Едно дърво много страдало, че било малко, криво и уродливо. Всички останали дървета били много по-високи и красиви. Дървото много искало да бъде като тях и вятарът да разлюлява мощните му клони.
Но дървото растяло на склона на една скала. Неговите корени били пробили в малко парче земя, натрупана в процепа на скалата. В неговите клони духал леден вятър. Слънцето го осветявало само сутрин, а в останалата част от деня се скривало зад скалата, дарявайки светлина на другите дървета, растящи по-надолу.
Дървото не могло да порастне по-голямо и проклинало съдбата си.
Но едно утро, когато го осветили първите лъчи на слънцето, то погледнало на разтилащата се долина долу и разбрало, че животът не е толкова лош.
Пред него се откривала великолепна гледка. Никое от дърветата, растящи по-долу, не могат да видат и една десета от тази чудесна панорама.
Издатината на скалата го защитавала от сняг и лед. Без кривото си стъбло и чепатите си клони дървото не би могло да живее на такова място. То имало своя неповторим вид и заемало своето място. То било уникално.

В новогодишната нощ Дженифер Лапър от Колейвил, щтата Техсас, позвънила в полицията и съобщила, че в стената на авторемонтната ѝ работилница се е врязъл джип.
Разледването открило, че джипът с висока скорост първоначално се е ударил в лимузина, в който се намирали възрастен мъж с внучката си, а след това се забил в работилницата, направо под табелата.
Шофьорът на лимузината и неговата спътничка с леки, не заплашващи живота им, наранявания били откарани в болница, а виновникът за произшествието бил арестуван.

Даниела вдигна очи и се загледа през прозореца. Беше започнало да се смръчава. Клоните на дърветата се открояваха в бледото небе.

– Винаги съм предполагала, – каза Даниела, – че между момчетата съществуват много близки приятелства. Като между Давид и Йонатан.

Емил сви рамене.

– Имал съм приятели, разбира се, но с никой от тях не останах заедно през годините. Нямам такъв приятел, който да нарека истински.

– Жалко, – каза Даниела. – А не съжаляваш ли, че е станало така?

Емил се позамисли:

– Бих искал да имам много приятели.

– Но ти можеш да имаш много приятели, хората на твоята възраст се сприятеляват толкова лесно.

– Не и аз, – възрази Емил. – Това, което искам, е само …..човек, който да ме разбира и подкрепя в живота.

Даниела взе чашата си кафе, отпи от нея и каза:

– Радвам се, когато успея у някого да предизвикам размисъл.

Двамата бяха интересна двойка. Емил беше на 25 години, строен млад човек, а Даниела стара жена, с посребрени коси. Често се събираха на кафе. Емил, често идваше за съвет при нея, тя му бе като майка, защото неговата бе починала много рано. На старата жена и беше приятна неговата компания. Понякога с въпросите си я връщаше в миналото ѝ.

Скоро го беше зарязала приятелката му, но Емил още таеше надежда, че тя пак може да го потърси.

Той беше навел глава и съсредоточил погледа си в една точка. След малко продължи мислите си на глас:

– Как става така, че човек се увлича по някой, който не го прави щастлив? Ти не си била щастлива с него, нали?

Тя му беше разказвала за голямата си любов, но …. беше останала сама.

– Не, не бях щастлива.

– Много ми е интересно, това не го ли осъзна още в началото, имам в предвид, че нищо няма да излезе от връзката ви?

– Много често се случва да обикнеш неподходящ човек и да продължиш да го обичаш с надеждата, че нещо ще се промени. Бях влюбена в него до уши. Обичах го толкова много, че той беше единствения човек, когото исках да виждам. Всичко друго нямаше значение. Като си помислих за болката, която щях да изпитам, ако се откажех от него, изтръпвах и за това упорствах.

Тя се върна в спомените си. Той я изостави само заради това, че родителите му не бяха я одобрили. След това тя чу, че забягнал с някаква проститутка и се оженил за нея. Мислите ѝ хвърлиха тъжна сянка върху лицето.

– Съжалявам, – каза Емил. – Не трябваше да те разпитвам.

– Аз не съжалявам, – отвърна Даниела. – Виждаш как човек взема големи решения, когато не е на себе си и греши. Внимай, не позволявай така да ти се замае главата, че да объркаш живота си.

Какво можеше да ѝ каже. Той обичаше, но не беше обичан. А когато човек е така, много боли …..

