Няма такъв противник на вашето израстване в благодатта или враг на християнската ви дейност, който да не е бил включен в числото на победените от Спасителя.

Не трябва да се страхувате от тях. Когато трябва да се справите с тях, те ще побегнат от вас. Бог е обещал да ги предаде в ръката ви.

Само бъдете силни и смели! Не се страхувай и не се смущавай! С вас е Господ!

Вие сте силни, защото сте се присъединили към редовете на Силния. Изисквайте победи!
Когато ви притискат и блокират врагове, вдигнете очите си нагоре!

Бъдете уверени, че участвате в победата, която е спечелил Господ, не само за себе си, а за всички нас.

Вие не трябва да се страхувате от Енаковите синове, нито от укрепените им градове, защото се намирате в легиона на победителите.

Изискайте своята част от победата, спечелена от Спасителя.

По крайбрежието на японския град Фукусима са намерени 17 мъртви делфина.

По предварителна информация, бозайниците за загинали поради облъчване с радиация.

Подобен извод е направен от служители на Националния музей на науката след като били отворени мъртвите делфини. При всички загинали животни в белите им дробове се наблюдавал бял налеп.

При анализа на кожата на бозайниците, се е доказало, че делфините са били изложени на радиация, което предизвикало у тях коронарна болест на сърцето.

Според експерти, по-рано в тази част на океана не са забелязани такива заболявания на делфини.

Според чуждестранните медии, заболяването на делфините е резултат от изхвърлените промишлени отпадъци.

Живял някога един отшелник. Веднъж той пожелал да види света. Оставил своята пещера и отишъл в един град. Там посетил един благородник. Той го приел, нахранил и приютил.

Този благородник имал осемгодишен син, който много го радвал.

Минало известно време. Чул се плач край портата, носели мъртвец към гробищата.

Благородникът казал:

– Иди виж, сине, носят покойник. За него вечно блаженство ли ще има или е обречен на вечни мъки.

Момчето излязло. След като се върнало то радостно казало:

– Той е намерил вечно блаженство.

След известно време край тях отново преминал покойник. Благородникът отново изпратил сина си. Когато момчето се върнало тъжно казало:

– Този е осъден на вечни мъки.

Тогава отшелникът се обадил:

– Четирийсет години живях отделен от хората в една пещера, един ангел ми носеше храна, но все още не мога да кажа кой е предопределен за вечно щастие и кой е обречен на вечни мъки. Как можем да знаем това едно дете?

Момчето отговорило:

– Слушам това, което хората, си говорят, когато вървят след ковчега. Първият път казаха за покойника: „Той беше достоен и добър човек, никого не обиждаше и угаждаше на Бога“, за това ви казах, че е приел вечно блаженство. От вторият покойник се оплакваха: „Зъл човек беше, постоянно лъжеше. Жесток и несправедлив беше. От Бога не се страхуваше и нямаше срам от хората“, за него ви казах, че е обречен на вечни мъки. „Човек се познава по делата“, – така ме учеше дядо ми.

Елена примираше от страх. Всичките тези идиотски размишления ѝ идваха много.

Какво толкова бе направила? Живееше си спокойно и не желаеше на никой зло. Тя наистина не знаеше с какво се занимаваше мъжа ѝ, но смяташе, че той честно си печели парите.

Симеонов пушеше мълчаливо и гледаше светлините на големия град. Елена не издържа и се разплака.

– Е, добре де, пошегувах се малко, – каза Симеонов и я прегърна като малко момиченце. – Успокойте се. Такъв съм си заядлив. Тези неща, които изговорих срещу убитият ви съпруг и обвиненията, които отправих към вас, все още нищо не означават.

– Как така? – обърса очите си Елена. – В какъв смисъл?

– В такъв смисъл, че не вярвам  на никого, – обясни Симеонов. – Това, което чухте са само хипотези, които проверявах, като следях реакциите ви.

– А на хората, с които работите и разследвате различни престъпление и на тях ли не вярвате?

– През живота си съм виждал какви ли не хора. Човек е сложно същество, което е способно на всичко, както на саможертва, така и на подлост.

– Чудовища в човешки облик се срещат на всякъде, – поклати глава Елена.

