Тодор редеше и украсяваше салона за тържеството, но нещо не му спореше.

Край него мина Мариела, жена на доста години, но все още мърмореща за нещо, което не ѝ харесваше.

И сега като погледна действията на Тодор, не се стърпя:

– Все такива изпращат, неопитни, незнаещи и несъобразителни. Човек цял живот трябва да ги учи.

Тези думи жестоко жегнаха Тодор. Той толкова се стараеше, а получи упрек.

След като Мариела се отдалечи, до него приближи Катя.

Тя му се усмихна и каза:

– Не се обиждай от нея. За такива се изисква повече благодат.

Това разсмя Тодор.

И той започна да прави списъка на хора „Нуждаещи се от допълнителна благодат“. В него фигурираха такива, с които бе влизал в конфликт по един или друг повод.

Няколко години по-късно Тодор бе на погребението на Мариела.

Тогава той чу за нея:

– …. Тя служеше на Бог зад кулисите и щедро помагаше на нуждаещите се …

Тодор трепна. Той осъзна, че неправилно е злословил по нейн адрес, както и за другите „изискващи допълнителна благодат“.

– Май самият аз имам нужда от такава благодат, – тъжно се усмихна Тодор.

Всеки вярващ се нуждае от допълнителна благодат, но благодарим на Бога, че тя е достатъчна за всички.

Това бе съвсем неочаквано. След тридесет години брак Марта чу съпруга си да казва:

– Аз обичам друга жена. Напускам те.

Марта изтръпна. Страх обзе сърцето ѝ за дома, доходите ѝ и не на последно място за приятелството с мъжа, когото обичаше.

Отхвърлянето му предизвика силна болка в нея.

Тя бе съкрушена.

– Ами ако приятелите ми сега ме оставят, заради …, – прошепна в плача си тя.

Марта щеше да има нова самоличност на разведена, а това я изпълваше със срам.

С часове Марта стоеше пред Бога в момент, в който нейния свят се рушеше, съкрушена от мъка и стрес.

– Божието Слово все още е вярно, – казваше си тя. – Господи, вярвам, че все още имаш план за мен. Това тежко време за мен, поставям в Твоите ръце.

Тя Му се довери за помощ, утеха и снабдяване.

Бог има добри неща за нас. Докато чакаме изпълнението им, можем да намерим убежище в Неговото присъствие.

Ние знаем кой е Бог и какво може, за това сме укрепени и насърчени независимо с какво се сблъскваме в живота.

Вечерта спусна тъмния си воал. В апартамента бе тихо.

Станчо седеше сам на масата пред две чинии с ядене, които сам си бе приготвил.

В съседния апартамент също вечеряха. Смехът и гръмките им разговори раздираха тишината, която цареше около Станчо.

Така ден след ден той вечеряше, обядваше и закусваше сам, тъй като жена му бе починала преди известно време.

Станчо се бе свикнал със самотата си, а пронизващата болка, че не може да чуе веселия смях и говор на жена си се бе притъпила.

Тази вечер смехът зад стената го прониза дълбоко.място

Преди да си легне Станчо си прочете Псалм 23. Той бе любимият му. Най много му харесваше 4-я стих, особено мястото, където се казваше, че Бог е с него.

Станчо знаеше:

– Присъствието и любещия поглед на Пастира се усеща във всеки детайл от живота ми….

И успокоен от такива мисли той заспа.

Ако знаем, че Някой е с нас, това би донесло утеха, особено ако сме самотни.

Бог ни е обещал, че Неговата любов ще бъде винаги с нас. Той няма да ни изостави.

Когато се чувстваме самотни и незабелязани, независимо дали сме в кухнята, в автобуса, прибиращ се от работа или дори в претъпкания супермаркет, ние знаем, че погледът на Пастира е винаги върху нас.

Какво успокоение:

– Той винаги е с нас.

Студен и мразовит ден. Когато Никола докара семейството си с колата близо до дома им, той забеляза младо момиче, което бе леко облечено. То седеше на тротоара и плачеше.

Жена му, Атанаска веднага излезе от колата и тръгна към непознатата.

– Мога ли с нещо да ви помогна? – попи тя момичето.

– Бремена съм, а приятеля като разбра това, ме изгони, – изплака в отговор младата жена.

– А как се казваш“ – попита Никола.

– Зорница.

– Има ли къде да отидеш? – загрижено се обърна към момичето Атанаска.

– Да, при баба ми. Тя живее наблизо.

– Имаш ли нещо против, преди да те закараме при нея, да ти донеса малко дрехи? – попита Атанаска.

– Много ви благодаря …. Ужасно ми е студено.

Атанаска бързо изтича до дома си и се върна с топли дрехи и обувки.

Двете деца на Никола и Атанаска седяха на задната седалка и следяха всичко с ококорено очи.

След като закараха Зорница при баба ѝ, Атанаска ѝ пожела:

– Всичко най-добро, а ако имаш нужда от нещо, обади ни се. Видя къде живеем.

Зорница благодари, а Никола и Атанаска се прибраха у дома.

Децата им, които бяха свидетели на всичко, което се случи попитаха:

– Какво става?

– Защо тя беше на улицата леко облечена и без обувки?

– Сигурна съм, че постъпихме така както Бог би искал, – усмихна се Атанаска.

Децата се съгласиха, а Никола добави:

– „Гол бях и Ме облякохте“.

Станко и Веска бяха женени от две години. През нощта, с бебе в отсрещната стая, те се опитваха да се наслаждават един на друг, но вместо това имаше само силна болка. Тя постепенно намаляваше през следващите няколко часа, преминавайки през вълни от гримаси и сълзи.

Това бяха първите мъчителни дни, но те се превърнаха в двегодишна интимна суша. Това бе като болест, която се промъкна в леглото им и надвисна над брака им като нощна сянка.

Това, което ги сближаваше, сякаш се бе изпарило и те се отдалечаваха един от друг.

Минаваше седмица, две и те отново опитваха, но ситуацията не се променяше. Скоро след това спряха изобщо да опитват.

Спореха и не успяваха да се помирят, а тези сблъсъци ги правеха физически и емоционално травмирани.

Една нощ Станко застана на колене и започна да излива болката на сърцето си:

– Господи, не така си представях брака. Мръсни съдове, памперси, пране, готвене, … всички тези задължения се натрупваха и ни отдалечаваха един от друг. Опитите да се свържа отново с нея бяха отхвърляни …. Не разбирам защо става така….

Изведнъж Бог му отвори очите и Станко осъзна:

– Това е начинът, по който Ти се чувства спрямо мен. Всяка сутрин Ти искаше да се свържеш с мен, но аз бях прекалено зает. Всяка вечер преди лягане, вместо да прекарам време с Теб, аз го пропилявах, отдавайки се на самосъжаление. …. Мога да си представя болката и разбитото Ти сърце, когато многократно отхвърлях Твоите най-интимни покани. …. През цялото това време държах на моите права като съпруг, мислейки че става въпрос само за подсилването на брака ни.

Станко плачеше и тихо мълвеше:

– Осъзнавам, че ако искам да премина през всичко това, трябва да се променя. Нужно е да обичам Веска безусловно. И когато се почувствам най-малко обичан, тогава трябва много повече да обичам жена си.

Зрелостта у Станко не дойде просто така, тя се изграждаше преминавайки през болката, саможертвата и подчинението.

Той все още не може да обича жена си, както Исус църквата, но Бог им показа милост ,възстанови брака им и заздрави връзката им.