Следобеда беше мрачен. Гъсти и черни облаци покриваха небето. Канеше се да вали, но вятарът издуха всяка надежда за дъжд. Той разкара облаците, но времето си оставаше намръщено, непредвещаващо нищо добро.
Група младежи се бяха събали в малката стайчка на Веско и разговаряха тихо и спокойно.
– Наближава Великден, – каза Станислав, – мисля си ако нямаше Юда, какво щяхме да празнуваме тогава?
– Ако не е бил Юда е щял да бъде някой друг, – обади се Светозар, – също толкова алчен и голям скъперник като Юда.
– Мислиш ли, че от користолюбие го е предал? – попита Атанас. – Той е взел само тридесет динара.
– В Библията пише, че сатана е влязъл в него, – обати се тихо Христо, – може би това го е тласнало към предателството.
– Някъде четох, – почеса се по главата Симеон, – че Юда е бил задвижен от завист и ревност към другите ученици.
– Чакай, – не се стърпя Станислав, – той не е бил последен между учениците, бил е ковчежник, а на Тайната вечеря и е бил близо до Исус, на почетно място, макар и не най-първото.
– Знаете ли, – коментира Стамат, – други смятат, че Юда е имал ненаситни амбиции. Апостолите са си представяли Царството като  земното, познато и разбираемо за тях. За това и мечтаели всеки да заеме почетно място в него. Възможно е Юда да е разбирал колко е далече това от реалността и любовта му към Исус вероятно се е превърнала в неприязън.
– Други предполагат, – каза Лъчезар, – че Юда е принадлежал към някаква партия на екстремисти и е искал да провокира Исус, открито да се опълчи срещу Рим.
– Е, има и интересни романтични версии, – засмя се Цвятко, – които превръщат Юда в герой, който от любов към Исус изпълнил повелята на Бог и така станел Негов предател.
– В тихият 19 век, – започна да обяснява Веско, – хората трудно биха могли да възприемат такова подло предателство и за това придали на Юда такъв романтичен образ. Но за тези, които живеят в 20 век, предателството е добре познато, то е станало факт от ежедневието, а неговите причини се коренят в страха. В страна, където доносничеството е станало масово явление, където спокойно предават децата си, родителите си, съпрузите и близките приятели, предателството на Юда загубва своя псевдоромантичен ореол и става просто и обикновенно явление в жестоката реалност.
– Предатели е имало и ще има, – каза Симеон, – но Исус дойде да поеме греха на човечетвото, за да го спаси, а това е и най-важното.

На самия връх на Айфеловата кула се намира тайна стая. Тя принадлежи на Густав Айфел, инженерът, който е създал тази кула.
През 1890 г., година след откриването на кулата, Френският писател Анри Жирар казал, че Густав Афел е бил „обект на всеобща завист“ сред жителите на Париж.
Според Жирар, тази завист не била предизвикана от славата, която придобил Густав, като създадел на кулата, нито от състоянието, което тя му донесла. Завистта била предизвикана  от стаята на върха на Айфеловата кула, която му принадлежала.
До тази стая достъп имал само Айфел. В нея били канени много важни гости на Париж. Най-знаменития от тях е бил Томас Едисон.
Според слухове, Айфел получил няколко привлекателни от финансова гледна точка оферти от хора, които искали да прекарат една нощ в тази стая.
Тази стая в продължение на много години е бил затворена, но наскоро бе открита за обществеността. Днес там се намират восъчните фигури на Айфел и Едисон. Тези фигури, които са много сходни с техните реални модели, изобразяват сцена, в която Айфел и дъщеря му Клер посрещат Едисон.
На Айфеловата кула са изписани имената на 72 учени и инженери, които са участвали в създаването ѝ.

Представете си, че всичко, което имам, съм дала за благотворителност. Навярно ще кажете, че съм много добър човек, но ако това съм направила без любов, това „никак не ме ползва“.
Джордж Суитинг е казал: „Живот минус любов е равна на нула!“
Имате ли любов в себе си, която е много по-важна за другите, отколкото за вас?
Ако не си отворил сърцето си за Исус Христос и не си позволил на Святия Дух да работи в него, ти не можеш да постигнеш такава любов.
Това е любовта, с която ни е възлюбил Исус, отказвайки се от небесната слава, отивайки на кръста, заради нашето спасение.
Само Бог може да ни даде самоотвержена любов към другите, изменяйки ни вътрешно чрез Святия Си Дух.
Без Неговия Дух ние не можем да се освободим от оковите на егоизма, завистта и безразличието.
Ще видят ли околните в твоя живот любовта на Христос?

Денят беше слънчев. Малки облачета се надпреварваха в небето. Някой предложи на Лазаров, още неуспял с картините си художник, да посети един изрод, който живеел в отсрещаната сграда.

„Защо не, – каза си Лазаров, – навярно малко хора го посещават, а и той има нужда от общение“. Художникът беше почитател на красивото, но имаше милостиво сърце.

Когато го въведоха в стаята на „изрода“, той се стъписа. Човекът, който стоеше срещу него, надминаваше всичките му очаквания. Въпреки объркването си Лазаров пристъпи в стаята, а зад себе си чу този, който го бе въвел да казва:

– Това е художникът Лазаров. Ако си спомняш, скоро преглеждаше негови репродукции.

– Вие ще станете много добър художник, – предрече домакина, гледайки през прозореца навън. – Вашите картини много ми харесаха.

– Много бих искал, но не ми се вярва, – каза гостът, който след първия си плачевен опит на изложбата от свои картини, бе започнал сериозно да се съмнява в способностите си.

Антон го погледна.

