Тони се окайваше:

– Голям лицемер съм, когато става въпрос за молитва с жена ми. Уча и предизвиквам другите мъже ежедневно да се молят със съпругите си, но …. Минат ли няколко месеца, извинявам се на жена си, че не сме застанали заедно пред Господа. Защо се случва така?

Захари бе по-възрастен от него и на години, и като християнин. Той потупа Тони по рамото и му отговори следното:

– Ако решиш да се молиш с жена си, врагът забелязва веднага. Той ще направи всичко, за да ви спре. Сутрин ще се разсееш, а вечер изтощението и напрежението от деня могат да те повалят.

– Но защо? – отчаяно попита Тони.

– Защото няма нищо по-опасно за врага от съпруг и съпруга, които се молят заедно. Молещата се двойка става трудна за разделяне и силна в Духа. За това дръж я за ръката и изричай думи на глас. Дори да ти се струва, че си тромав и натрапчив, изказвай молитвите си пред Отца със съпругата си, ако наистина искаш бракът ти да процъфти.

– А кога е най-добре да се молим?

– Не ти давам формула или перфектно време от деня, – поклати глава Захари. – Това двамата трябва да го решите. Но ето какво ще кажа още, ти трябва да водиш. Като духовен водач във вашия дом, тази отговорност е твоя, а не нейна.

– Когато този навик ни се изплъзне, обвинявах жена си, – призна си Тони, – но после осъзнавах колко нелепо е това.

– Бог те е избрал да водиш, – насърчи го Захари. – Не защото си съвършен, а защото си Негов. Няма по-добър начин от това редовно да се обръщаш към Него в молитва до съпругата си със смирение, доверие и благодарност.

Захари бе съкрушен. Малката му сестра бе блъсната от кола и почина. Тя бе едва на дванадесет години.

– Един добър Бог не би оставил някакъв си пиян идиот да убие сестра ми и да го остави да си живее! – възмущаваше се Захари. – Вече не съм сигурен дали съществува Бог. И ако Той съществува, не искам да имам нищо общо с такъв като Него. Как може да позволи да се случи такова нещо?!

Крум усети как в скръбта на Захари прозира желание да се довери на Бога.

Той се опита да му изясни проблема:

– Сега ти не можеш да съгласуваш болката с образ на Бог, в който искрено вярваш. Ти трудно крачиш в долината на мрачната сянка, защото не виждаш светлина. Искаш да вярваш, но ти е трудно да съпоставиш изпълненото с надежда на Християнската вяра и това, което виждаш около себе си. Не винаги ще получаваме отговор на въпросите си.

– Но … много боли, – изстена Захари.

Крум продължи настървено:

– Ако разбираш всичко напълно и в дълбочина, ти не би имал нужда от вяра. А без вяра не е възможно да се угоди на Бога…

– Защо? – въздъхна дълбоко Захари.

– Защото вярата и доверието трябва да произлязат от любов, а не от бизнес взаимоотношения, сделка или някаква ситуация, в която ние нямаме избор.

– Добре, – отстъпи най-сетне Захари, – готов съм да се боря с моите съмнения и въпроси, и да следвам Господа, за да изпълня волята Му.

Стоян взе нож, но болта се оказа упорит и не помръдна.

Сграбчи отверка близо до него, но тъй като тя бе по-голяма от главата на болта,, резултата бе същия.

– Няма как, – каза си той, – ще трябва да отида до работилницата и да поискам ключ 17.

Стоян се усмихна и добави:

– Един от най-важните приоритети на Бог е да ни предостави правилните инструменти в живота ни. Дали това ще бъде мъдростта, когато се изправим пред голямо решение, волята да прекъснем лош навик или допълнителна вяра и доверие, за да се изправим пред невъзможна ситуация с увереност, Бог е верен и ни снабдява с това, което ни е нужно за пълноценен и благословен живот.

Като влагаме надеждата си в Господа ние получаваме достъп до безкрайна кутия с инструменти, които ни служат за всичко, пред което се изправяме.

Когато ни е дадена сила отгоре, винаги живеем в победа!

Момчил сумтеше и мърмореше недоволно:

– Вече на нищо не вярвам.