Дипломата лежеше на дъното на голяма дървена кутия. Вероника се натъкна на нея случайно, търсейки някакви документи. Сърцето ѝ трепна. Студенските години сякаш свършиха вчера. Но не беше така.
Всъщност вчера се скараха със Сашо. На Вероника бяха предложили хубава работа и в един момент, тя разбира, че мъжът ѝ не разрешава тя да работи.
До сега тя изобщо не беше търсила работа, но вече ѝ омръзна да седи у дома. Сънът им стана вече на 3 години. Неочакваното предложение за работа беше много развълнувало младата жена. В главата ѝ се завъртяха планове …..
Малкият ще отиде в детската градина, сега е най-подходящата възраст.
Вече имаше повод да извади от гардероба костюмите, любимите поли, обувките на високи токове.
„Колко отдавна не съм слагала всичко това. – помисли си Вероника“.
Веднага след дипломирането тя остана в отпуск по майчинство. И всичко това беше захвърлено в най-далечния ъгъл на дома им.
Но преди още да се зарадва, всичко се обърна наопаки. Реакцията на съпруга ѝ бе неочаквана и неразбираема за нея. Независимо от това, че допълнителните пари, заплатата беше добра, биха им дошли добре. Освен това имаха баба, която с удоволствие би поседяла със внука си.
– Защо не искаш да ходя на работа? Какво искаш? – питаше обляна в сълзи Вероника.
– Там ще има много мъже, които ще те заглеждат! – нервно обясни причината Сашо.
– Какви мъже? Там има само 5 жени. Единственият мъж е възрастен и той охранява входа. Да не си се побъркал?
Но умните доводи се разбиваха в глухата стена на ината, която издигаше ревнивия мъж около себе си. Двете седмици спорове, кавги и уговорки до нищо не доведоха, освен до тъга и отвратително настроение у Вероника.
Този човек искаше да види съпругата си само като негова жена и майка на децата му. Сашо се страхуваше жена му да не излезе извън неговия контрол. В неговите представи за живото, дълбоко заложени в психиката му, жената трябва да си знае „мястото“, а то по-далече от кухнята не се простира.
Такова отношение на мъжа към жената говори за едно неразбиране, че сега в света са създадени условия мъжете и жените да се реализират пълноценно в работата си. Това не засяга жизнената позиция нито на единия, нито на другия.
Но Сашо усещаше заплаха във взаимоотношенията им, страхуваше се, че неговата власт над жена му ще намалее. И като стане финансово независима, недай Боже и да получава повече от него, тя ще престане да му се подчинява.
Такъв човек трудно ще го убедиш с думи. Никакви доказателства не могат да му помогнат. Просто той трябва да осъзнае как да разчупи страховете си…

Седяха на масата и започнаха да се изучават взаимно. Нямаше много хора и обстановката предразполагаше към откровен разговор.

– Хайде да поръчаме шампанско! – усмихна се приветливо Мартин.

– Две чаши шампанско, моля. Силно газирано, без пяна и достатъчно студени., – каза Милена на келнера, когато той дойде да приеме поръчката.

Мартин едва удържа усмивката си. След каро сервитьорът се отдалечи разговорът се възобнови.

– Разкажете ми за големия мъж, за който сте се оженила, – каза Мартин. – Чух, че доста е пораснал в една  чуждестранна инвестициозна банка.

– Какво да ти кажа, той наистина много се старае. Господар е на една юридическа джунгла.

Тя усети присмехулния му поглед, но се направи, че не го забелязва. Мартин беше човек работещ за прехраната си, а тя богата бизнес дама, която разполагаше с живота си, както намери за добре.

– Изглежда двамата служим на различни богове, – подкачи я Мартин.

– Аз не служа на нищо и на никого, – нервно подръпна ръкава на блузата си Милена, – аз съм идеологически неутрална.

– Съмнявам се, това да е възможно, – хладни пламъчета пробляснаха в очите на Мартин.

– Но аз не съм вярваща. – вдигна рамене Милена. – Не само не вярвам, но и не проявявам интерес. Мога да си карам чудесно без каквито и да е богове и религии.

– Вие имате религия, – вече съвсем сериозно каза Мартин. – И знаете ли каква е вашата религия?

– Правото! – уверено каза Милена, все пак тя беше и адвокат.

– Не, това е средство за постигане на целите. Вашата религия е редът.

– В какъв смисъл? – недоумяваше Милена

– Това е божеството около което се върти животът ви. Живеете в хаутичната джунгла на финансовото бойно поле, но целият ви живот е посветен на това, да внасяте ред в хауса.

Милена се разсмя:

– Никога не съм чувала подобно нещо.

– Вашата отдаденост на реда се забелязва още във външния ви безупречен вид. Косата ви е винаги добре оформена. Полата и роклята ви никога не са измачкани. Папките, докладите, записките и писмата са блестящо подредени, като войници в строя. Ако успеете да превърнете хауса в ред смятате, че владеете положението. За целта използвате здравия си разум и интелекта си. Така постигате огромен успех в професията си. А какво дава този успех? Пари, власт и положение. Но те са ви необходими за да осигурите по-голям контрол над своя живот, което ви помага да се наслаждавате на реда. Вие сте дълбоко религиозна. Богослуженията ви са часовете прекарани в офиса. Вашата троица са пари, власт и положение, но над всички е редът, основа за съществуването ви, източник на силата ви, вашата любов на живота.

– Искаш да кажеш, че съм смахната?

– В никакъв случай. Просто казвам, че не сте идеологически неутрална и си имате бог.

– Нима хората не обичат реда? Кой не желае да направлява сам живота си?

– Напротив, много хора обичат хауса, намират го дори за стимулиращ. Но до каква степен контролираме живота си, особено ако сме подритнати от някой над когото нямаме власт?

– Някаква степен на организация винаги е възможна. Особено ако човек си състави житейски план….

Мартин звънко се засмя:

– Житейски план?

– Стига само човек да си съствави напълно последователен план, продиктуван от здравия разум и логиката, – настояваше разгорещено Милена, но Мартин продължаваше да се смее. – Няма причина  бъдещето да не бъде поставено под контрол.

– Признавам, че всички се нуждаем от цели, към които да се стремим, но такъв план, какъвто вие предлагате, ще се провали. Бъдещето е непредсказуемо.

– Не и моето, – сви гневно устни Милена.

– Защо толкова се страхувате, – започно по-спокойно Мартин. – Промените и непредвидените неща в бъдещето, дават възможност за изграждане на човека. Като затворите вратата на бъдещето, което не можете да предвидите, ограничавате себе си. Нима не разбирате това? Как Бог би ви отредил вълнуваща роля в сътворението, ако вие смятате сътворението за бъркотия и отказвате да излезете от безупречно подредения си килер?

Всеки от тях вдигна чашата си и отпи, като знак за помирение. След това щяха да се разделят и всеки щеше да поеме по своя избран път.