– Вижте ръцете ми, – каза той като ги протегна напред, – бихте ли помислили, че с тези ръце мога да построя картонения проект, който е пред вас.

Лазаров разгледа двете му нееднакви ръце. Дясната беше огромна, като на някакъв исполин, а лявата сякаш принадлежеше на осемгодишно дете. Макетът беше много красив, точно копие на църквата, която се виждаше през прозореца.

– Навярно не, – призна художникът.

Антон кимна с глава.

– Всичко зависи от волята, – опита се да придаде на немощния глас решителен тон домакинът. – Тя е от голямо значение.

Ако го беше казал някой друг, това щеше да звучи по-скоро като шаблон, но човекът, който стоеше пред Лазаров, бе неопровержимо доказателство, че човешката воля може всичко, само да пожелае това.

Щом Антон е успял с деформираните си ръце да изгради този прекрасен  картонен макет, какво би могъл да направи Лазаров, който нямаше друга пречка пред желанието си, освен неверие в собствените сили?

Антон поради уродливостта си беше обречен на изолация, но същевременно това го правеше уникално същество.

– Понякога ми е трудно да гледам на живота като на представление, може би защото не ми е отредена никаква роля в него, – каза Антон. – Ако знаете колко много завиждам на тези хора…..

– Уверявам ви, – каза Лазаров, – те не заслужават завист, защото нищо съществено не правят, за да бъдат запомнени в живота, но вас ще ви помнят.

– Мислите ли, че това ме утешава?

Двамата замълчаха.

– Какво мога  да очаквам от този свят? – попита тъжно Антон. – Може би трябва да се примиря с мисълта, че хората трудно приемат различното. Но кой знае, един ден може да станат по милостиви и да не извръщат глава пред всяка уродливост?!

Антон отиде до шкафа и дълго рови в него.

– Когато признах на Нели, че искам да бродирам гоблени, тя ми изпрати човек, който да ме научи., – каза Антон  като държеше в ръцете си красиво извезан гоблен. – Той беше приятен и скромен човек, но когато видя ръцете ми, призна, че за такава финна работа не стават. Горкият не искаше напразно да ми губи времето. Тогава го помолих само да ми покаже, как се прави и той го направи, макар и неохотно.

Лазаров гледаше изкусно избродираните образи, виждаше чудесно подбраните нюанси на гоблена и притихна.

– Бих искал да вемете този гоблен за спомен от мен, – каза Антон, – за да не забравяте, че всичко зависи от волята.

Лазаров благодари и взе този скъп дар. Когато напускаше стаята по бузите му се стичаха сълзи.

Елена живееше в едно провинциално градче. Отиде в столицата, за да продължи образованието си.
Там се запозна с млад, висок и симпатичен мъж. Той и имаше кола, добра работа и едностаен апартамент. Родителите му живееха в къща, в покрайнините на града.
– Вие ще бъдете прекрасна двойка, – със завист казваха приятелките ѝ. – Ще имаш жилище, кола и много красив мъж.
Тя го харесваше, но не беше влюбена в него.
– После, по-късно ще се влюбиш в него, – казваха приятелките ѝ.
И тя се омъжи за него. Приятното безпокойство около сватбата премина и се заредиха делничните дни. Работа, готвене, чистене, спане, … и така всичко се повтаряше ден след ден. За ученето забрави. Първоначално отлагаше, а после се роди дъщеричката ѝ и за това съвсем не ѝ остана време да мисли.
Изминаха три години и решиха да дадат малката в детска градина. Мъжът ѝ не искаше тя да тръгне на работа, но после се съгласи.
Един ден Елена срещна приятелската си Милка от детството. Зарадваха се и седнаха на кафе да си побъбрят. Започнаха да си припомнят лудориите и веселите детски дни, дори се поразплакаха малко.
– Какво стана с фотографията? – попита я внезапно Милка. – Ти правеше много хубави снимки в кръжока по фотография, помниш ли? Тогава едни ти се присмиваха, а други те окуражаваха, защото беше единственото момиче в този кръжок.
– Помниш ли Русев, той ръководеше кръжока? – каза Елена с някаква носталгия. – Беше добър човек и вина ги ме подкрепяше.
Когато си тръгна за в къщи Елена си помисли: „Дали да започна отново? Обичам фотографията“.
Тя се отби в един магазин и си купи фотоапарат. Тя нямаше пари за по-добрите апарати, но затаи надежда, че някой ден ще може да си купи някой по-хубав.
И така тя започна да снима дъщеря си. Двете се разхождаха в парка, смееха се и се снимаха. Когато лентата свърши, тя я занесе в едно фото студио, за да проявят лентата и копират снимките. С нетърпение очакваше, кога ще станат готови.
Елена много искаше да ги покаже на мъжа си.
И един ден, когато той се върна от работа, тя му се похвали. След като хапнаха, той разгледа снимките. Тя го наблюдаваше внимателно и искаше да чуе мнението му.
Мъжът и вдигна глава, усмихна ѝ се и каза:
– Много са добри! Направила си чудесни снимки!
Настана страхотна шумотевица, прегръдки, целувки….
На другия ден съпругът ѝ купи голям ноутбук, за да може Елена сама да обработва своите фотографии. Скоро тя започна да участва във фото конкурси.
Минаха още две години и тя стана професионален фотограф. Специализира се във снимане на деца.
Всичко беше толкова хубаво. Елена усещаше любовта на мъжа си и от ден на ден любовта ѝ към него все повече разцъвтяваше. Даже планираха вече да имат и второ дете.
Подкрепата на съпруга ѝ я направи много добра, в това което обичаше да прави. Всеки от нас се нуждае от такава подкрепа.