Основната пречка за успешна комуникация е начина ви на мислене. Комуникационни умения в голяма степен зависят от това, как възприемате реакциите на отсрещните хора за вашите думи.
Не търсете скрит смисъл там, където го няма.
Например, вие искате да поговорите с някой, но той гледа настрани. Какво ще си помислите тогава?
Може би си мислите, че сте направили нещо нередно и накрая заключавате, че не можете да разговаряте с непознат. И едва ли по-късно ще се стремите да завържете разговор с някой.
Ами ако вашият събеседник се стеснява?  Възприемайки поведението му по-този начин, резултатът ще бъде съвсем друг.
Ако промените мисленето си за дадената ситуация, това ще ви помогне да преодолеете страха и ще се научите да разговаряте с всеки.

Когато източник на нашата вяра е Исус Христос, тя не може да се опише с никакви думи. Тогава ние се радваме с „неизказана и преславна радост“.
Истинският отговор за депресиите и кавгите в света е Христос. Той може да ни избави от унинието и обезсърчението и да ни дари с оптимизъм и надежда.
Твърдата ни вяра в Христос ни води до хармония с Бога, дава ни радост, мир и добро настроение.
Защо?
Защото Той ни обича и нищо не може „да ни отлъчи от Божията любов, която е в Христа Исуса, нашия Господ“.
Ако ние напълно му се доверим, в сърцето ни няма да има място за тъга.
Нека твоето сърце бъде изпълнено с радост и оптимизъм!

Френският лексикограф Пер Бауст съставил пълен тълковен речник на френски език, като изключил всички неприлични думи.

Една знатна дама го похвалила за това.

Бауст позлорадствувал:

– Мадам, а вие как узнахте, че тези думи не са там? Вие какво, да не сте ги търсили?

Наблюдавам интересна закономерност. Когато всичко е добре при човека, той е щастлив, здрав и успява във всичко, с което се захване.
Но само да му се случи някоя неприятност, болест или беда започват оплаквания: „От къде ми дойде това? Защо на мен?“
И веднага си спомням за ефекта на бумеранга. Живота ни е като бумеранг.
Каквото давате, ще се върне. Каквото посееш, това ще пожънеш. Ако използваш лъжа и вас ще излъжат.
Всяка постъпка има значение.
Черните мисли се връщат като заболяване, а светлите като Божествена светлина.
Ако не си мислил за това до сега, помисли!
Знам, че има много скептици, които ще се присмеят на думите ми.
Огледайте се в живота си, върнете се година, две, пет назад. Анализирайте постъпките и мислите си. И тогава ще разберете защо живеете така, а не иначе.
„Каквото посееш, това ще пожънеш“ – това е напълно справедливо изявление. Всичко в този свят е взаимносвързано. Цялата информация се натрупва и се връща към подателя си. Нищо не остава незабелязано. Просто понякога не е очевидно тъй като е трудно да се проследи връзката между причината и следствието.
За това е необходимо добре да обмисляме всяка своя крачка и действие и да постъпваме така, както бихме искали другите да постъпват с нас.

В деня, когато Станиславов трябваше да се срещне с Ласков, беше напрегнат и за двамата. Станиславов още не знаеше как да постъпи в случая. Ласков се яви точно навреме в дома му. На устата му грееше надменна усмивка, но под привидната му вежливост се усещаше едва сдържано търпение.

След размяната на баналности Станиславов го поведе към всекидневната. Настаниха се в креслата. Станиславов се възползва от миговете на мълчание и огледа госта си.

Той добре разбираше какво се крие зад спокойната физиономия на Ласков. Младият човек му бе донесал своя повест и сега с нетърпение очакваше присъдата му. Станиславов бе смятал винаги, че една сурова критика, колкото и градивна да бе, е доста болезнена особено за начинаещ млад автор. Това е тежък удар, който би смазал крехкото му его. Станиславов разбираше, че държи в ръцете си бляновете на този млад човек. Можеше да ги унищожи или да ги пощади. Въпросът беше дали да каже истината на този арогантен тип или да го излъже милостиво.

– Е, господин Станиславов, – не издържа Ласков и подкани домакина, – как ви се видя моята повест?

Въздухът в стаята леко завибрира. Мълчанието на Станиславов беше като бент, който задържаше потока на събитията.Той реши, че на този младок би му казал истината, но не от злоба, а само да види как ще понесе тежкия удар.

Станиславов се прокашля и каза с леден тон:

– Прочетох повестта ви много внимателно и трябва да призная, че не ми хареса. Казвам ви това, защото разбирам, че една лъжа от моя страна би била пагубна за вас.

Усмивката се изтри от лицето на Ласков, а ръцете му се свиха в юмруци. Но това не попречи на Станиславов да продължи да го критикува любезно:

– Тръгнали сте от една наивна идея и сте я развили крайно несполучливо. Творбата ви има хаотична структура, сцените са объркани. Човек остава с впечатление, че между събитията няма никаква логика. Стилът ви е подобен на някой нотариус и предизвиква неизбежно отекчение.

Станиславов огледа лицето на събеседника си. Но гостът не излъчваше никакво напрежение при такъв коментар на повестта му. Ласков едва успя да овладее смайването си.

– Чудя се по какъв начин сте чели повестта ми, – тихо каза Ласков.

Станиславов разбираше, че гостът му съвсем не бе от лед. Той бе по-скоро болезнено горделив, но винаги морално непобедим. Такива хора са безкрайно самодоволни и смятат, че могат да правят всичко, с което се захванат.

Явно Ласков беше решил да покаже пред света, че има необикновенно въображение, ловко умее да размества думите от речника и че притежава дарбата да пише.

Гостът пое въздух, завъртя главата си на едната страна, после на другата и се опита да си възвърне самообладанието.

– Вие сте добър писател, но мисля, че грешите в преценките си, – спокойно каза Ласков.

– Вие имате право да си мислите каквото си искате, – смръщи вежди Станиславов. – Но вие потърсихте мнението ми. Съжалявам, че не ви казах това, което искахте да чуете, но бях искрен.

– Може би имате право, че повеста ми се нуждае от щателно редактиране – започна защитата си Ласков, – що се отнася до стил и стуктура, но това е първият ми опит, така че не съм очаквал резултата да е отличен. Идеята може да не ви харесва, но защо не оценявате литературните ми дарби, така обиждате моя интелект.

Станиславов само повдигна рамене и нищо не каза.

Ласков стана подаде ръка на домакина за довиждане и се насочи към вратата. Стъпките му бяха тромави и бавни, сякаш огрона тежест се бе стоварила върху раменете му.

Когато Станиславов остана сам в стаята, се замисли: „Дали не бях прекалено жесток с този млад човек …… и все пак в него има нещо. Надявам се да превъзмогне критиката и да се насочи към друго, в което би бил по-добър“.