– Сред нас има прекалено много морални изроди, – продължи Симеонов разсъжденията си, – но не мога да приема това като даденост. Опитвам се да разбера, какво ръководи хората да извършат едно или друго деяние, но го осъзнавам само с разума си, не мога да вникна в чувствата им.

– Според мен , – каза Елена, – хората се ръководят от примитивни мотиви – жажда за власт, пари, ревност, завист, страст, желание за отмъщение ….. едва ли бих могла да изброя всичко.

– Не назовахте един от най-мощните мотиви – страхът, – добави Симеонов.

– Така е, – съгласи се Елена. – Страхът ражда изключително чудовищни престъпления…. Например, страхът от разобличение.

– Точно така, – потвърди Симеонов. – Струва ми се, че убиецът на мъжа ви е искал на всяка цена да премахне свидетелите или хората, които знаят нещо за него, което може да го вкара в затвора.

– Но мъжът ми винаги успяваше да се споразумее с хората. Вярвам, че ако е осъзнавал сериозността на информацията, с която е разполагал, нямаше да рискува живота си …

– Никога не казвайте „не“, – посъветва я Симеонов. – Не вярвайте на всеки. Така по-леко ще живеете.

– Според вас как бих могла да спя спокойно, когато стреляха вчера по нас? – разкрещя се Елена.

– Ами ако не сте били вие мишената, а сте попаднали между куршумите случайно?

– Не знам, – въздъхна Елена. – Но аз съм сама, а Виктор го няма вече……

Щом Атанас приближи желязната порта, песовете скочиха към него. Той инстинктивно се отдръпна и започна да вика:

– Кольо! Кольо! ….

От долу се зададе яката фугира на Николай. По лицето му се разля усмивка. Усмири кучетата и подкани:

– Влизай….

Слънцето силно прежуряше. Николай придърпа към масата от вън един голям чадър и покани Атанас да седне. След това се залови да прави кафе.

Атанас и Николай отдавна не се бяха виждали. Последния път беше преди три години.

– Вече се диша по-леко, – заоглежда се под чадъра Атанас.

– От рая сме много далече, – пошегува се Николай. – Веднъж счупи ли се стомната, иди че я лепи ….

– Важното е да се движим напред и да не се обръщаме назад, – философски заключи Атанас.

– Животът така яко ни е яхнал, че всеки търси начин как да оцелее, – махна с ръка Николай.

– Само да оцелее ли? – Атанас погледна Николай в очите.

– Е, трябва и някой лев да изкара отгоре. Видя ли, градът ни е заприличал на панаир, всеки втори човек е отворил сергия или малко магазинче.

– Това е част от общия хаос на пазарната икономика, – отсече Атанас. – Надявам се да не продължи много.

– Сигурен ли си в това? – недоверчиво откликна Николай.

– Да, – каза Атанас като се настани по удобно на дървената пейка. – Нали в Народното събрание се гласуват закони, чрез които бавно, но сигурно ще се въведе ред.

– Колелото така се е завъртяло, че ….

– Са ни нужни години, – Атанас довърши думите на Николай, – Вярно е. Но всеки трябва да помогне с нещо в този труден процес, а не да стои и да чака наготово.

– Аз не чакам, работя, – недоволно извика Николай.

– Би ли дал пари за едно добро дело в града ни, – атакува го директно Атанас. – Навярно си чул за паметника, който искаме да издигнем на площада.

Николай още като видя Атанас се досети за какво е дошъл, но реши още от началото Атанас да си каже думата.

– Майка ми е тежко болна, онзи ден я откарах в болницата, – започна да се оправдава Николай. – Всеки ден съм там. Ходя купувам лекарства, памперси, … А всичко е толкова скъпо. Дъщерите и зетьовете останаха без работа. Скоро търсех пари да ремонтирам тази стара съборетина ….

– Виждали са те с онзи пикап, – посочи с ръка към колата Атанас, – да продаваш бензин със зет си Манол.

– Хората ако могат и в една капка вода ще ме удавят, – намръщи се Николай. – От трима съм взел заем. Щом трябва за паметника ще потърся още…..

Атанас познаваше приятеля си още от училище. И тогава си бе още стиснат. Станеше ли дума за даване, все си намираше оправдание. Такъв си и бе останал.