Светът, в който Исус дойде, се сблъсква със същите проблемите, които имаме и днес.
Животът е кратък, болести се ширят навсякъде, хората са угнетявани от властите, неосъзнатото робство процъфтява. За вдовиците, сираците и недъгавите животът е труден.
За хорта, които нямат радост в живота си, Исус  казва: „Аз дойдох, за да имат живот и да го имат изобилно“.
За тези, които изнемощяват под тежестта на греха, Той каза: „“Дерзай, синко, прощават ти се греховете“.
В Него винаги се намират думи на изцеление.
Външно светът радикално се е променил от времето, когато е било раждането на Спасителят. Но основните проблеми са останали същите, защото болестта е проникнала дълбоко в човешкото сърце.
И Христос всеки път идва при нас, за да ни очисти от греха, да ни донесе надежда и изцели раните ни със Своята безкрайна любов.

Капитан Джордж Кахлон е бил един от най-възрастните ранен по време на операцията „Нерушима скала“.
Кахлон е на 51 години, офицер от запаса. В цивилният живот е специалист по сложни системи за безопасност.
В първите дни на войната, той е бил повикан в армията и изпратен да проверява терористичните тунели. Там Кахлон е бил тежко ранен в крака. Коляното му е било напълно разбито.
Сега, след много месеци на рехабилитация в болницата „Каплан“, капитанът може да ходи отново, както преди войната.
– Това е невероятно, – казва Кахлон. – Сега мога да се изкачвам по стълбите и в свободното си време да работя като доброволец в бърза помощ.
Това е истинско чудо. Не инвалид, а съвсем здрав мъж. Все едно никога не е бил раняван.

Това се случило в една голяма и благословена страна. Тя била много богата страна. Всичко си имала, но хората в нея живеели много бедно. И каквото и да правели всичко си оставало, както преди.
Стотици години било това положение, докато в страната не се родил „божествен младенец“, когото нещо постояно го заплашвало, … неизвестни болести, ….“някакви нещастни случаи“… И той растял на границата между „живота и смъртта“ и винаги задавал странни въпроси. Такива например като:
– Защо нашият владетел казва, че в страната ни всичко има, а ти, мамо, не можеш да ми купиш бонбони, защото сме „нямали пари“? Кой от вас лъже? Ти ли, мамо, или владетелят ни?
Майка му никога не му отговаряла, а само плачела. Когато „младенецът“ пораснал, той отишъл да търси другаде отговор на своите въпроси. Срещнали го бродещи проповедници, които в опияненото си бръщолевене му казали за „Месия“ следните думи:
– Как да се разбере къде седи дяволът? Месия е казал: „По делата им ще ги познаете …“
А „владетелят“ по това време развил бурна дейност. Създал образа на силен и здрав мъж, с чувство за хумор. За всичките беди в страната си, взел да обвинява съседите, Но страното е, че парите в съседните страни, станали по-ценни от тези в страната му. Милиони излъгани граждани в страната мизерствали, боледували и умирали.
Едно лято, когато „владетелят“ ловял риба край своята разкошна вила, пред него се появил „божествения младенец“.
– Защо се случва всичко това? – попитал той „владетелят“.
– Какво това? – попитал „владетелят“. – Всичко е толкова хубаво?
– Не, така е несправедливо….ти си позволяваш да хулиш съседите си, когато в страната ти цари беззаконие. Ти не наказваш тези, които открито нарушават законите. Наказваш тези, които изразяват свободно мнението си с достъпни средства, Ти ограничаваш достъпа до „истината“…
Когато чул тези думи „владетелят“ се разсмял:
– Истината казваш? Истината е в това, както казват съседите: „Търси това, което е изгодно“. Всички виждат, на кого е изгодно това, което става в тази мрачна и студена страна. Аз съм просто пешка в ръцете на тези „неизвестни“, но реални владетели. Това е „Истината“ заради, която ще умреш.
Младенецът казал:
– Владетелите отдавна ме убиха. Аз съм сянката на онова малко момченце, което остана без бонбони и търсеше „истината“. В преследване на илюзиите си и само за тях разбираеми приоритети, безрасъдните „управници“ допуснаха хората да изпаднат на нивото на насекоми… , за да ги мачкат с краката си. Теб те очаква жестока участ. разбери, ние по нищо не се отличаваме един от друг пред „истинския Владетел“. Но кръвта на невините жертви, ще тегне на душата ти. Това е твоят изборът. От този ден нататък ти ще се пробуждаш по няколко пъти през нощта, облян в пот. Това ще бъде наказанието ти тук на земята, за да размишляваш върху нещата, които си направил….

