали ще дойдете пак …… моля ви.

Тези думи силно докоснаха сърцето му. Той се наведе и я целуна по косите. Тя бе съпруга на сина му. Добро момиче, което се притесняваше за заболяването на съпруга си.

Добринов също бе разтревожен, синът му днес беше постъпил в болница, а вероятно жена му вече се тревожеше за него.

Той искаше да успокои Николета, но трябваше да върви.

Тя стоеше неподвижна. Гледаше го безмълвно как запали мотора на колата и потегли.

Лицето на Камен бе напълно безизразно. Държеше се така все едно нищо не се бе случило. Валери го наблюдаваше и си мислеше: „Това момче е лудо“.

Камен се разсмя  весело, когато видя вторачения поглед на Валери в него и каза:

– Виждал ли си как лихварите играят шах?

– Да.

– Играят предимно старци, но има и деца, дори много по-малки от мен. Едно от тези хлапета винаги побеждава. Дори старият равин с брадата и смешната шапка не може да го бие.

– Наистина ли? – ококори очи Валери.

– О, да. И аз се чудех, как го прави. Както и да е, онзи равин казва, че умението да се играе шах е дар от Бога, все едно да видиш божествения план за себе си. Онова хлапе, едва може да чете. Това не е ли знак за нас, че зад всичко се крие някакъв порядък?

Валери го гледаше изненадано. Такава прозорливост, а бе само момче.

– Аз имам две дарби, – продължи самоуверено Камен. – Мога да убивам животно също тъй лесно, както ти трошиш чиния… А другото е, че щом погледна карта или застана в някоя местност, веднага виждам как да се нападне или да се отбранява. Просто ми идва отвътре, както на онова момче.

Валери го погледна недоверчиво. За убиването бе съгласен, защото го бе видял с очите си, но за другото.

– Макар че това едва ли е дар от Бога. Ако не ми вярваш, толкова по-зле за теб.

Камен стана и недоволен се отправи към вратата. Усещаше, че не му вярват и не го приемат на сериозно.След малко се чуха отдалечаващите му стъпки в коридора.

Калин си събираше мислите, докато разчистваше масата. Изхвърли боклука настани се удобно на стола и каза:

– Повечето хора вземат усложненията за претекст да капитулират. Когато не знаят какво да правят, не предприемат нищо. Човек си казва: „Това не е за мен“ или „Аз не мога да правя такива неща“ и спират. Но други, които мислят съвсем различно постигат изключителни резултати. Те знаят нещо много важно за затрудненията.

– И какво е то? – полюбопитствува Дамян.

– Такива спънки предшестват учението, – засмя се Калин.- Тревожните мисли, които ни смущават и обезкуражават са врата към разбирането за нещата. Само, когато упорстваш да се пребориш и справиш с нещата, които все още не можеш, ти ще постигнеш това, което други са се отказали да направят.

– Съгласен съм с това, – каза Дамян, – че щом хората се сблъскат с трудна задача, отстъпват и си казват: „Не мога да направя това“. Ти предлагаш фразата да се преобрази в „Все още не мога да направя това“, а това ще помогне ли?

– Когато човек схване разликата, – каза Калин, – пред него се отварят нови възможности в живота, различни от тези, което е имал до сега.

– Чакай, малко се обърках, – шумно въздъхна Дамян. – Според теб да се живее със или във несигурност е знак на зрялост за човека?

– Посредственият човек вижда, че започва затруднение, нещата се усложняват и обръща гръб на всичко. – започна да обяснява Калин. – Той винаги търси лесен път. Зрялата личност осъзнава, че най-големите награди са обградени със затруднения като стена. Тогава той си казва: „Все още не мога да се справя с това, то не е по силите ми, но аз ще работя, ще се уча, ….. докато стана такъв, че да мога да се преборя с проблема. Ще се боря, ще упорствам, докато пробия и достигна уменията, който ще ми осигурят победата“. Разбираш ли това?

– Така всеки може да стане страхотен родител, успешен мениджър, отличен оратор, …., – въодушеви се Дамян. – Не бива да позволявам на разочарованието от неуспешните ми опити да ме спрат, да стана такъв, какъвто искам.

Двамата мъже замълчаха. Дамян разсъждаваше усилено върху разговора, който бе провел с приятеля си. Калин знаеше какво ставаше в главата на другаря му и за това не го притесняваше. Той искаше Дамян по-добре да обмисли и осъзнае нещата.