Беше горещ ден и четирима приятели се бяха приютили в близкото кафене. Пред чашите си с пенливо питие те разсъждаваха  за съвремието, нравите и злободневните въпроси на ежедневието.

Изведнъж разговорът се завърза около странната привързаност към животните.

– Забелязали ли сте, че бедните хора, нямат достатъчно пари за хляб, но винаги имат куче? – попита Стоян, едър мъж със здрава и силна снага.

– Обикновено тези кучета могат да вършат страни неща, – подчерта Продан. – Те танцуват на два крака, донасят хвърлен предмет, лягат на земята и се преструват на умрели при заповед от стопанина си.

– Така ги дресират, – намръщи се Зарко. – Нима само за забавление им служат?

– Мисля си, – почеса се по главата Михо, – че всеки човек иска да заповядва на някого. А на бедните всички нареждат. И за това си имат куче, за да командват и властват на него.

– Така е, – съгласи се Продан, – образно казано всеки си има куче. Заместникът на министъра е куче на самият министър. Доносникът е куче на този, който го е изпратил да прави това. Тино е куче на просяка на нашата улица, а Лори  е куче на госпожа Панделеева. Слугата е куче на господаря си. Бедните и отритнатите са кучете на този, който ги наема на работа.

– Тази привързаност към кучетата наблюдавам и при жените, – отбеляза Михо.

– Виждал съм не малко дами, заобиколени от кучета, – усмихна се Зарко, – като не броим котките, папагалите, рибките и хамстерите.

– Тези жени никого не обичат и те не са предпочитани от нито един човек, – подчерта дебело Стоян. – Те прехвърлят чувствата си към кучетата, защото не знаят какво да правят с обичта си.

– Нима да обичаш животните е да пренесеш любовта си към тях? – попита озадачен Михо. – Странен възглед.

Но Продан подхвана друга тема и компанията продължи по-нататък в разсъжденията си.

Денят преваляше и скоро щеше да отстъпи мястото си на нощта. Малко момиче седеше на пейката пред блока потънало в мислите си.

Много хора минаха край него. Някои от тях го закачаха и се шегуваха:

– Малката не му мисли толкова.

– Ако от сега мислиш толкова много, какво ще правиш като пораснеш?

– Я каква малка красавица, достойна за статуята „Изпълнена с мисли“.

Надежда, така се казваше малкото момиче, изобщо не обърна внимание на присмехите им. Тя седеше и мислеше.

Баба Мина тропаше ритмично с бастунчето си и лека-полека достигна до момичето.

– Наде, какво си се умислила, мила?

– Кажи ми, бабо Минке, ти си стара и знаеш много неща – вдигна глава Надежда, – какво очаква Бог от нас?

Старицата се замисли доста преди да отговори.

– Може би послушание, верност, любов, – въздъхна възрастната жена и неочаквано завърши, – но най-вероятно очаква провал.

Надежда ококори очи:
– Последното може да прави всеки, – засмя се момичето. – Но дали мога да живея така, чакайки Господа особено, когато нещо не ми се получава?

– Той ти е дал Духа Си, за да не се проваляш, – отговори нежно баба Мина.

– Така е, – съгласи се Надежда, – без Христос не мога да направя нищо, но в Него мога всичко.

Лицето на момичето сияеше. То прегърна старата жена и двете заедно закрачиха към входа на блока.

Слънцето прежуряше, но тя спокойно се излежаваше в локвата. Даже примижаваше от удоволствие.

– Какво блаженство, – каза си жабата, – навсякъде е жега, а аз се разхлаждам в приятно затоплена локва.

Един ден жабата се замисли сериозно:

– Всички си поставят цел в живота. И аз трябва да си поставя такава, но каква да бъде тя?

Мисленето ѝ се отдаваше трудно, но тя напъна всички гънки на малкия си мозък.

Изведнъж жабата подскочи, цопна в локвата и извика:

– Еврика! От днес и аз си имам цел в живота. Как не съм се досетила до сега?! Това е грандиозна задача. Трябва да изляза суха от водата.

Вие навярно ще си кажете тази жаба е откачила. Де се е чуло и видяло такова нещо? Как е възможно да излезе суха от водата?

Когато настъпи голямата суша жабешката цел се сбъдна.

Жабата излезе от локвата. Огледа се. По нея нямаше нито една капка вода.

– Изглежда трябва да се радвам, – въздъхна тежко жабата, – нали целта ми е изпълнена, но …

Какво „но“, хората цял живот се борят за да постигнат целта си, някои дори не я осъществяват. А тя? Постигнала е целта си, но май не се радва много.

– Ех, – пое си дълбоко въздух жабата и погледна тъжно пресъхналата локва, – всичко бих дала на света, сега да можех да изляза от локвата пак мокра.

Всеки си има мечата. Макар понякога и неосъществима, тя не напуска съзнанието ни и чертае ярка картината на осъществяването ѝ.

– Ех, ако можеше ….!

Кой ли не е въздишал по неизпълнимия си блян.

В едно малко селище, някъде накрай света, живееше един Чук. Той беше трудолюбив и съвестно изпълняваше задълженията. Неуморно чукаше ден и нощ до изнемога.

Но Чукът имаше една мечта. Искаше да полети в космоса.

– Другите летят, с какво съм по-лош от тях? – казваше той. – Освен това ще прикова звездите към небето, така че да не падат от него.

Чукът можеше и да полети, но не знаеше как да се издигне нагоре, но имаше и друг проблем.

Самият той често се чудеше:

– Толкова съм зает в работата си, че не знам, от къде да взема свободно време за това начинание, а толкова много ми се иска да полетя в космоса!

Така чукът продължи да работи всеотдайно без почивка, въпреки мечтата, която много често спохождаше мислите му.

А вечерно време, когато видеше някоя звезда да пада, въздишаше тежко:

– Е, мен ме няма там, в противен случай това не би се случило.

И отново въздишаше. За него мечата му се струваше непостижима.

Какво да се прави, като бе нужен толкова много на земята …..

Наричаха го просто Иван. Едни от съселяните му го уважаваха, а други се присмиваха на вярата му в Бога.

Един ден при Иван дойде Кольо и със сълзи на очите му каза:

– Иване, дай ми 25 лева. Кобилата ми се разболя. Трябва да я откарам при ветеринара.

Иван извади парите от чекмеджето си и без нищо да каже, ги подаде на Кольо.

Щастлив просителят си тръгна, а когато вече бе далеч от дома на Иван, радостно си потърка ръцете и въодушевен си каза:

– Колко е глупав и наивен е този Иван. С тези пари ще си купя така желаното от известно време.

Истината бе, че конят му бе абсолютно здрав и му нямаше нищо.

Когато Кольо се прибра у дома си, жена му изтича изплашена насреща му и плачейки му каза:

– Кобилата ни издъхна ….

– Как така? – изтръпна Кольо. – Сутринта нищо ѝ нямаше….. Това е само Божията ръка …..

Кольо падна на колене и се разрида безутешно:

– Господи, прости ми! Излъгах, а сега съм без кон ….

След това „лъжецът“ веднага се върна при Иван и му призна:

– Иване, аз те излъгах, че кобилата ми е болна. На нея нищо ѝ нямаше ….. Но Бог ме наказа.

Иван стана, прегърна съселянина си и му каза:

– Прощавам ти и нека Бог ти прости.