– Чакай, поспри! – скастри го Недю. – Когато сядаш на стол, ти вярваш, че той ще те издържи. Сядаш в колата си, завърташ ключа и вярваш, че ще запали. Отиваш в магазина и вярваш, че все още има стока по рафтовете…… Уверени сме, че тези неща продължават да съществуват поради опита, който сме придобили.

– Ами ако стола се счупи, – присви очи Момчил, – колата не запали и продуктите в магазина внезапно изчезнат? Тогава надеждата и очакванията ни умират заедно с вярата и сигурността в тези неща.

– Вярата ни може да бъде стабилна и сигурна, защото Божият характер остава твърд, непоклатим и неизменен. Той е същият вчера, днес, ще бъде същият и утре. Когато възлагаме надеждата си на Него, вярата ни също ще остане, сигурна в Неговата неизменна истина и обещания.

Момчил само вдигна рамене и завъртя глава.

Недю не искаше да спре до тук, той продължи още по-силно да наковава:

– Надеждата в Бога е опора на нашата вяра. Системата ни от убеждения регулират нашите емоции.

– Такааа, – въздъхна дълбоко Момчил, – ако искаме да сме емоционално стабилни и сигурни, какво правим?

– Тогава вярата ни трябва да е в Някой, Който също е стабилен и сигурен…..

– Обикновено аз търся сигурност в себе си, – прекъсна го Момчил.

– Усилията ни да се справим с живота сами, ни дава илюзията за контрол, но тя е фалшива и в крайна сметка ще се провалим, – настоя на своето Недю.

– Моята надежда вече е угаснала, – категорично заяви Момчил.

– Защото си я вложил в погрешните неща или в неправилните хора….

– Е, и? – попита иронично Момчил.

– Надеждата не води към разочарование, – плесна с ръце Недю. – За това трябва да уповаваме и да се доверяваме на неизменния характер на Бога, а не на себе си или на определени резултати.

Момчил се усмихна предизвикателно, а Недю още повече настъпи педала на газта:

– Единствено надеждата в Бога, ще ни помогне да продължим напред, когато животът ни се разпадне. Само Той е верен и заслужава доверие. Надеждата в Него никога няма да ни разочарова.

Момчил нехайно махна с ръка, а Недю го предизвика:

– Ще възложиш ли надеждата си на неизменния характер на Бога или ще се опираш на собствените си сили и очаквания?

– Бла, бла …. Бог, – изсмя се Момчил. – Нали Той знае какво желая и искам, защо не го направи?

– Защото не си се обърнал към Него за помощ.

Михаил се терзаеше. Той бе влязъл в извънбрачна връзка с девойка, а съвестта го изобличаваше мощно.

Един ден Михаил не издържа и отиде при пастира на църквата, която посещаваше.

Той призна пред него:

– Искам да живея правилно, според Писанието, но сърцето ми настойчиво ме дърпа в друга посока.

След като разказа случая си, Михаил млъкна, очаквайки да чуе недвусмислено осъждане на греха си.

Пастирът също мълча известно време.

– Завиждам ти, – каза накрая той.

Михаил се обърка:

– Как трябваше да разбирам думите ви? – попита той.

Пастирът започна да обяснява:

– В живота има много стълби, на всеки човек е дадена негова собствена. Стълбите представляват житейски предизвикателства и трудни избори. Предизвикателствата, пред които сме изправени, са стълби, които ни отвеждат до по-големи висоти. Колкото по-трудна е задачата, толкова по-висока е стълбата.

Михаил мълчеше и само поклащаше глава от време на време, а пастирът продължаваше да разяснява:

– Бог ти е дал това трудно изпитание, защото вярва, че можете да го преодолееш. Той ти е дал способност да го направиш. Само на много силни хора се дава такава трудна стълба. Сега разбираш ли защо ти завиждам?

Пастирът не укори Михаил, но напълно промени възприятието му за ситуацията, в която се намираше.

Михаил вече не беше грешна жертва на обстоятелства, които е извън неговия контрол, а по-скоро бе благословен с чудесната възможност да се изкачи по духовната стълба, чиито горни стъпала бяха по-високи от тези на повечето хора.

Неговото изпитание не бе източник на срам и страдание, а знак на специално доверие и благоволение от страна на Бога.