Пламен откак се помнеше живееше в един детски дом. Той беше чувал за майки и бащи, но неговите родители и тези на децата около него нито един път не дойдоха да ги видят.
Неведнъж бе виждал щастливите лица на деца хванали родителите си за ръка и бебета, които нежно бяха прегръщани от майките си.
„Къде ли е моята майка, – питаше се Пламен. – Нима ме е забравила?“
Веднъж чу как една възрастна жена крещеше на едно малко момиченце:
– Зарязала те е, защото си ѝ попречила да си живее живота …
Тогава Пламен плака за изоставеното момиченце, а после и за себе си. Той се почувства отхвърлен и ненужен.
Пламен научи бързо буквите и един ден реши да напише писмо до майка си.
„Мамо, прости ми, че съм се родил, че съм ти попречил в живота. Не исках да се случи така. Не знаех, че ще бъда излишен.
Мамо, съжалявам, че не съм такъв, какъвто си ме искала. За това навярно не ме харесваш и не желаеш да ме обичаш.
От първият момент на живота си, аз съм нещастен, а за всички хора в този свят съм напълно чужд.
Не те обвинявам, в нищо не си виновна, но знай, че без всякакво „но“ те обичам. Мамо, искам да се прибера при теб в къщи, няма да те обиждам или наранявам.
Без теб животът ми е пуст и мрачен“.
Скъпи и безполезни продукти, знаем за тях, но въпреки това ги купуваме. Негодна за консумация храна, ненадеждни телевизори и всякаква техника, но си ги набавяме и трупаме в домовете си.
