Днес виждаме такова стъкло навсякъде в дома си, в автомобила, в строителството и промишлеността. Трудно бихме си представили, как живота си без това полезно изобретение.
Защитното стъкло е открито през 1903 г. от много талантлив човек. Композитор, учен и писател събрани в една личност Едуард Бенедикт.
Това е станало съвсем случайно, когато французина изтървал обикновенна стъклена колба, а тя останала цяла, даже не се напукала.
Оказало се, че преди в нея се е намирал разтвор на колодиум, който отдавна се е изпарил, но на стените на колбата е останал тънак слой от него.
Бенедикт започнал да мисли как да приложи изобретението си. В автомобилната индустрия на колите слагали обикновени стъкла, които се чупели при катастрофа и травмирали шофьорите.
За Бенедикт откритото от него стъкло решавало проблема, но за автомобилните производителите приложението му за тогава било много скъпо.
И едва през 1944 г. авиокомпанията Volvo  е възприела да слага такива защитни стъкла на автомобилите си.

Това беше върха на безобразието. Ана срещна днес съседката си, възрастна жена, вечно надничаща в живота на другите.
– Кога ще се омъжиш? – каза възрастната жена, след като се бяха поздравили.
Ана я погледна изненадано. Жената се досещаше, че въпросът е глупав и неприятен. А девойката се чудеше как да се измъкне. Тя тръгна бързо напред, почти побягна, като за извинение измърмори:
– Извинете, но много бързам.
Жената я проследи като някой „садист“, който се наслаждава на безпомощната си жертва. Изглежда тази жена изпитваше удоволствие да гледа, как болезнено реагират отсреща. Тя улаваше и най-малките признаци на смущение и несигурност.
Тази игра продължаваше дни наред. Ана не за първи път се препъва в този въпрос.
Когато тя сподели с приятелката Катя си за неприятния инцидент, Катя я посъветва:
– Единствения начин да спреш това безобразие е, да се обърнеш и да ѝ кажеш: „Тебе какво ти влиза в работата“? Ако бях на твое място щях да ѝ се разкрещя.
Ана се засмя вече поуспокоена:
– В Саудитска Арабия за кражба, отрязват ръката на крадеца. Представяш ли си, ако налагаха подобно тежко наказание за човек, който се бърка в работите на другите, т.е. краде им спокойствието.
– Спрямо такива, – ядоса се не на шега Катя, – като не искат да се откажат по лесния начин от начинанието си, трябва да им се предложи нещо по-жестоко.
Ана беше по-миролюбива, тя не харесваше жестокостта и насилието.
– Хората трябва да общуват добронамерено, без желания да обидят или унижат някого, без да се натрапват със своето нетактично любопитство.
– Тази жена не разбира ли, – каза вече малко по-спокойно Катя, – че нетактичните въпроси могат да обидят човек, да засегнат някаква вътрешна скрита болка у него и да предизвикат депресия, особено ако човек е много нараним.
Ана огорчено добави:
– Такива гафове често се случват. Примери, колкото искаш можеш да срещнеш в ежедневието. Веднъж бях свидетел как една жена постави на място една доста нетактична бабичка. А възрасната жена, неразбирайки какво е направила настървено каза: „Какво толкова казах? Защо се обиждаш? Аз исках за добро….“
– Оправдание за това няма, – скочи Катя. – Хората трябва да престанат да питат само това, което тях ги вълнува. Всеки трябва да се съобразява с околните.
– Заобиколен ли си от нетактични хора, – каза тъжно Ана, – това може да те доведе до отчаяние.

Върху Едит Пиаф са се струпали много изпитания. Оцеляла е от четири автомобилни катастрофи, преминала е през седем операции, изпадала е три пъти в чернодробна кома, имала е пристъпи на делириум тременс и лудост. Правила е опит за самоубийство, преживяла е две световни войни. Починала е преди да навърши педесет, но е взела умовете на милиони мъже и е накарала цяла Франция да се поклони пред таланта ѝ.
Преди смъртта си Едит Пиаф помолила Тео:
– Закълни ми се, че няма да летиш на самолет.
Трагедията случила се с Марсел Керданя не и давал мира. Страхувала се, че подобно нещо може да се случи и със Сарапо.
Тео изпълнил обещанието си, но животът му приключил рано.
Той загинал при автомобилна катастрофа, седем години след смъртта на жена си.
Него го погребали в гробницата, където била погребана Едит Пиаф, в гробището Пер Лашез в Париж.

Малко момче пътувало само във влака. Зад прозореца преминавали скучни и еднообразни пейзажи. До него седящатата жена го попитала:
– Навярно си уморен от дългия път?
Момчето се засмяло и казало:
– Да, малко съм уморен, но това няма значение. Когато пристигнем, ще ме посрещне баща ми.
Понякога ние се уморяваме в живота, трудно ни е, но знаем, че в края на живота ще ни срещне Нашият Баща и това променя всичко.
Знанието, че ние вечно ще бъдем с Бога, компенсира сегашното ни бреме.
Гледайте към небето и вечността!

Поставянето на цели е много важно нещо за нас. Така продължаваме да се движим и устояваме.
Целта не е нужно да е голяма, за да ни мотивират. Например, ако ни предстои операция, първата наша цел в процес на възстановяването е, може би, да седнем в леглото. След това може да се работи за изправяне на крака и едва това ще тръгнем  по коридора.
Всички това са много малки цели, но всички те са важни, защото, за да се постигне успех, не е нужно да се прави голям скок, а поредица от много малки стъпки. Целта не е нужно да е голяма, тя просто трябва да ни насърча да продължим.
Трябва да си поставяме цели, защото те изграждат характера ни.
Най-голямата полза от достигане на нещо в живота ни не са постиженията, а по-скоро това, което се случва вътре в нас, докато се движим към целта.
Бог е по-заинтересовани от нашия характер, отколкото от нашите постижения. Докато ние работим върху целта си, Бог работи върху вас. Той изгражда характера ни, а това продължава много дълго.
Трябва да си поставяме цели, тъй като достигайки ги ще бъдат възнаградени.
Но истинската награда ще дойде във вечността. Всеки спортист се стреми да спечели наградата, но ние го правим за една вечна награда. Трябва да сме сигурни, че можем да спечелим наградата, която Бог е приготвил за нас на небето.