Тереза го слушаше внимателно. Приятно ѝ бе да беседва със Станчо. Той подбираше внимателно думите си и говореше мъдро. Разсъждаваше задълбочено, от него човек можеше да научи много неща.

– По-добре би било изобщо да не се влюбва човека, – каза Терез, – тогава остава недосегаем за болката, която могат да ти причинят другите.

– Много хора живеят така и изглеждат напълно доволни от живота, – каза спокойно Станчо. – Но дали това наистина е така?

– Колко от тези хора живеят сами по собствено желание? – продължи да расъждава Тереза. – А може би не се е появил в живота им някой, който да ги спаси от самотата?!

– Има голяма разлика между примирението и приспособяването към самотата, и съзнателния избор да останеш сам.

Тереза го погледна внимателно. очите му бяха съсредоточени в една  точка, а расъжденията му се изливаха бавно и спокойно:

– Основния въпрос е, защо изобщо трябва да се влюбваме? Това биологическа зависимост ли е?

– А може би любовта е мотивацията, – каза колебливо Тереза, – хората да се съберат, за да създадат поколение.

– Ако всичко се свежда до това обяснение, – смръщи вежди Станчо, – защо тогава сме склонни да обикваме не само хора, но и идеи, предмети, дори места?

– Всички наши емоции като че ли са насочени към самосъхранението ни, – засмя се Тереза.

– Страхът, бягството, битката за прехраната, омразата, зависта, всичко това е свързано с оцеляването.

– Можем ли да твърдим, че чувствата имат за цел, да развиват душевния ни потенциал?

– Чувствата ни помагат да съпреживяваме, – опита се да обясни Станчо. – Ако обичаме някого, се опитваме да разберем, какво е да бъдеш на негово място.

– Да изпитваш съчувствие, това е много важна способност, нали? – попита Тереза.

– Така се научаваме да разбираме страданията на другите. Така че чувствата ни карат да израстваме в морално отношение.

– Възможно е, – съгласи се Тереза.

Градината отпред вече тънеше в мрак. Небето беше ясно. Но звездите оставаха почти незабележими от светлините на големия град.

Двамата седяха дълго в мълчание. След това си пожелаха лека нощ и всеки тръгна към дома си натежал от мисли.

Те дълго пиха чай и похапваха гевречета. Разговаряха за работите си и „за живота“. Преди да си кажат довиждане, Румен внезпно се обърна към Камен и го попита:

– Камене, ти нали си кръстен?

– Да. Защо питаш?

– Заведи ме утре на църква. Аз също искам да се кръстя.

Камен запремига изненадано. Той познаваше приятелят си много отдавна. Относно кръщението и Бога си бяха говорили не веднъж, но до сега Румен беше непреклонен. Той смяташе, че това не е за него.

– Какво те е осенило? Каква е тая благодат, дето те е споходила? – засмя се Камен.

Румен въздъхна и вдигна рамене:

– Прочетох някъде, че когато човек не е кръстен, Бог дори не предполага, че той съществува. И нищо не знае за делата му, нито за самия него. Та си помислих, че е по-добре да съм пред погледа му. Той знае и вижда. Нека Сам реши, кое е било повече – доброто или лошото…

– Интересен начин на мислене, – каза Камен. – Наистина, не можеш да се скриеш от Него. Неведоми са пътищата Господни.

След това дълго време си поговориха за Бог, за Неговата прошка и благодат.

Румен прие кръщение още на другия ден в една малка църква. Всичко мина скромно и тихо, в интимна обстановка, а обредът не отне много време.

Когато излязоха от храм, Румен изпита облекчение и голяма радост. Очакваше го нов живот, в който той нямаше да бъде същия, както до сега.

Слънцето щедро обливаше лицето му, като нежна милувка, на Този, който бе срещнал сина, който се бе изгубил, но сега, слава Богу, се намери…..